Мястото на средновековна България в прославлението на св. Иларион Мъгленски

Георги Канев[1]

Сред факторите, които са допринесли особено много за оформянето на българската народност е покръстването на българите, което се осъществява под опеката на св. княз Борис I (852 – 889; †893). Можем дори да твърдим, че този фактор се явява от първостепенно значение за етно-културното сливане, в което се ражда новата народност. Откърмени като народ в недрата на Православната вяра обаче, българите на свой ред допринасят за обогатяване на православната културна традиция. Съвсем закономерно, Светото Предание на Православието, тази съвкупност от писани и неписани наставления и традиции, сред които е самото Св. Писание, се оказва достояние и на български принос. Именно на един от българските приноси към Св. Предание ще обърнем внимание и в настоящия текст. Случаят е принципно известен на специалистите, но се упоменава мимоходом и не бива изрично отбелязван с необходимото внимание.

Примерът, на който бих искал да спрем внимание е свързан с личността на св. Иларион Мъгленски – паметта му се чества на 21 октомври.  Сведенията за светеца се откриват в два извора. По-ранният от тях е Разказът за пренасянето на мощите на св. Иларион от град Мъглен в Търново. Запазен е в две редакции. Първата произхожда от XIII в. Днес тази редакция е загубена, но преди това от нея препис снема Любен Каравелов и я обнародва  в своя сборник „Сокол“, издаден през 1876 г. Втората редакция влиза в Търновския превод на Стишния пролог и е много известна от XIV в. насетне.[2]

Вторият извор е Житието, което пише за светеца св. патриарх Евтимий Търновски. Основен сюжет в житието е борбата на св. Иларион против еретиците и оборването на техните вярвания и аргументи. За целта св. Евтимий е употребил една от най-известните литературни творби от епохата с антиеретеческа насоченост – Догматическо всеоръжие от монаха Евтимий Зигавин. Конкретните сведения за живота на св. Иларион обаче са малко.[3]

Това, което може да се извлече от двете творби за житейския път на Мъгленския епископ е следното. Живял е през XII в. – бил е съвременник на император Мануил I Комнин (1143 – 1180). В Житието се разказва, че е отгледан от видни и благочестиви родители. Когато навършил 18-годишна възраст, оставил родния си дом и се замонашил в един от близките манастири. Там в последствие той бил избран за игумен. Прочувайки се с  благочестивия си живот, по-късно бил ръкоположен от Охридския епископ Евстатий за епископ на град Мъглен. На това служение св. Иларион се прославил като ревностен борец против ереси и стълб на православната догматика и св. Предание. Св. Евтимий разказва, че той отклонил от ерес самият император Мануил Комнин. Следи обаче от неговото почитане в Константинопол не са открити. Неговата успешна проповед сред еретиците – вероятно смесица между богомили и павликяни обръщането на мнозина от тях към Православието и личният му благочестив живот оставили траен спомен в околностите на град Мъглен.  Това допринесло за изграждане на почитание към Божия угодник, а гробът му се превърнал в място за поклонение и за търсене на неговото застъпничество пред Бога.[4]

На фона на станалото със св. Иларион трябва да се има предвид и методиката, чрез която Православният календар се обогатявал с новопросияли светии по онова време. Норочното богослужебно последование за канонизация е нов елемент в православната традиция и навлиза едва през XIX в. Практиката, чрез която подвижник на благочестието бивал включван в сомна на светиите се крепи на утвърдената почит към светеца от местното население, монашество и духовенство. Тази почит задължително е установена върху паметта за светията като православен мъченик или като за благочестив православен християнин и върху чудесни знамения като чудеса и изцерения по неговата молитва приживе и сред смъртта, нетление на мощите или мироточене от тях.[5]

Именно това се случва със св. Иларион. Св. патриарх Евтимий разказва, че мощите на светеца се прочули с много чудеса. По допускане на местните светски и църковни власти светите мощи били пренесени в храма на манастира, който св. Иларион основал – „Св. Апостоли“. Почитта към св. Иларион от населението и духовенството, макар и все още на местно ниво, привлякла вниманието на цар Калоян (1197 – 1207). Вероятно през втората половина на 1205 г. българските войски завладели град Мъглен. Цар Калоян наредил мощите на местно почитания Божий угодник да бъдат пренесени в българската столица Търново.[6] Това струпване на свети мощи в престолния град преследвало утвърждаването на авторитета на българското царство в Православния свят.[7]

От този момент нататък почитта към св. Иларион надминава регионалното почитание. Започвал нов етап от прославлението на светеца – включването на паметта му в Църковния календар под определена дата и изготвяне Служба и Житие за негова възхвала. Разказът за пренасянето на мощите и житието от св. патриарх Евтимий разказват, че българският църковен глава с целия църковен клир посрещнал светите мощи в Търново и им се поклонил, като отдал почит на Божията благодат у тях и така на самия Бог.[8] По този начин принасянето на мощите на св. Иларион ускорило официализацията на почитта към него в рамките на светото Православие. В деня на неговата почит били четени Разказът за пренасяне на  мощите му, а по-късно и Житието. Поради обстоятелството, че Разказът за пренасяне на мощите бил съставен и употребяван вместо Житие на светеца, то той бил включен в Пролога – сборник с кратки житийни текстове, които се четат в деня на съответните светии. Възхвални текстове отпреди началото на XIII в. не са открити.

Подобен е случаят със св. Серафим Софийски чудотворец.[9] Продължителната почит на местно ниво, която привлече вниманието на църковната общественост, бе последвана от изследване на живота му и включване в календара на Православието. Канонизирането на св. Серафим прочу България по още един светъл повод в православния свят. Огромното множество от чудеса, които свидетелстват за светостта на архиепископ Серафим са свързани с вярващи българи. Сходен предходник на това събитие е прославата на св. Иларион. По същият начин Българското царство, посредством пренасянето в българската столица на мощи на светци, които са все още в начален етап от своята прослава и почитани на местно ниво допринася за тяхната общоправославна почит. Много подходящ пример е този със св. Филотея Темнишка (празнува се на 28 май). Нейното почитане е имало толкова ограничен характер, че следи от него, преди пренасянето на мощите на светицата в Търново, не се откриват в православната литература на епохата. Примерите могат да се продължат с този на св. Петка Епиватска (празнува се на 14 октомври). Трябва да се отбележи обаче, че още преди пренасянето на мощите на светицата в българската столица за нея вече се изготвяли православни възхвални текстове и се е пристъпило към поместването й в празничния календар на Православието.

В заключение трябва да се посочи, че прославлението на св. Иларион Мъгленски и посочените св. Петка и св. Филотея е само малка част от българския принос към св. Предание на Православието. Съвсем закономерно обаче, една от най-ярките страници на българският принос е прославата на всички светии, произлезли от българския народ, както и на светии, които не са българи по род, но получили, по Божий промисъл, прослава посредством поместната българска православна Църква.


[1] След като бе представен пред аудиторията на Български исторически четения, провели се на 21 май, 2016 г., докладът бе публикуван на страниците на онлайн списание „Алманах – списание за хуманитарни науки“, бр. 5, 2016, с. 38 – 42 (https://drive.google.com/file/d/0BwqudELYWq-Lb2o4OVZDMjJIZG8/view , последно посетен: 29.01.2017). Докладът се препечатва тук без изменения.

[2] Иванов, Й. Български старини из Македония (фототипно издание), С., 1970,  с. 418 – 422; Стара българска литература (СБЛ), т. 4, Житиеписни творби, С., 1986, с. 379, 623 – 624 и посочената там литература.

[3] Kałužniacki, Е. Werke des Patriarchen von Bulgarien , Wien, 1901,  pp. 27 – 58 (https://ia600209.us.archive.org/1/items/werkedespatriar00kagoog/werkedespatriar00kagoog.pdf  , последно посетен: 14.08.2016), срв. ново издание под състав. на D. Кеnanov, Велико Търново, 2010; СБЛ, т. 4, с. 89 – 108, 531 – 537; Същият превод с някои корекции и допълнения към литературата у Патриарх Евтимий. Съчинения (съст. Кл. Иванова), С. 1990, с. 58 – 82, с. 262 – 267. Срв. и Старобългарска литература. Еницклопедичен речник (съст. Д. Петканова), Велико Търново, 2003, с. 178 – 179 и посочената там литература.

[4] Патриарх Евтимий. Съчинения, с. 58 и сл.

[5] Темниковский, Е. Н. Канонизация святых, В: Православная богословская энциклопедия, Санкт-Петербург, т. 7, 1907, с. 253 – 268; Живов, В. Светостта. Кратък речник на агиографските термини (прев. Е. Димитров), С., 2002, с. 36 – 41; Стоянова, И. За канонизацията на светиите, В: Преславска книжовна школа, т. 5, 2000, с. 327 – 334.

[6] СБЛ, т. 4, с. 379.

[7] Срв. например Панова, Р. Столичният град в културата на средновековна България, С., 1995, с. 92

[8] Патриарх Евтимий. Съчинения, с. 79; СБЛ, т. 4, с. 379.

[9] Срв. Обзор на прославлението на св. Серафим Софийски чудотворец – http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=197022 (последно посетен: 25.08.2016)

Източник: Георги Канев, Мястото на средновековна България в прославлението на св. Иларион Мъгленски, В: Сб. Зов Български. БЪЛГАРСКИ ИСТОРИЧЕСКИ ЧЕТЕНИЯ 2016, изд. АНДАРИ, С, 2017, с. 93 – 97.

One thought on “Мястото на средновековна България в прославлението на св. Иларион Мъгленски

  1. Чудесен текст – и като писане и като съдържание! Благодаря!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *