Православието, с което е тясно свързана появата на съвременната българската народност през IX – X в., крие огромен възродителен потенциал в морално-нравствено отношение както в личностен, така и в обществен план. Живителните сили на Христовата вяра съхраняват българския народ и в най-тежките му изпитания и постилат пътя към неговото възраждане. Не е случайно, че днес, в години на духовна криза, чиито измерения надхвърлят границите на България, сред българските общественици се чуват гласове за силата на религиозната топлота и упование като средства срещу наркоманията, алкохолизма, престъпността и други прояви, които рушат личността и обществото. По повод празника на Св. Димитър Басарбовски (27 октомври) предлагаме някои размили за силата на Православната традиция като народоукрепяващ фактор, който трябва да пазим и съгряваме:
Георги Канев
Като част от световното културно наследство православното християнство не престава да удивлява със своята устойчивост и непреходност. Важно място в този негов образ заемат светиите и особено тези, които са прославени като мъченици или преподобни. Мъченичеството е един от феномените на християнството още от древни времена. То е едно от най-ярките свидетелства на силата на Христовата вероизповед. С право богословите обръщат внимание, че ако Христовите живот, смърт и възкресение бяха само мит, слух или мълва, то едва ли християните с хиляди щяха да понасят сурови мъчения и да предпочитат смъртта пред живота, но да останат верни на Христовото име.[1] Буди почуда сред страничните наблюдатели и подтиква към размисъл обстоятелството, че православните проповедници и пастири не призовават към въоръжен отпор против гонителите. Християнството е единствената преследвана световна религия и в отговор Православието предлага единствено търпение. Това търпение впоследствие, и обратно на очакванията, се оказва сред решаващите фактори за спечелване широките маси на Римската империя. Кръвта на хилядите мъченици за вярата от древност до ново време се превръща в един от печатите на Христовата Църква, израз на нейното тържество и извор за крепкост сред пастирите и паството.[2]
Въпреки, че мъченичеството е живо като явление и в нашето съвремие, от първата четвърт на IV в. преследванията в Римската империя са прекратени. През следващите десетилетия християнството категорично се налага над езичеството и го измества напълно на полето на духовно-интелектуалния и политически живот в империята.[3] Това довежда до важни преобразования, едно от които е появата е утвърждаването на монашеството. Някогашните малки християнски общини остават в миналото – в огромната си част населението приема новата религия, а богослужението се извършва в големи и украсени храмове. Големият ръст на християните довежда обаче до спад в религиозния морал, познат от ранните векове на християнската проповед. В новите условия най-ревностните християни започват да дирят усамотение за своя стремеж да отдадат целия свой живот на Бога.[4] Много скоро се оказва, че вакуумът, освободен с отстъпването на мъченическия подвиг се запълва с този на духовния подвиг на монашеството. Мъченичеството и монашеството (обществото на християните, които желаят да бъдат съвършени в своя живот според Христовите заповеди) се оказват двата стълба, от които черпи живителни сили Църката в цялата своя многовековна и превратна история. Ролята на всеки един достоен монах може да се опише със съвета на един от най-обичаните и почитани светии не само в Русия, но и в целия православен свят – св. Серафим Саровски: придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят.[5] Ясното съзнание за тази роля на мъченичеството и преподобничеството (монашеството) в Църквата поражда правилото лика на прославени мъченици и монаси да бъдат изобразявани по носещите колони на църковните храмове.[6] Съзнаваното високо призвание на монасите допринася между VI – VIII в. да се утвърди традицията от техните среди да се избират епископите. Монашеството дава на Православието и неговите най-прославени богослови и защитници, почитани днес с високото название Св. Отци на Църквата.[7]
Представената накратко роля на православното монашество може живо да се проследи и до днес в любовта и почитта, с която православните християни заобикалят прославените подвижници в различни манастири от всички страни с православно население. Сред съвременните старци, някои от които канонизирани за светци съвсем наскоро са старец Йосиф Исихаст († 1959 г., Св. Гора, Атон), св. Порфирий († 1991 г., Св. Гора, Атон), старец Паисий († 1994 г., Св. Гора, Атон), св. Серафим Вирицки († 1948 г., Русия), старец Зосима Сокур († 2002 г., Русия), старец Йоан Крестянкин († 2006 г., Русия), старец Назарий († 2011 г., България), св. Гавриил Ургебадзе († 1995 г., Грузия), св. Юстин Попович († 1979 г., Сърбия), старец Тадей Витовишки († 2003 г., Сърбия), старец Арсений Папачок († 2011 г., Румъния) и много др. Тези знаменити подвижници са живи приемници на многовековна традиция, намерила израз в просияването на хиляди знайни и незнайни Божи угодници. Илюстративен във връзка с упомената приемственост е един разговор от 1932 г. между православния свещеник В. и доктора по католическо богословие, отец Хр. Б. Ученият споделил учудването си, че монасите на Св. Гора четат книги като Лествица (VII в.) или Поучителни слова на авва Доротей (VI – VII в.) и посочил, че монасите на Запад не го правят, а такива четива употребяват в работата си само изследователите професори и богослови. Когато по-късно отец В. споделил със св. Силуан Атонски († 1938 г.) своя разговор, св. Силуан отговорил, че православните монаси не само четат тези книги, но живеят според тях и ако тези книги поради някаква причина изчезнат, има достатъчно духовно напреднали подвижници, за да напишат нови със същото значение.[8]
Сред българското население монашеството широко навлиза редом с приемането на християнството. Показателни са фактите, че св. княз Борис I специално изпраща младежи във Византия със задача да бъдат подготвени за монаси при опитни духовни наставници, както и обстоятелството, че сам князът и редица членове на рода му (брат му, негови деца, внуци и други роднини) се замонашват.[9] Изследванията от последните десетина години насочват към заключението, че отшелничеството, което е особено усилно и трудно монашеско подвизаване, също рано навлиза сред българите. Най-ранното писмено известие за отшелничество от края на първата четвърт на X в. и се свързва със „светия” старец Антони, упоменат в надпис, отрит край с. Крепча.[10] Безпорно обаче най-известният и почитан български отшелник и приеман днес от православните българи за закрилник на българския народ е св. Йоан Рилски. Почитта към него побеждава времето вече повече от хилядолетие по българските земи, утвърждава се в рамките на всички православни славянски народи, а обителта, която се свързва със светеца се превръща в едно от най-трайните и устойчиви книжовно-просветни и духовни огнища в историята на българския народ.[11] С подвига на св. Йоан се съотнасят и възприемат като негови духовни следовници останалите от големите български средновековни пустиножители от XI – XII в. – св. Прохор Пшински, св. Гаврил Лесновски и св. Йоаким Осоговски. Паметите на посочените светии се разполагат в календара в близост една до друга и във връзка с честванията на св. Йоан Рилски – тази традиция се поражда в древност, първото известие за това е от XIII в. (Орбелски триод).[12] Духовното единство на четворката Божи угодници намира хубав израз в житието на св. Йоаким Осоговски: „Нови подражатели на тези неща и на такова житие, ревнители станаха и чудните и истинни новопросвещени наши отци и пустиножители, небесни човеци и земни ангели, Христови приятели, Иван и Прохор, заедно с Гавриил, а с тях и преподобния наш отец Йоаким – честна четворица, богоизбрано съдружие, трудолюбиви труженици на Христа, излезли с рало да прокарат браздата на вярата и да засеят духовно семе, та пожънали стократен клас (Мат. 13:8, 23) да поднесат на Христа добродетелни плодове”[13]
Този тип духовно внушение се подема от поколенията българи не само като книжовно наследство от ерудираните български книжовници през XIII – XIV в., но като наставление за живот, което въплъщават в ежедневните си дела хора като св. патриарх Йоаким I, св. патриарх Евтимий Търновски, св. Роман, св. Ромил Видински, св. Козма Зографски и други прославени в Църквата българи. В най-тежките години от турското владичество по българските земи вярата в Бога, макар и преплетена със суеверия и басни, сказките и легендите за българските царе и светии спомага за преодоляване изпитанията и възхода към делото на св. Паисий Хилендарски. Ненапразно, че в тропара, с който се възхвалява живота на св. Паисий се пее така: „Като защити и обнови на равноапостол Кирил езика и като започна, изпълни на патриарх Евтимий благословението на Пресвета Троица. Защото с твоя труд на българите пак се запроповядва благочестието на разбран от тях език и чрез тебе първо започна промисълът на Света Троица за освобождението на нашия род. Заради това те почитаме, Паисие блажени, и с любов честваме твоята памет.”[14]
Особено силна роля за запазването на българската идентичност имат утвърдените традиции на българското преподобничество, живият спомен за него чрез Църковното богослужение и календар, и преплитането му в народните легенди. Съгряващата сила на българските преподобни отци заема непосредствено място сред проявите на българското мъченичество в периода на XV – XIX в. Водещото място на новомъчениците от епохата на османското владичество не подлежи на съмнение. Споменът за тях е грижливо съхраняван от българите в писмен вид или от уста на уста и заема трайно място в православния български календар – в огромната си част българските светии от периода са мъченици за вярата, умъртвени поради отказ да се отрекат от Православието. Днес интересът и почитта към тях родолюбиво се поддържат, а пантеонът им се увеличава.[15] Към този главен поток обаче се влива и почитта към българите – подвижници на благочестието. Един от тях е св. Димитър Басарбовски.
Дългият увод към живота и делото на св. Димитър бе необходим, поради контраста от на пръв поглед невзрачния и скромен живот на светията и дълбоката почит, който днес се таи към него, особено по местата, където е живял. На фона голямото значение на монашеския подвиг тази почит става разбираема. Не бива да се смята, че тя е плод на детайлно разбиране същността на монашеския подвиг от местното население. Много често богословските познания на енориашите и техните местни пастири през XV – XIX в. са на сравнително ниско ниво. Подвигът на св. Димитър не толкова бива разбран в дълбочина, колкото бива „усетен” от православните хора. Водено от своята съвест, традиции на благочестие и правда, и на особено важно място – от Божията благодат – която за искрено вярващия християнин е на първо място в списъка, населението, неподтиквано от никого, само започва да отдава почит на светията.
Тази спонтанна почит е също един от феномените на Православието. Практиката, чрез която Православната църква приема личност в лика на светиите следва утвърдената почит към нея от местното население, монашество и духовенство. Тази почит винаги е установена върху паметта за светията като за мъченик или като за благочестив православен християнин и чудесни знамения като чудеса и изцерения по неговата молитва приживе и след смъртта, нетление на мощите или мироточене от тях. Когато описаното отношение към даден човек е налице, се приема, че той вече е просиял и се разкрива като светец от Бога. Предприема се включването на паметта му в християнския календар и изготвянето на възхвално-молитвени текстове в негова прослава – житие и служба. [16] Във връзка с обаянието на подвижническия подвиг някои изследователи обръщат внимание на ролята на манастирските обители като извор на култове към светии.[17] Заложеният потенциал в християнския аскетичен живот е да доведе до освещаване на личността. Като естествен резултат от това е просияването на множество преподобни подвижници – за обичайно може да се приеме възникването на почит към един или друг отдаден монах. Ако подвижникът е отшелник, това довежда до появата на негови последователи и издигането на манастир, в който паметта на наставника се тачи от монасите. По същия начин в общежитиен манастир даден монах може да се покрие с особено уважение. И в двата случая прославата на подвижника достига до или минава през местното население. Този механизъм, утвърден от Св. Предание във вид на средство за запазване и препредаване на благочестието като начин на живот, се указва особено благодатен за народи, чиято поява и развитие е тясно свързан с историята и културата на Православието, каквито са българите. Чрез него скромни труженици на Христовата нива като св. Димитър Басарбовски и всички като него се превръщат в символи на твърдост и преданост, които утвърждават населението в отстояването на своята народност, възпитават в благонравие и биват стожер на вярата. Паметта им напуска българските предели и прославя българското име пред целия Православен свят.
Св. Димитър Басарбовски, чиято памет се чества на 27 октомври, живее през XVII в. Неговото молитвено призоваване надхвърля границите на поместната българска църква и влиза в тържествения календар на още румънската и руската поместни църкви. Сведенията за живота на Божия угодник не са многобройни и се съдържат в Историята на св. Паисий Хилендарски (паметта му се чества на 19 юни), в житийните данни и съхранени предания. Общото между всички сведения е неизменният скромен и „незабележим” живот на св. Димитър.
Според Паисиевата история светецът няма духовен сан, живее сам, просто – в една колиба и се прехранва чрез няколко овце и малко лозе. Прекарва така целия си живот и едва след смъртта Господ разкрива пред местното население, че в близост до тях е живял благочестив човек, чиито мощи се прославят с нетление и чудотворство.[18]
Не е известно кога възниква най-ранното житие на светеца, но по-определено почитането на паметта му се свързва с намирането на нетленните му мощи и чудотворството под тяхно въздействие. През 1858 г. в Цариград йеромонах Натанаил (Стоянов), тогава игумен на Добровецкия манастир в Молдова, а по-късно Охридски и след това Пловдивски митрополит, издава най-разпространеното житие на Басарбовския Божи угодник под заглавие: „Краткое сказание за Преподобнаго Отца нашего Димитрия Бесарбовскаго, коего мощи почитат в Угро-Влахийска, в Букурещ, Митрополитска църква”. Житието е преведено на български от румънски език, преводът на който пък е извършен от недостигнало до съвремието пространно българско житие на св. Димитър. Същестувва и второ житие на светеца, наречено Зографско, в което има малки различия от първото. Във връзка с неговото църковно почитане е била съставено служба с автор митрополит Филарет Мирликийски и съхранена в славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф” в препис, който прави монах Исихий от гр. Тутракан през 1872 г. Службата е поместена по-късно в Минея със служби на българските свети, а след време е преведена и на румънски без изменения.[19]
Житията дават редица подробности, които разкриват черти от характера на св. Димитър. Той от малък се отдал на любов към Бога и усилия да води благочестив живот. Бил старателен към своите задължения – от дете пасял селския добитък и ако някое добиче се загубвало по-цяла нощ обикалял пасищата и баирите, за да го издирва. Неговата съвест и доброта били така чувствителни, че когато по невнимание настъпил едно гнездо с птиченца три години не обул виновния си крак, независимо от сезона.
Упоритостта в борбата със страстите и възрастването в любовта към Христа подтикнали св. Димитър да потърси уединение във вече съществуващ скален манастир по течението на р. Лом. Там светецът продължил своя подвиг. След като Господ му открил часа на неговата смърт, св. Димитър излязъл от манастира и предал духа си Богу след като легнал между два камъка недалеч. Впоследствие, при едно силно прииждане, р. Лом заляла светите мощи и те били отрити на местното население много по-късно по особено Божие благоволение.
Св. Димитър се явил на една девойка, страдаща от зъл дух и й обещал изцерение, ако мощите му бъдат извадени. Откриването на светите останки се превърнало в тържество за Басарбово и прославило селото сред околните християни. За него узнал и влашкият владетел, който пожелал да принесе светинята в своите земи. След като всичко било подготвено и мощите тържествено били поети, по Божий промисъл била разкрита волята на светеца, който отказвал да напусне родните предели и сам избрал мястото за своя покой. Узнавайки това, от своите пратеници, влашкият владетел се покорил на Божията воля и на посоченото мято, насред с. Басарбово, издигнал храм, в който мощите се прославили с много чудеса. Споменът за една част от тях са съхранени и се препредават и днес.
Някои запазени предания представят в по-различна светлина подробности от живота на св. Димитър и намирането на неговите мощи – предание, че е бил женен, но бездетен и след смъртта на жена си се замонашва, че е бил суров аскет, предание за намиране на светите му останки във връзка с опит на турци да оберат гроба му и др. [20]
В последствие, в хода на Руско-турската война от 1768 – 1774 г., руските войски завладяват с. Басарбово. Руският генерал Петър Салтиков, след като се поклонил на светинята, пожелал да не я оставя в пределите на разрушеното от военните действия село и поискал да я пренесе в Русия. По молба на българина с благородническа титла Димитър Мент, който служел като съветник и преводач при генерала, мощите не били отнесени в далечните руски предели, а в съседна Влахия и положени в Митрополитската църква в Букурещ. По желание на митрополит Григорий II (1760 – 1787) раклата с мощите на светеца била обзаведена с красив сребърен обков. Мощите на св. Димитър в Букурещ са прочути с много чудеса, сред първите, от които е прекратяването на чумната епидемия, която измъчвала града по време на пренасянето на светите останки.[21]
В България останал манастира, в който се подвизавал светецът до своето успение – втората обител по поречието на р. Лом след град Русе. Предполага се, че неговото възникване се корени в златния период за скалното монашество в Поломието – през XIII – XIV в.[22] Първите известни сведения за обителта да от втората половина на XV в. – в опис на тимар към регистъра за хасове, зиамети и тимари за Никополския санджак с. Басарабово е посочено под името „манастир Басараба” с 14 домакинства, а от някои други документи се установява, че е с компактно българско население. Известията от следващите столетия касаят превратната съдба на селото и не хвърлят светлина върху историята на манастира. Изследванията от края на XIX и началото на XX в. го разкриват като една от многото необитаеми скални обители в региона. През 1919 г. грижи за някаква поддръжка на манастира полага бъдещият Смоленски епископ Тихон, тогава все още семинарист. През 1937 г. в обителта се установява монах Хрисант, с когото започва нейното възобновяване като действащ манастир. Важна роля за това има и основаният през същата година „Комитет за постройка на параклис Св. Димитър Басарбавски” с председател енорийският свещеник в Басарбово, о. Петко Новаков. Така започва новата история на обителта, вече под името на прославения български отшелник.[23]
Животът на св. Димитър разкрива поредната картина на тихо монашеско благочестие, така дълбоко вкоренена в Православния свят. Приносът на този български светия на фона на историята на последните векове, които са изпълнени с географски, научни и технически отрития изглежда миниатюрен и случаен. Без запознаване с особеностите на православното Св. Предание подвигът на св. Димитър би останал недоразбран, както и славата, с която днес светията се ползва. Животът му минава почти незабележимо и парадоксално, за всеки, който не е запознат с православната култура, придобива гигантски ръст едва подир известен период след смъртта. Неговите тленни останки се свързват с разкази за чудеса и стават желана придобивка. Почитта и любовта към него почти веднага пускат корени и сред населението на съседна Влахия, и са сред безценните светини на днешната румънска столица. В България именно споменът за неговия подвиг води до възобновяване дейността на манастира, в който той е живял и до посвещаване нему на цялата обител. Може би величието на тихия подвиг на св. Димитър може да се придаде с едно съвременно свидетелство от неотдавна канонизирания за светия и прославен с чудеса и прозорливост монах св. Порфирий Кавсокаливит († 1991 г.). Неговите думи, рожба на двадесетото столетие, разкриват непресекналата важна роля на смиреното и благочестиво православното монашество, към чието съзвездие принадлежи и басарбовския подвижник: „Ще ви кажа нещо, което ще ви се стори пресилено. Но, чеда мои, искам да ми повярвате. Става дума за ползата от монашеската молитва. Чуйте ме внимателно. Нека предположим, че имаме седмина свещенослужители богослови, които живеят свято. Ораторското им изкуство – недостижимо. Всеки от тях има в своята енория по десет хиляди души. Всеки ден седемдесет хиляди души слушат тяхното слово. Затрогват се хиляди слушатели, покайват се, обръщат се към Христа, цели семейства се спасяват. Обаче един монах, когото никой не вижда, седнал в някоя пещера, със смирената си молитва въздейства много повече. Един достига по-големи резултати от седмина. Това виждам. Сигурен съм. Ето какво е значението на монашеската молитва. В килията си е сам, но вълните на молитвата му достигат до всички хора, даже и да са далече. Чрез молитвата си монахът участва във всички проблеми на хората и извършва чудеса. Следователно неговият принос е по-голям от този на най-достойния проповедник.”.[24]
За хората извън православната културна традиция тази висока позиция на монасите може да бъде по-скоро констатирана, отколкото разбрана. Поради това пренебрегването православното Св. Предание като изключителна културна ценност от много историци може да се определи като недостатък. Православната традиция изисква внимателно отношение, за да бъде възстановена и обяснена в нейния автентичен дух. Противен подход на модерни, но далечни на Православието въобразени тълкувания биха лишили изследователите от важен ключ за разбирането на много от културните прояви на българския народ и въобще на православните народи. В българския случай се касае за прояви, които поставят българската култура в центъра на православното славянство и запазват българската народност през трудния период от XV до средата на XVIII в.
През визията на тази призма е видно защо в рамките на източноправославната
култура св. Димитър и всички като него са облечени в почит, до която никога
гениални учени, велики откриватели, знаменити царе и политически водачи не
могат да се приближат. За разлика от всички тях, облечени в слава, която днес е
просто поучителен спомен, св. Димитър остава жив след смъртта, като не се
визира единствено трайната памет за него. В умовете на милионите вярващи
православни християни св. Димитър е събеседник и застъпник, към когото се
отправя ежедневно молението: „Св. Божи угодниче, Димитре, моли Бога за нас!”.
[1] Подробно за обаянието на Христовата Личност у Панчовски, Ив. Личността на Иисус Христос, С., 1990.
[2] Ненароков, свещ. Николай, Мъченичеството в живота на Църквата (прев. иконом П. Гърбов), С., 2011.
[3] Кочев, Н. Християнството през IV – нач. на XI. Проблеми на проникването му и утвърждаването му на Балканския полуостров, С., 1995, с. 29 – 45; Браун, П. Светът на Късната античност (прев. С. Гяуров), С., 1999, с. 108 – 110.
[4] Казанский П. С. История православного монашества на Востоке, т. I, 2000, с. 82 – 87; Хунгер, Х. Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура (прев. Г. Инджиева), С., 2000, с. 306; Monasticism, In: Historical Dictionnary of the Orthodox Church (Ed. By Jon Woronoff), London, 1996, p. 225 и срв. Rubenson, S. Asceticism and monasticism, I: Eastern, In: Cambridge History of Christianity, vol. II, Constantine to 600 c. (ed. by A. Casiday and F. W. Norris), Cambridge, 2008, p. 637.
[5]Мотовилов, Н. А., Беседа преподобного Серафима Саровского Н. А. Мотовиловым «О цели христианской жизни» (По записи последнего краткой), В: Записки Николая Александровича Мотовилова, служки Божией Матери и преподобного Серафим, Москва, 2005, с. 197 и сл.
[6] Успенски, Л. Богословие на иконата (прев. Вл. Генов), С., 2006, с. 21 – 26
[7] Срв. Лебедев, А. П. Духовенство древней вселенской Церкви (от временъ апостольскихъ с до IX века). Исторические очерки, Москва, 1905, с. 134 – 145; Хунгер, Х., Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура (прев. Г. Инджиева), С., 2000, с. 358–363; Schreiner, P. Монашество в Византии. Введение. В: ГСУ, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”, т. 93 (12), 2005, с. 14; Цоневски, И. Патрология, т. I, С., 2008, т. II, С., 2010.
[8] Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски (прев. К. Банев), С., 2008, с. 87 – 88.
[9] Патриарх Фотий, До монаха и исихаста Арсений, след като са му били изпратени ония из България, които искаха да станат монаси, В: Извори за българската история, Гръцки извори за българската история, т. IV, С., 1964, с. 103; Nikolov, G. N. Die Christianisierung der Bulgaren und das Möchtum in der Familie des Khans Boris I. Мichail im 9. – 10. Jahrhundert, In: Rome Constantinople and New-Converted Europe. Archeological and Historical Evidence, (ed. by M. Solomon, M. Woloszyn, A. Musin, P. Špehar, M. Hardt, M. P. Kruk, A. Sulikowska-Gaska), Kraków-Leipzig-Rzeszow-Warszawa, 2012, vol. I, pp. 91 – 100
[10] Попконстантинов, К. Два старобългарски надписа от с. Крепча, Търговищки окръг, В: Археология, кн. 3, 1977 г., с. 19 – 29; Същият, Към въпроса за отшелническите практики в България през X в.: Светият отец Антони от Крепча и Св. Йоан Рилски, В: Светогорска обител Зограф, С, т. II, 1996, с. 83 – 89.
[11] За св. Йоан Рилски срв. Динеков, П. Св. Иван Рилски, В: Кирило-Методиевска енциклопедия, т. 2, С., 1995, с. 25 – 33; Гюзелев, В. „Велико светило за целия свят” (Св. Иван Рилски в измеренията на своето време), В: Светогорска обител Зограф, т. 3, С., 1999, с. 14 – 24; Томова, Е. Болгарский святой Йоанн Рыльский (Култ и агиография), В: Slovo: Towards Digital Library of South Slavic Manuscripts. Proceeding of International Conference, February, 2008, S. 2008, pp. 135 – 165.
[12] Йовчева, М. Западнобългарските анахорети под византийско владичество., В: История на българската средновековна литература (съст. А. Милтенова), С., 2009, с. 409 – 414, срв. Николова, Б. Монашество, манастири и манастирски живот в средновековна България, т. II Монасите, С., 2010, с. 810, 814 и сл.; Фекелджиев, Ив. Народни легенди за св. Иван Рилски, С., 1979, с. 66 – 67, 142 – 144; Михайловски, Й. Свети Йоаким Осоговски в историята и народната традиция. Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор”, С. 2006, с. 16, 20 – 24.
[13] Пространно житие на Йоаким Осоговски (Йоаким Сарандопорски), В: Стара българска литература, т. 4, Житиеписни творби, С., 1986, с. 177.
[14] Молитвеник, Осмо издание, Синодално издателство на Българската православна Църква, С., 1996, с. 131. Срв. Св. Паисий Хилендарски, В: http://www.pravoslavieto.com/life/06.19_sv_paisij_hilendarski.htm (12.X.2014). Срв. също Тодорова, О. Православната църква и българите през XV – XVIII в., С., 1997; Ангелов, Д. Душевността на българина в песенния фолклор (съст. П. Ангелов), С., 2002; Дроснева, Е. Фолклор, Библия, история, С., 1995.
[15] Прославление на св. Баташки мъченици, В: http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=45072 (19. X.2014); Монахиня Валентина (Друмева), Разкази за българските светии и за светиите, свързани с България (за деца и възрастни, и в помощ на неделното училище по вероучение), Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора – Атон, ч. I, 2003, ч. II, 2004; Същата, Мъченичество и подвижничество за Христа по българските земи” (кратки очерци въз основа на исторически и археологически проучвания), ), Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора – Атон, 2006.
[16] Темниковский, Е. Н. Канонизация святых, В: Православная богословская энциклопедия, Санкт-Петербург, т. 7, 1907, с. 253 – 268; Живов, В. Канонизация, В: Светостта. Кратък речник на агиографските термини (прев. Е. Димитров), С., 2002, с. 36 – 41; Стоянова, И. За канонизацията на светиите, В: Преславска книжовна школ, т. 5, 2000, с. 327 – 334.
[17] Николова, Б. Монашество, манастири…, т. II, с. 783 – 846.
[18]Иванов. Й. История славеноболгарская. С., 1914, с. 81 – 82, ел. ресурс: https://dl.dropboxusercontent.com/u/21622144/texts/PaisievaIst_Ivanov_1914.pdf (15.X.2014), срв. Архим. Виктор (Мутафов), Преподобни Димитрий Бесарбовски и неговия скален манастир до Русе, Русе, 2000, с. 8. Авторът предполага, че вероятно св. Паисий е ползвал единствено предания, но не и житие на св. Димитър, което обяснява допусната грешка, че Басарбово е близо до Свищов.
[19] Пак там, с. 9 и 18 – 19.
[20] Подробно – пак там, с. 9 – 18, срв. Жития на светиите (под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев), София, 1991, с. 539 – 540 и Св. Димитър Басарбовски, В: http://www.pravoslavieto.com/life/10.27_sv_Dimitar_Basarbovski.htm (08. VII. 2014 г.)
[21] Архим. Виктор (Мутафов), Преподобни Димитрий Бесарбовски…, с. 20 – 25. Авторът подробно се спира на благоговението на румънския народ пред българския светия – показателен е само фактът, че пред раклата с неговите мощи и огромна икона над тях (стенопис) постоянно горят седем кандила. На румънски език са съставени (1838 г.) Параклис и Акатист, които е четат на деня на светеца (27 октомври) и при всяка нужда.
[22] Подробно за манастирските центрове по средновековните български земи вж. Николова, Б. Монашество, манастири и манастирски живот в средновековна България, т. I Манастирите, С., 2010.
[23] Архим. Виктор (Мутафов), Поглед върху историята на Басарбовския манастир край Русе, В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Център за славяно-византийски проучвания “Иван Дуйчев”, 93, 2003, с. 103 – 106.
[24] Старецът Порфирий Кавсокаливит, Живот и слова, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк. Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2007, с. 248.
Източник: Георги Канев, Паметта на св. Димитър Басарбовски и народоукрепяващите сили на българската култура, В: Сб. Поломието. Находки, събития, личности. VII и VIII национални научни конференции, Велико Търново, 2015, с. 782 – 795.
Ел. ресурс: https://www.diakonia.bg/