Въведение Богородично – Въведение на малката Пресвета Богородица в храма е един от дванадесетте големи Господски и Богородични празници. С решение на Св. Синод на Българската православна църква от 1929 г. празникът „Въведение Богородично“ в България се чества и като Ден на християнското семейство и на православната християнска учаща се младеж; според първоначалния замисъл – ден за християнизиране, за общение с Христа и Църквата Му. Денят бил неучебен и започвал със св. Литургия, на която учениците се причастявали.
Християнското семейство – малка църква в служение на Бога и хората – слово за Въведение Богородично
Свещ. Йоан Карамихалев
Братя и сестри! Един от дванадесетте големи Господски и Богородични празници е празникът Въведение Богородично. Напълно разбираемо, че в този ден всички проповеди в храмовете и публикации в православните сайтове да са посветени на прославата на Пресвета Богородица и великото чудо на влизането на Светата Дева в Светая Светих. Празникът Въведение Богородично се чества и като ден на християнското семейство, защото семейството на праведните Иоаким и Анна и тяхната дъщеря е образец за това какво трябва да бъде християнското семейство.
Семейството е едно от видовете служения на обществото и ближните. То е първото човешко общество, в него човек получава началното духовно и нравствено възпитание. В основата на семейството лежи бракът. От нравственото благосъстояние на семействата зависи и благосъстоянието на обществото и на държавата. Благословеното съединение на мъжа и жената в едно цяло и единството на живота им съставлява тайната на брака.
„Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът” /Бит. 2:24/ – така Господ определил същността на тази тайна. С глагола „ще се прилепи” Свещеното Писание изобразило тясното обединение на техните и физически и духовни цели върху основата на любовта към Бога, Неговите заповеди и благословения.
Каква е целта на божественото установление на брака? Най-напред, умножаване и съхраняване на християнския род, както това е видно от думите на Самия Бог, благословил първите хора: ”плодете се и множете се, пълнете земята” /Бит. 1:27-28/. На второ място, взаимното подпомагане на съпрузите в този живот: ”И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник нему подобен” /Бит. 2:18/. На трето място, обуздаване на греховните похоти на човека и на безпорядъчните влечения на неговата чувственост. Последното и най-главно задължение, възлагано на християнските съпрузи в тайнството на брака, е подготовка както на тях, така и на техните деца, ако на Бог е угодно да им дарува, за бъдещия живот, за бъдещото вечно блаженство
Всеки християнин, който създава семейство, е призван да ходи пред Бога с цялото си сърце, според израза на премъдрия цар Соломон /3 Цар. 8:23/. В това се състои мисионерското служение на семейството: да живее по закона Божи и да свидетелства за Бога със своя начин на живот, със своите личностни качества, с устоите на своя бит.
Съгласно Свещеното Писание и Свещеното Предание глава на семейството е мъжът. Да си припомним думите на ап. Павел: ”мъжът е глава на жената” /Еф. 5:23/. Това съвсем не означава, че мъжът стои по-високо от жената. Пред Христос всички са равни; няма ни мъж, ни жена. Но, както и всяко високо положение, положението на глава на семейството предполага определени задължения, тежки и сложни, но в същото време интересни и многообещаващи. Св. Писание говори, че мъжът трябва да обича жена си, както „Христос обикна църквата и предаде Себе си за нея” /Еф. 5:25/. Мъжът трябва да проявява по отношение на жената толкова грижи, внимание, опека и нежност, колкото Христос проявява по отношение на Църквата. Ние знаем, че главата на Църквата Христос умил нозете на Своите ученици. Нашият Спасител ни е показал с това, какво значи да бъдеш глава – това значи да служиш, да първенствуваш в любовта, разбирането и търпението, да защитаваш и пазиш своето семейство. Именно към такова първенство е призван и мъжът. Разумната жена желае да вижда своя съпруг именно такъв и не се стреми към главенство. Психолозите твърдят, че жените изпитват дълбока неприязън към мъжете, които им отреждат първенствуващо положение в семейството или им позволяват да го заемат.
Трябва да разбираме думите: ”жената да се бои от мъжа си” /Еф.5:33/ не в житейския смисъл на робски страх, а в духовния: ”Да се бои да не обиди, да не оскърби, да не направи нещо неприятно за любимия, да загуби неговата любов и разположение”. Такъв трябва да бъде християнския брак.
Всички проблеми в семейството възникват от отсъствието на смирение. Ние всички не искаме да се смиряваме: мъжете – пред Бога, жените – пред мъжете, децата – пред родителите.
Доколко човечеството се е отдалечило от основните духовни принципи на живота, построен на взаимна любов, е видно от огромните усилия, които се изискват за осъществяване на тази любов между мъжа и жената. Съпрузите трябва всячески да се стараят да прекратяват несъгласието и враждата в самото им начало. В семейния живот неприятностите и огорченията са почти неизбежни: съпрузите-християни трябва да ги понасят с търпение и благодушие. В дух на кротост и снизхождение трябва да гледат на взаимните слабости и недостатъци и в същия този дух да ги изправят.
В брака става преобразяването на човека, разширяването на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, ражда се в света в нова пълнота. Само в брака е възможно пълно познание за човека, виждане на другата личност. В брака човек се потапя изцяло в живота, влиза в него чрез другата личност. Това познание дава чувството за завършена пълнота и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри.
Когато в брака се появяват деца, мъжът и жената се изменят, изменят се много дълбоко, превръщайки се в баща и майка. Това е пробен камък за истинския брак. С появяването на децата в семейството възникват нови семейни отношения. Възпитавайки децата, родителите възпитават и сами себе си, защото присъствието на децата в голяма степен служи като юзда на разпуснатостта, невъздържаността, изисква разумност и усилия, за да стане животът порядъчен и стабилен, да създаде добри условия за удовлетворяване на материалните и духовни потребности на членовете на семейството.
Тъй като децата и юношите са още духовно неустойчиви, те понякога се поддават на съблазни. В училище, чрез средствата за масова информация, подсказват на детето: ти си човек самостоятелен, човек от друго поколение, ти имаш други мисли, други идеали, свои права, не е задължително да се слушат родителите, бъди себе си. Това антихристиянско отношение към по-старшите е много опасно, защото ако младият човек не почита своите родители, когато стане възрастен, няма да почита своето началство, за него няма да има никакви авторитети. Такава личност, незнаеща мястото си в семейната йерархия, в социалната йерархия, представлява опасност за семейството и обществото, и сама за себе си.
Ако детето живее вън от Църквата, тогава водещо остава генетичното наследство, т. е. греховните наклонности на родителите и недостатъците на детето се сумират, а семената на доброто липсват. За да стане детето християнин, родителите трябва да не се стремят чрез него да осъществят своята воля и амбиции, а да търсят Божието и да се стараят детето не на тях да прилича, а на Христос. Много родители искат да възпитават децата си по своему, да им дадат най-доброто, но нямайки пред себе си висок идеал, те се грижат само за това детето да не бъде по-зле от другите, да бъде образовано, да бъде облечено добре, т. е. обръщат внимание на незначителни неща, а главното пропускат. А главното е – да посеят в него духовни семена, да го приучат то да усеща радост в духовния живот, т. е. родителите трябва да се стараят да приведат детето към Бога и трябва да разберат, че без Църквата е невъзможно да направят това. Когато човек се опитва да възпитава детето си вън от Църквата, той го лишава от неизчерпаемия източник на сили и благодатна подкрепа, от защитни сили срещу злото, от правилно виждане за изпитанията в живота и от способността мъдро да ги преодолява, лишава го от пълнотата на битието. Затова главната задача на родителите е да въцърковят детето, така че то от детство да обикне Църквата, да остане в нея и тя да го благославя и наставлява в по-нататъшния му живот.
Най-предпазващото средство от изкушенията, които се изправят пред подрастващите, е примерът на благочестивия живот на техните родители. Последните трябва да разберат, че между хората съществува духовна връзка и да внимават да не би чрез собствените си грехове да навредят на своите деца. Следователно родителите трябва да се грижат за съхранение на собствената си духовно-нравствена чистота.
Както самата Църква Христова, така и християнското семейство е подхвърлено на гонения и преследвания, които понякога приемат твърде изтънчени форми. В днешно време стереотипите на масовата култура клонират съзнанието на немислещите маси, в което нямат място нито християнските идеали, нито семейните ценности. Да имаш патриархално семейство днес не само не е никак лесно, но и не е престижно. Потребителската нагласа прониква в семейната психология, като ръжда, разяждаща метала.
Много хора се замислят днес за мястото на семейството в техния живот и за своята способност за изграждане на семейство. Но, ако те не намерят чистотата в нашите християнски семейства, те няма да я намерят никъде, защото нападенията на княза на този свят върху семейните устои са твърде многообразни. Затова ние трябва постоянно и настойчиво да правим аналогия между Църквата и семейството, ежедневно и ежечасно да призоваваме Бога за Свидетел на нашия живот и да утвърждаваме в съзнанието на нашето християнско общество правдата на живота, чиято същност се състои в това, че семейството – това е малка Църква в служение на Бога и хората. Амин.
Източник: https://www.pravmladeji.org/