По повод честването паметта на св. равноапостолен цар Борис-Михаил на 2 май, както и във връзка с тазгодишното навършване на 1150 г. от учредяването на самостойната Българска църква по време на неговото управление, публикуваме настоящата статия, описваща чрез множество исторически извори личните убеждения на българския владетел в истинността на християнската вяра и неговата държавническа мъдрост, проявена при Покръстването на Българската държава. Статията е извадка от книгата на проф. д-р Тодор Събев „Самостойна народностна църква в средновековна България“, Синодално издателство 1987 г., Глава втора.
Като говорим за IX в. и поставяме събитията в съответен контекст от миналото на България, сравнявайки и с аналогична обстановка в много други страни, ние виждаме в Покръстването „закономерен исторически акт, продиктуван от предшествуващото развитие на българската държавна и социална общност“1, но също така и един крупен резултат от далновидния поглед и мъдро решение на княз Борис I и неговите съмишленици. Самият анализ на събитията, задълбочената оценка на една конкретна и динамична епоха, на новите фактори и условия, тенденции и перспективи за развитието на България като „християнска държава“ са свързани с името на княз Борис I и с подкрепата на негови съидейници, но далеч не с възгледите, волята и плановете на цялата господствуваща класа.
Тезата за дълбока убеденост на владетеля и лични заслуги при решаване на дилемата в полза на християнството намира подкрепа още в следните конкретни факти и събития:
1. Хан Пресиян и неговият син Борис I (преди Покръстването) се отличавали от своите предшественици с пълна веротърпимост, която давала възможност за задълбочаване на християнизаторския процес. „Държавнически такт“ или „плод на убеждение“, веротърпимостта е израз на лично отношение, „нова политика“, пряко свързана с княз Борис. Както ще видим, тя срещнала противодействието на не малък брой боляри и техни поддръжници.
2. Приемането на християнството е дълбока мирогледна реформа, подмяна на вековна праотеческа вяра. Тя трудно можела да се извърши без убеждението, че политеизмът е религиозна заблуда или поне е пречка за духовно-културното развитие на българската държава.
3. Целият живот на св. княз Борис (от приемането на християнството до последен дъх) е носел печата на вяра и благочестие, голямо усърдие и преданост към църковното дело. Държавническа мъдрост и политика спрямо Църквата, съдействие за изграждането на храмове и манастири, за организирането на църковно-просветни центрове и за автокефалното устройство на Българската православна народностна църква са проявявали след него и мнозина други владетели през Средните векове. Ревността и благочестието на св. княз Борис обаче, съчетани с цялата му дейност за възхода на Църквата и утвърждаване на християнството са изключителни по своя дух, глъбина и сила. С дълбоко верско убеждение и решимост да се бранят интересите на нова – християнска България княз Борис не се поколебал да пожертвува и сурово накаже дори първородния си син Владимир, когато той поел пътя на Юлиан Отстъпник. Игуменът на Прюмския манастир (Трирска архиепископия, дн. Германия – бел. ред.) Регинон съобщава, че след като приел кръщение, княз Борис „проявил такова съвършенство, че денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и прострян върху пода…, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само една власеница. Не след дълго време… той изоставил земното царство…; и като поставил… за княз по-стария си син, постригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви“. Когато новият български княз Владимир-Расате отстъпил от християнската вяра и етика и започнал „да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“, отецът Борис-Михаил „свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс“, свалил от престола сина си, „извадил му очите и го пратил в затвора“ – по установената в Средните векове традиция (по този начин синът не би могъл да царува занапред – бел. ред.). После той отново се върнал в манастира, където „прекарал останалаото време от сегашния си живот в свето подвижничество“2. Тези данни кореспондират със сведенията на архиепископ Теофилакт Охридски и Черноризец Тудор Дуксов за св. княз Борис Покръстител.
4. Идеята за приемането на християнството кристализирала бавно и постепенно (в продължение на доста време) у княз Борис I. Касае се за „доброволно и добре обмислено решение на българския владетел, което било назряло у него още през предходните години“3. То се мотивирало и от стремежа за обединяване на всички балкански славяни в силна славянска държава под егидата на християнството. Князът ще да е бил добре запознат с мисията на св. солунски братя Кирил и Методий сред сарацини (араби), хазари, български славяни в Македония и славяни във Великоморавия, а така също с развитието на християнизаторския процес в българската държава, със съдбата на мъченици и изповедници за вярата.
Кои са основанията за тези „смели изводи“?
а. В Пространното житие на св. Климент Охридски („Legenda Bulgarica“, гл. IV) житиеписецът архиепископ Теофилакт представя св. Методий Славянобългарски като мисионер-покръстител, който е бил в много близка връзка с княз Борис I. „Великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис…, когото по-рано бил направил свое духовно чедо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език“ – заявява блажени Теофилакт4. Това известие хармонира по дух с разгледаните вече сведения за мисионерско-просветна дейност на св. братя сред българските славяни. В тази „нова форма“ обаче, с такава конкретност и категоричност за покръстването на българския владетел, то се явява само в „Legenda Bulgarica“ и не намира подкрепа в други средновековни извори. Затова историческата критика нито може безрезервно да го приеме, нито изцяло да го отхвърли. То трябва по-скоро да се интерпретира като свидетелство от общ характер (следващо насоката на много други паметници) за връзките на св. солунски братя и техните първи ученици с България, за тяхното ранно влияние дори върху българския княз. Би било обаче неоправдано това известие да се използва като конкретен исторически факт за покръстването на княз Борис I, извършено непосредствено от св. Методий и отбелязано единствено в този средновековен източник. Едва ли събитие от такава изключителна важност е могло да остане извън обсега на други автори, исторически съчинения и летописни бележки от онази епоха.
Характерно е, че малко по-късно (XIII в.) друг Охридски архиепископ и книжовник – Димитри Хоматиан представя св. Климент за покръстител на княз Борис I.
Становището на някои изследователи, че по-непосредствена, лична връзка на св. братя Кирил и Методий с княз Борис е могла да се създаде по време на тяхното отпътуване за Великоморавия (нач. на 863 г.) и завръщане оттам (есента на 866 г.) през България, намира известно основание в Пространните жития („Панонски легенди“). Географските податки обаче тук не са съвсем сигурни, а историческите данни за контакт с българския владетел изобщо липсват, следователно такава връзка засега остава една хипотеза.
б. Легендарният разказ на византийските хронисти за ролята на зограф Методий в психологическата подготовка на княз Борис да приеме християнството (като изобразява Страшния съд Христов и князът виждайки го „…обладан бил от страх пред Бога… и в дълбоката нощ приел божественото кръщение“ – бел. ред.) стои по-скоро „встрани“ от контекста на другите сведения по въпроса и се отхвърля от историческата критика. Изобразеният от монах Методий „Страшен съд“ не е могъл да говори понятно и убедително на лице, което не е било запознато поне отчасти с християнството. Ако е допустимо да се мисли за религиозно-психологическо въздействие на една картина или икона с догматическо съдържание, разкриваща дълбоките тайни на християнската есхатология (християнското учение за края на света – бел. ред.), то по-скоро е могло да се упражни след, а не преди покръстването на княз Борис. Фактически в такъв именно порядък са представени събитията в един от твърде важните византийски извори – „Продължителят на Теофан“.
Още по-малко е допустимо да се отъждествява монахът-живописец, създател на картината за „Страшния съд“ със св. Методий Солунски.
в. Мисионерското дело на Славянските просветители свв. Кирил и Методий е тясно свързано с личността, инициативите и покровителството на Константинополския патриарх Фотий (духовен наставник на двамата св. солунски братя и също канонизиран за светец на Православната Църква – бел. ред.). Отношението, което вече определихме към сведенията за влиянието на св. Методий върху княз Борис, до голяма степен е валидно и за изворните известия досежно връзки на патриарх Фотий с българския владетел преди Покръстването. Особен интерес представляват следните извори в посланията на патриарха, които разкриват отношенията му към княз Борис непосредствено след Покръстването:
„О, хубаво украшение на моите трудове“; „не ощетявай нашите трудове, които твоята склонност към доброто и послушанието ти дадоха повод да се появят. Нито пък показвай, че са били напразни трудовете и старанията, които с радост предприехме за вашето спасение. Не показвай, че си започнал с усърдие да приемаш славата на Божествената проповед, а ще завършиш усърдието си с леност. Като имаш край, подобен на началото,… пази незаличима радостта и веселието, които имам заради тебе“. „О, христолюбиви и духовни наш сине и каквото друго славно и добро и обично име мога да употребя за тебе…“; „ти, прочее (о, как да те нарека, за да се изкажа според копнежа си!), който си озарен душевно с блясъка на Божествения Дух, възведен си към светлината на благочестието и си извършил дело, с което се издигаш до деянието и подражанието на великия Константин (св. равноапостолен цар Константин Велики – бел. ред.), следвай първоначалното си мнение, желание и благоразумие. Стой твърдо върху камъка на вярата, на който добре си утвърден от Господа… Исках сам аз да бъде при тебе и да наглеждам дейността ти, та като виждам сам с очите си добрите ти дела, да се радвам и веселя още повече…“ „Това малко от многото ти поднасям, о благородна и исниска рожбо на духовните ми болки, като някакъв божествен знак за (моята) любов към тебе и за това, че те осинових…“ „Твърде обичан и въжделен син“; „във всяко (твое) писмо виждаме… преуспяване в добродетел, напредване в благочестие, грижа за душевното спасение, изпросване на молитви, разположение, насочено към отвъдния свят, човек, какъвто десницата на Владиката и Създателя… от самото начало е създала и каквото се проявява в настоящия живот. Но дано Бог, Който те е украсил с тия подвизи и те подкрепя досега в тях, да те поддържа и съхранява до края на живота ти в същите и по-големи добродетели…“5
Тълкуването на тези изрази ни насочва към извода, че тъй близките отношения между патриарх Фотий и княз Борис излизат извън рамките на традиционния протокол и връзки между покръстител (пряк или косвен) и новопокръстен. Тези данни говорят за много по-трайни взаимоотношения и напреднал процес на утвърждаване на княз Борис в християнската вяра и благочестието. Тук приемането на кръщението е сякаш завършек от един етап на религиозно-нравствена подготовка, последван от подробни наставления за по-нататъшно усъвършенствуване в християнския живот. Посланията на патриарха до княза не са обикновена катехизация и проповед за новопокръстен, а ръководство за навлезлия в усвояването на християнските догми и на Евангелския етичен кодекс твърде близък човек, който сега е призван да задълбочи знанието, да бъде образец и компетентне ръководител във вярата и доброто.
Всичко това отново ни окуражава да приемем идеята за ранно въздействие върху княз Борис I, осъществявано от Константинопол по различни пътища – дори чрез самия патриарх Фотий и неговите близки сътрудници в християнското мисионерство – солунските братя св. св. Кирил и Методий. На този фон лесно можем да разберем и израза на монах Никон Черногорец (XI в.) в 40-о слово на неговата книга „Тактикон“: „Тоя Фотий покръстил българския род (българите) с техния цар“6.
г. Както ще видим по-нататък, характерът, формата и съдържанието на въпросите, които новопокръстеният княз Борис поставя пред папа Николай I през 866 г., също говорят за значителни познания на българския владетел в областта на вярата и евангелския морал, църковното устройство, редица традиции и порядки в християнския Изток по онова време.
д. Един от изворите на тези познания е влиянието, което са упражнили върху княз Борис родната му сестра, завърнала се от византийски плен, и монах Теодор Куфара, споделил за дълго време участта на пленничество в България, но с почетното положение и възможностите на своя сънародник и „предшественик“ Кинам в ханския двор на Омуртаг и Маламир. Както ни уверяват хронистите, размяната на двамата пленници е станала по времето на императрица Теодора, която управлявала като регентка на малолетния си син императора Михаил III до 856 г. Следователно, религиозното въздействие над княз Борис е могло да намери път в продължение на немалък период от време.
Съмнението на някои историци в достоверността на разказа за Борисовата сестра, мотивиране с обстоятелството, че през въпросната епоха не е имало нещастна за българите война с Византия, е лесно отстранимо, ако се имат предвид известията за деца-пленници при успешния поход на император Лъв V в 814-815 г. Не трябва да се изключва също и възможността за изпращане сестрата на княз Борис на обучение във Византия (подобно на Симеон).
е. Що се касае до пряко религиозно-мисионерско влияние върху княз Борис от страна на латинско духовенство преди официалното Покръстване в България, то не намира сериозни исторически основания.
И тъй, „самият княз Борис се явява плод на историческия ход на събитията…“, водещ до християнизиране на Средновековна България. Необходимо е било обаче да се намери „лице, което да въплъти в себе си всичките особености на епохата, в която живее, и да осъществи народните стремежи. Такъв е бил княз Борис…“7. Той осъзнал нуждите на историческия етап и важността на конкретния съдбовен момент във вътрешния и външнополитическия живот на българската държава. С дълбоко лично убеждение князът, подкрепен от предани съмишленици, се решил да приеме християнството и да ускори пътя към постигането на една висока цел. Това решение е било политическа повеля, акт на държавническа мъдрост и на лично осъзнати мирогледни нужди, повратен момент в по-нататъшните съдбини на средновековна България, устремена към върховете на възхода по тогавашните мащаби.
+++
1 Гюзелев, В. „Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век“, София 1969 , с. 102
2 Regino, op. cit., p. 580; ИБИ, т. VIII, с. 306-307; cf. Annalista Saxo, p. 579; ИБИ, т. XII, с. 143.
3 Ангелов, Д. „Покръстване на българите – причини и последици“, Сборник „Православието в България (генетико-историеско осветление)“, София 1974, с. 95
4 Милев, Ал. „Гръцки жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки“, София 1966 , с. 89
5 Epistola ad Michalem Bulgariae principem. ИБИ, т. VIII
6 Попов, А. „Историко-литературный обзор древне-русских полемических сочинений против латинян“, Москва 1875 , с.290
7 Чучулайн, Ал. „Св. Борис, княз български. Неговото културно-историческо и църковно-народностно значение“, т. 1, София 1914, с. 221.
Източник: https://mitropolia-sofia.org/
Свързани публикации:
Житие на св. цар Борис, покръстител на българите – от архим. Серафим (Алексиев)