Славистиката открива българския език – откъс от книгата „За официалния език на Република Македония“

Изданието „За официалния език на Република Македония“ е продукт на колектив от утвърдени български историци, филолози и специалисти по демографски промени с дългодишен изследователски опит. В книгата по достъпен начин е разкрита безспорната характеристика на официалния език в Република Северна Македония като югозападна писмено-регионална норма на българския език. Изданието е достъпно свободно на страницата на Българската академия на науките – ТУК.

Славистиката открива българския език

В началото на ХIХ в. сведенията за българите и техния език са оскъдни в чуждата научна книжнина и интересът към тях е слаб. Но когато започва дебатът за родината на първия славянски книжовен език, който славистиката още от самото 21 си зараждане смята за общо наследство на всички славянски народи, нещата бързо се променят. Първите слависти разполагат само с 27 народни песни от Разложкия край, публикувани от сръбския фолклорист Вук Караджич в неговия станал исторически „Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима свују језика и наречија: с особитим огледима бугарског језика“ (Виена, 1822). Придружени с кратки сведения за граматиката на българския език, песните се превръщат в неговия първи паспорт като отделен славянски език пред новосъздадената славистика. Разполагайки само с тези песни и малко сведения от преминаващи български търговци от югозападните български земи, словашко-чешкият учен Павел Шафарик пръв се досеща, че този език вероятно ще е най-старият славянски език. С това започва и научният интерес към българите, към техния език, литература и култура. В своята „История на славянските езици и литератури по всички наречия“ (Пешт, 1826) Павел Шафарик отделя само три страници на българската литература, но те се оказват значими, защото дават първите сведения, макар и непълни и отчасти неверни, за един още поробен народ. Павел Шафарик греши само в броя на българите, когато пише, че „на българско наречие говорят в България и Македония около половин милион славяни“. В редица свои писма до други учени малко по-късно той причислява към българите още 2 милиона население и отделя българския език от сръбския като самостоятелен с две главни наречия – източно и западно. Ученият категорично опровергава мнението на автора на панонската теория Йерней Копитар за словенския произход на езика на славянските първоучители. В писмо от 1827 г. по въпроса за Кирило-Методиевото дело Шафарик напълно убедено заявява, че „азбуката и езикът са славянобългарски“. В спора за езика и родината на Кирил и Методий позицията на Павел Шафарик в момент, когато етническият произход на българите още не е изяснен, е честна и обективна: българите говорят славянски език и това е първият славянски книжовен език. В другия му значим труд – „Славянска етнография“ (Прага, 1842), този език категорично е определен като старобългарски.

От първите руски слависти единствен Виктор Григорович успява да стигне до труднодостъпните по онова време български земи. Неговите приноси за историята на българския език са огромни: той открива и описва древни глаголически и кирилски ръкописи; лично събира на място от информатори българи езиков и фолклорен материал от Македония и Източна България, който хвърля нова светлина върху историята, езика и културата на българите; публикува „Очерк путешествия по Европейской Турции“ (Казан, 1848), използван и до днес от славистите; съобщава първите достоверни данни за югозападните български земи (Воден, Битоля, Охрид, Струга и Щип), т.е. открива за света неизвестния до този момент славянски юг; признава глаголицата за дело на св. Кирил.

Почти 40 години след като Павел Шафарик изказва предположението, че в основата на старобългарския език е залегнало наречието на св. Кирил и Методий, вниманието на европейските учени към диалекта на Солунската област е привлечено от дописка във вестник „Съветник“, която изобилства с примери на запазена носовост (например зъмп вместо зъб) (7 октомври 1863 г.). Наличието на запазени носови гласни в българските говори става най-важната езикова черта, която категорично ги определя като преки наследници на езика на св. Кирил и Методий. Всъщност още през 1846 г. в книгата си „О языке церковнославянском, его начале, образователях и исторических судьбах“, издадена в Одеса, руският учен Константин Зеленецки именно въз основа на запазената носовост смята, че „Кирил и Методий са превели Светото писание на българско наречие“, но тъй като не посочва своите източници, това негово твърдение остава без отзвук. Последвалите след дописката във вестник „Съветник“ публикации на български учени за областта засилват интереса към говорите на тамошните села. През 1888 г. в „Русский филологический вестник“ (Москва) руският учен Петър Драганов публикува материали от солунския говор на с. Зарово. Хърватският славист Ватрослав Ягич – член на Виенската академия, решава да изпрати на място най-подготвения в областта на старобългарския и южнославянските езици свой ученик – словенеца Ватрослав Облак, за да събере автентичен материал и да даде достоверен отговор за родината и народностната принадлежност на Кирило-Методиевия език. Облак не успява да осъществи целия замисъл на експедицията си и събира материал за същинския солунски говор от 23 един-единствен информатор, но задачата е изпълнена. В своите бележки словенският учен описва начина, по който прави записките си: „Особеностите на говора на Сухо съм отбележил в своята квартира по изговора на един работник от Сухо, който бе напуснал своето родно село тъкмо преди година и не бе ходил нигде другаде в Македония или България. Той не е посещавал никога българско училище, та говорът му бе свободен от какво да е влияние на книжовния български език или на друг български говор. А гръцки език знаеше той, както се говори в Сухо… Говора на северно Солунско изучавах на мястото и там съм си направил всичките бележки“.

Преди да публикува своите „Macedonische Studien“ (Wien, 1896) и „Принос към българската граматика“ (София, 1894), младият учен пише подробни писма до своя учител Ватрослав Ягич, в които възторжено споделя: „само още няколко отломки от склонението и една добра фантазия, и в диалекта на Сухо щеше да бъде открит езикът на Кирил и Методий“. Тези думи, написани с научна обективност, по категоричен начин разгромяват панонската теория за характера на старобългарския език и доказват произхода на българския език. Във всичките си изследвания словенският учен говори за „македонски българи“ и за „българи в Македония“. Той изрично пише, че спорът по негово време е бил българи или сърби живеят в Македония, но никъде не споменава за „македонско население“ или за „македонци“, които да говорят на „македонски език“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *