Маргарита Друмева
Кое може да накара един човек да се зарови в хиляди страници старинни песнопения от византийската невмена нотация, за да ги преведе на съвременен музикален език, във време, когато другите маршируват по улиците на града, предвождани от генералите си, когато „кафявата чума” се домогва с пипалата си до всеки дом, когато в църквите избухват бомби и убиват държавни мъже зад ъгъла? Когато целият свят се тресе и не знае къде е долу и къде – горе, какво е богатство и какво – бедност, кога е време за градеж и време да събаряне на градежа… Опитвам се да разгадая, вероятно водена от изконния човешки стремеж към чистата сълза, която има способността да отмие всяка сбърканост. Тази странна музика, затворена между хиляди пожълтели страници, може да накара човек да се почувства сълза, която щом се отрони истински от измъченото сърце, има сили отново да събере разпиляното. Със своя странен език, тя не говори на другия, който стои близо, а тръгва нагоре като светла пътечка, за да разцепи облаците и да стигне до сърцето на Бога. Дошла оттам в дълбокото на човешката същност, тя идва да ни вземе и заедно да се върнем в скута на милостивия Бог. Тя не се стреми да се хареса, външно дори не изглежда добре и не тръгва да мени дрехата си при полъха на новата мода. Нейната сила е отвътре, защото знае, че най-голямата й награда е да служи на своя Творец. Нейната необикновеност е в нейната божественост, защото това е песента на самия Бог. Вероятно човек изпитва истинско блаженство, щом се остави да бъде воден от песента по неведомите й пътеки, така, както българинът Петър Динев цял живот върви след нея – „бележитият български музиковед, композитор, преподавател, диригент и певец, една личност с изключителен принос за разкриване на красотата и неизчерпаемото богатство на източно-църковната музика и нейното популяризиране”.
Петър Динев е роден на 14 юли 1889 г. в костурското българско село Куманичево, което тогава се намира в рамките на Османската империя. Момчето е 6-годишно, когато семейството му се преселва в Цариград. Още в трето отделение малкият Петър започва да пее в църковния хор на българския храм „Св. Стефан”, а по-късно и в хора на църквата към руското посолство, ръководен от В. Кулаков. От него момчето получава първите си музикално-теоретични познания и учебници по хармония на Римски-Корсаков и Чайковски.
В Семинарията учи и цигулка при Иван Кюлев, свири в гимназиалния оркестър и сам създава четиригласен мъжки хор от ученици семинаристи, а по-късно и оркестър. Двата състава редовно концертират с успех. Много преди да завърши Българската духовна семинария в Цариград, той проявява своя музикален талант – на 29 юни 1909 г. е изпълнена композираната от него музикална поема „Демон” по текст на П. К. Яворов за солисти, хор и оркестър, след което българският екзарх Йосиф обявява решението си да изпрати талантливия младеж със стипендия в Санкт-Петербургската консерватория, за да учи композиция и източна музика и да се завърне в България с висше музикално образование. Две години по-късно, преди началото на дългия път към Русия, екзарх Йосиф благославя младежа с думите:
„Пращам те в Русия – там, където ти си избрал да следваш музика, но обещай ми, че ще работиш в областта на духовната музика. Давам ти завет: да изпълниш своя дълг към Българската православна църква, като съчиниш Божествена Литургия върху църковно-източни напеви и приспособиш нашето пение към новите хармонични форми”.
Ректор на консерваторията в Санкт Петербург тогава е Глазунов, а негов състудент е Сергей Прокофиев. Учи композиция при Н. Соколов, С. Петров и А. Глазунов, теория на музиката и източна музика при проф. Сакети (1911–15 г.) В Петербург се среща с българина Анастас Николов, който издирва източници на „болгарский роспев” в Русия. Близко приятелство свързва Петър Динев с Фьодор Шаляпин, който високо го цени и го нарича „човек-богатство”.
През 1912 г. Петър Динев получава писмо, с което се прекъсва следването му поради променените от Балканската и Междусъюзническата война обстоятелства. За да се издържа, той започва работа като преводач на полици от френски език в застрахователното дружество „Россия”. Посещава редовно оперните спектакли в Мариинския театър и гледа Шаляпин, Собинов, Смирнов и други. В края на четвъртата година от следването си написва соната за пиано в четири части, чийто финал е в неравноделен размер.
По съвета на ректора Глазунов, студентите по композиция да завършат висше образование и в някой от другите факултети на университета – юридически, философски или исторически, за да разширят кръгозора си и доразвият аналитичното си мислене и обща култура, Петър Динев завършва Юридическия факултет през 1918 г., а на следващата година заминава за Казан при семейството на съпругата си, където става преподавател по композиция, източна музика и пеене в Казанската консерватория. Едновременно с това се отдава и на изследователска дейност, издирва чувашки фолклор и търси сходствата му с българския по отношение на песни, обичаи, носии, имена и др. Тогава е избран за редовен член на Научно-музикалната етнографска асоциация по изследване на музиката на народите, населяващи Поволжието. Композира фантазията „Босфорски нощи” за пиано върху турски напеви, изобилстваща с мотиви от VII енхармоничен Дамаскинов глас, считан за специфичен елемент на източната музика. През 1922 г. Петър Динев се завръща в България.
Установява се в София и в продължение на около 3 години преподава музика във Втора мъжка гимназия. Наред с преподавателската си дейност, Петър Динев е диригент на хора към Богословския факултет и на църковния хор при храм „Св. св. Кирил и Методий”, който ръководи повече от 40 години. Същевременно е избран за протопсалт на Светия Синод. В периода 1925–1936 г. е лектор по църковна музика в Държавната музикална академия и паралелно с това е доцент по източноцърковна музика в Духовната академия (1926–1934) и преподавател в Семинарията (1926–1944).
Петър Динев помни благословията на екзарх Йосиф преди заминаването му за Русия и по този повод пише:
„Благодаря на Всевишния Господ, че ми даде здраве и сили да изпълня завета на незабравимия ми благодетел блаженопочившия екзарх Йосиф I. Прекланям се пред светлата и велика обединяваща целокупното българско племе личност на Негово Блаженство.”
А в предговора към издадената от него „Литургия на св. Йоан Златоуст в източен тон върху източно-църковни напеви за смесен четиригласен хор” (С., 1926), пише:
„Мисълта за създаване на народно-църковно духовно пение, близко до разбирането на българина, не е нова. Към осъществяването на тази идея се стремят всички, които искат да докажат на окръжаващите ни съседни народи, че ние не ще се ползуваме вечно от чуждо хармонично пение, а ще си създадем свое”.
Литургията на св. Йоан Златоуст е най-често употребяваната в Православната църква в днешно време през цялата година. В нея светецът ни разкрива същността на светата Евхаристия чрез молитвата на свещеника: „Изпрати Светия Дух на нас и на тези дарове и направи този хляб скъпоценното Тяло на Твоя Христос и това, което е в тази чаша, Скъпоценната Кръв на Твоя Христос, тъй че онези, които участват, да получат очищение на душите, опрощение на греховете, общение на Твоя Дух Свeти, Пълнотата на Царството Небесно…” Св. Йоан Златоуст (349–407 г.) е една от най-значимите личности в историята на Православната църква, един от тримата „светители” – „вселенски учители”, наравно със св. Василий Велики Кесарийски и св. Григорий Богослов. Забележителен проповедник и богослов, той е оставил най-голямото по обем богословско творчество в Източната църква, а най-известна е „Св. Божествена Литургия на св. Йоан Златоуст”. Роден в Антиохия Сирийска, в гръко-сирийско знатно семейство, той учи философия и красноречие, но след покръстването му през 369 г. става аскет. През 398 г. е хиротонисан за архиепископ на Константинопол; канонизиран за светец през 438 г.
Следващите произведения, които написва Петър Динев, са великопостен концерт „На реках Вавилонских” за четиригласен хор (1927 г.), „Народна Литургия” (1929 г.), „Сборник от песни и молитви за православните християнски братства и дружества” (1933 г.), който съдържа композирани и обработени духовни песни, предназначени за изпълнение извън храма, както и някои църковни песнопения. (Подобно издание, вече на Св. Синод, се повтаря през 1947 г.) Сборникът съдържа двугласна литургия и 50 подбрани религиозни песни. Второто допълнено издание на „Общодостъпна народна Литургия на св. Йоан Златоуст с молебно пеене и панихида за два и три гласа върху църковно-източни и други напеви” (достъп до дигитално копие – ТУК и ТУК (допълнение) излиза през 1936 г., чието трето допълнено издание е отпечатано почти в края на живота му – 1974 г. Значението на тези издания е изключително: „запълни се една празнина” – удовлетворена е нуждата от лесни за усвояване църковни песнопения, които да бъдат достъпни и за малко подготвени в музикално отношение певци.
Светият Синод инициира 10-дневни семинари по църковно пеене и дирижиране през 30-те години на миналия век с ръководител Петър Динев. Тази нужда се поражда поради липса на подготвени певци в градовете и селата. В тях вземат участие предимно учители. Семинарите обединяват теоретична подготовка по основите на богослужебния ред и особеностите на светата Литургия, както и практическа част – псалтикийно пеене, и хорово изпълнителство. Обучението завършва с участие в св. Литургия, осъществено със сборен хор от всички курсисти.
През 1937 г. в София се учредява Дружество на църковните хорове в България по идея на диригентите от столичните църкви. За председател е избран Добри Христов, а за подпредседател – Петър Динев. Дружеството започва активна дейност, която обаче не е подпомогната нито от официалните власти, нито от Светия Синод. След смъртта на Добри Христов през 1941 г. дружеството се разпада. Междувременно Петър Динев превежда духовно музикалните съчинения на св. Йоан Кукузел от източен на западен нотопис (1938 г.). През 1941 г. излиза един от най-добрите му трудове „Църковно-певчески сборник” с песнопения, който се състои от 3 части: композиции за еднороден хор (вечерня и утреня), литургийни песнопения за еднороден хор и литургийни песнопения за смесен хор. Наред с представяне на творбите, авторът е вмъкнал на места ценни указания относно църковния устав, необходим най-вече за диригентите.
Петър Динев е първият български музиковед, който работи системно в областта на църковната музика. Той разкрива безценното съкровище на Йоан-Кукузеловата музика, превеждайки я на западна нотация. По поръчение на Светия Синод превежда 1300 страници с песнопения от византийската невмена на съвременна западна нотация – един колосален труд! Най-напред излизат от печат „Духовно-музикални творби на Йоан Кукузел” (С., 1938) по преписите им, направени през ХVIII и ХIХ век.
През 1944 г. политическата картина в България сменя цветовете си – официалната идеология изключва грижата за духовните дела на народа. Въпреки това, пак заради оная светла пътечка нагоре към облаците, Петър Динев не спира изследователските си дирения. Започва работа като инспектор по музика и подначалник на културно-просветния отдел към Светия Синод и продължава да публикува сборници с църковни песнопения за целия богослужебен кръг: „Кратък осмогласник и божествена литургия” (С., 1947), „Обширен възкресник” (С., 1949), „Триод и пентикостар” (С., 1951), „Пространни пападически песнопения от литургията” (С., 1953). Подготвени са за печат и „Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление ръкописът не е открит. Все по това време композиторът прави обработката на много произведения от наши и руски автори, след което е съставен и издаден от Св. Синод „Сборник църковни песнопения за тригласен хор”, (С., 1955), който бързо придобива голяма популярност и става незаменим за братствените църковни хорове у нас, както и за широк кръг певци. Следват „Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (С., 1957).
Научноизследователската дейност на Петър Динев е многолика и разнопосочна. Той разработва много композиции в старобългарски и източен църковен стил, композира лесни за усвояване и общодостъпни църковни песнопения за богослужебна и извънхрамова употреба. Хармонизира и обработва български народни песни от Македония. Публикува редица изключително значими трудове, статии и студии по различни проблеми на музикознанието, теорията, изпълнителското и композиционното творчество.
Огромно значение имат авторските публикации, статии и студии, посветени на българската църковна музика: „Сходство между народните и църковни мелодии” (1955) е изследване на връзката между фолклора и църковната музика. През същата година публикува статията „Мелодически преплитания в строежа на българската народна и църковна музика” в сп. „Духовна култура”, където проследява зараждането на църковната музика у нас. Според Петър Динев навлязлото по нашите земи дамаскиново пеене след 865 г. претърпява изменение съобразно българската народна музикална традиция и така възниква старобългарското църковно пеене, пропито с народно-песенен елемент. Авторът намира сходства и аналогии между източно-църковното пеене и нашата народна песен в ладово и мелодично отношение, в мелодическите ходове, скоковете, диапазона, модулативните отклонения, ладовите характеристики и др.
През 1957 г. излиза изследването му върху „Рилската църковнопевческа школа в началото на ХIХ век и нейните представители”. За „Народнопесенни елементи в българския църковен напев” (1959) Петър Динев проучва Синодика на цар Борил (богослужебна книга, където са открити музикални фрагменти, нотирани с византийски невми), ръкописи от Кукузеловия период – пападически песнопения, източници от Рилската певческа школа (ХVIII-ХIХ в.), Старобългарски роспев от руски ръкописи и новооткрити лично от него песнопения в околностите на Търново. В този труд авторът установява, че източните напеви са променени по отношение на интонационния материал, ритмиката, орнаментиката на мелодията и са повлияни от български фолклорни елементи. Той цитира пет църковни песнопения, записани при обиколката около Търново, в които констатира различия с първоизточниците им от писмената църковна певческа практика. Точно тези различия Петър Динев нарича „болгарский роспев”, запазен около манастирите край Търново и предаван по устен път. Според автора съществуват две равнища на съществуване на църковната музика: писмено – високо професионално, и устно – сближено с фолклора, за ежедневно ползване от необучени и слабо обучени певци. Наред с това той разработва източно-църковните и старобългарски напеви и композира песнопения в техния стил. Хармонизира и обработва за хор около 60 македонски народни песни.
През 1963 г. Петър Динев изнася пълен лекционен курс по съвременна византийска невмена нотация в БАН, като преподава псалтикийната практика като наука. Така той обучава и вдъхновява първите изследователи на старата българска музика в БАН през 60-те години на миналия век. Една от курсистките тогава – проф. Елена Тончева, споделя спомените си:
„Грижлив учител, Петър Динев не само ни ограмотяваше в невмената нотация, но ни въвеждаше и в своеобразието на църковното пеене (а той беше негов вещ изпълнител), спонтанно и с увлечение ни разкриваше дълбокото си преклонение пред българския музикален гений, завещал ни удивително богато наследство и в областта на църковно-певческата традиция – музика, за която Петър Динев съжаляваше, че до тогава бе останала почти изцяло неизвестна на съвременната българска концертна практика”.
Изключителен принос в теорията и практиката на псалтикийното пеене представлява издаденото през 1964 г. „Ръководство по съвременна византийска невмена нотация”, базиращо се на последните достижения в тази област. То е оценено високо от специалистите, според които такъв пълен, сериозен и стойностен труд не е издаван и в съседните страни Гърция и Румъния, които ползват същата нотно-музикална система. В рецензията на А. Константинов, поместена в предговора, се казва:
„Трудът на Петър Динев представлява пръв сериозен опит у нас да се състави едно пълно ръководство на византийска невматика, което на съвременен музикален език научно обяснява всички характерни белези и особености на византийската църковна музика и я прави достъпна за разбиране и усвояване от всеки, който има елементарни музикални познания.”
В труда основно са разгледани осемте църковни гласа, съставящи Дамаскиновия октоих, като се уточнява, че те не са просто ладове, а съдържат и типични мелодични ходове и формули, които им предават конкретна индивидуална специфика. За по-добрата приложимост на „Ръководството” всеки един от ладовете е илюстриран чрез съответния образец от музикалната литература. Особено ценни са стилистичните указания за интерпретация на източното пеене, касаещи динамиката, темпото, агогиката, щрихите, исонирането, интензитета и кулминирането на музикалната фраза и др. Всичко това прави „Ръководството” епохален труд в историята на източно-църковното пеене, защото така се поставя началото на нов, достъпен начин на записване на църковните мелодии и тяхното изследване, приложение и художествено разработване от музиколозите и композиторите. Ето какво споделя авторът относно „Ръководството”:
„Няма съмнение, че певческите произведения, създадени през Възрожденската епоха, представляват ценен исторически принос към националната ни култура, по който принос българската музикология ще прецени музикалните прояви на нашия народ за един период, обхващащ около 150-200 години… Но, за да се направи такава преценка, и за да бъдат проучванията резултатни, необходимо е да познаваме Хурмузиевата нотна система до степен правилно и безпогрешно да дешифрираме написаните по нея български и други музикални произведения.”
Много от творбите на Петър Динев, писани след 1970 г., остават непубликувани. Оригинални партитури на негови концерти и църковни песнопения за мъжки и дамски хор са открити в нототеката на старинния столичен храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, в катедралния храм „Св. Неделя”, в нототеката на Софийския свещенически хор, в храм „Св. св. Кирил и Методий”.
Петър Динев сътрудничи на редица периодични издания, които публикуват негови статии, рецензии, критики и научни материали по най-разнообразни теми: „Духовна култура”, „Известия на института за музика на БАН”, „Музикален преглед” – Ст. Загора, „Църковен вестник”, „Музикален живот”, „Музикален вестник”, „Родна песен”, „Българска музика” и др. Наред с изследванията за автентичността на „Болгарский роспев”, църковното източно пеене и връзката на фолклора с църковната музика, съществено място заемат публикациите за църковно-певческите школи в България. Тук са включени Рилската певческа школа и нейните представители, Великотърновска, Еленска, Сливенска, Солунска и Охридска школи. Паралелно с това са направени изследвания за църковното пеене и неговата историческа обусловеност в периода на Първото и Второто българско царство, през гръцкото и турското робство, преди Освобождението и след това.
Множество публикации Петър Динев посвещава на конкретни личности с доказани заслуги при утвърждаване на българската духовност, изявени музикоучители и интерпретатори на псалтикийно пеене – Живко Павлов, Манаси Поптодоров, Николай Трендафилов, хаджи Ангел Севлиевец, Петър Сарафов, Тодор Икономов и др. Подобно изследване е направено за църковните певци от различните епархии през Възраждането, а също и за изявените църковно-хорови диригенти у нас.
Особено ценни и до днес са издадените: „Записки по църковно-богослужебен ред”, „Църковният диригент и светата Литургия”, „За Великопостните и Великденските песнопения”, „За музиката и литургийното пеене”, „Ролята на църковните хорове за развитието и напредъка на хоровото пеене в България”, които съдържат практически съвети и полезни насоки за диригентите на църковни хорове.
Без съмнение Петър Динев е един от изтъкнатите енциклопедични български умове, заслужил още приживе признанието на съвременниците си. Живял в различни исторически епохи, преминал през всякакви житейски превратности, той до смъртта си на 91-годишна възраст упорито пълни чашата със своите изключително разнородни и ценни трудове, с благословията на българския екзарх Йосиф и на Бога.
Източник: Маргарита Друмева, Петър Динев – човекът богатство, В: Ел. сп. „Свет“, бр. 5/2013 г. – https://www.svet.bg/ (заглавието е на „Историци“)