Един от най-загадъчните народи на древността е кимерийският. Неговият произход, история и култура си остават слабо познати, въпреки богатия изворов материал, най-вече от клинописните текстове, открити сред руините на Ниневия и други центрове на Асирийската империя. Тези данни дават много по-богата и изчерпателна информация за кимерийците и тяхното нахлуване в Азия, отколкото сведенията, запазени в гръцката писмена традиция.
За отношенията между западноанатолийските царства, Фригия и Лидия и кимерийците могат да се черпят данни както от клинописите, така и от гръцките извори.
За елините този народ се е превърнал в синоним на диво и нецивилизовано племе което според Омир живее далеч на север, на прага на подземния свят. Причинта за това отношение се крие в Йонийската проза и поезия от VIII-VII в. пр. Хр. По това време Йония, както и останалите области от западна Анатолия са подложени на опустушителни кимерийски набези. Именно тези нападения и тяхното отражение върху историята на Мала Азия предстои да бъдат разгледани.
Първата засвидетелствана поява на кимерите на юг от Кавказ е свързана с войните между Асирия и Урарту и по-точно с фаталния за урартите конфликт от 715-714 г. пр. Хр. От този период асирийските анали споменават за неуспешен поход на Руса I срещу кимерите – поход, завършил с пленяването на главнокомандващия Туртан и още двама урартски областни управители.
И досега историците имат проблем с локализирането на бойните действия. По-старите изследователи традиционно поставят конфликта на северозапад от централната територия на Урарту – в района на източен или централен Кавказ, близо до езерото Севан. По-младите изследователи на проблема отхвърлят тази хипотеза, позовавайки се най-вече на взаимовръзката между конфликта Урарту – Кимерия и Урарту – Асирия. Походът на Саргон I от 714 г. пр. Хр има за цел да унищожи урартските бази около езерото Урмия и да прекъсне връзките на Руса I с Манейското царство и Областта Мусасир. Отхвърляйки възможността да воюват едновременно в двата противоположни края на държавата – северозападния и югоизточния. Иванчик, Медведская и Дяконов приемат, че това първо засвидетелствано нападение вероятно е преминало на изток от езерото Севан.
Друг, по-важен проблем, свързан с тези събития е причината за нашествието на номадите. В своята история Херодот посочва като причина натискът на скитите върху задкавказките кимерийски поселения. Археологическите данни, както и по-точната датировка на събитията отхърлят такава възможност. Ако скитският натиск отпадне като причина за кимерийската инвазия, то тогава остават три възможни хипотези, всяка от които има исторически аналог при по-късните номадски нашествия:
1. Асирийската дипломация е изключително активна и винаги търси възможни съюзници срещу враговете си. Данни за такъв алианс обаче липсват, освен косвените податки за едновременни военни действия срещу Урарту. Липсата на писмени доказателства, т.е. на асирийски клинописи обаче отхвърлят тази възможност.
2. Друга възможност е експанзията да е причинена от природни причини – бедствие, свръх популация или епидемия. В такъв случай обаче асирийските текстове биха споменали миграция на цялото население, а не биха говорили само за военна активност.
3. Най-вероятна възможност е кимерийците да са били провокирани от урартската политическа активност в района на Кавказ и това да е довело до военен конфликт.
Във всеки случай, в края на VIII в. пр. н. е. кимерийцте вече са добре познати на народите южно от Кавказ и започват все по-често да се срещат в писмените източници.
По друг начин стои въпросът с появата им в Мала Азия. Ако се вярва на западната аналистика в лицето на Орозий. кимерийците нахлуват в Анатолия някъде към 723 г. пр. н. е. Или 30 години след основаването на Рим. Това ситуира тяхната поява с около 10 години по-рано от конфликта с Урарту. Тези сведения, както и цялата информация за кимерите в гръцката и по-късно в римската историография, по традиция се поставят под съмнение, най-вече заради митологизирания образ на този народ, останал мистерия дори за съвременниците си.
Информацията все пак не трябва да се отхвърля с лека ръка. Набезите на кимерите в Анатолия са възможни и преди 714 г. Пр. Хр. Източните части на полуострова по това време са спорна зона между Асирия, Урарту, Фригия, както и полунезависимите области Табала и Мелидо (Каману).
Иванчик с право разглежда възможността за две направления на кимерийското нашествие – на изток през Дербент, към Мана и езерото Урмия и на запад, по крайбрежието на Черно море към вътрешността на Анатолия. Възможността за по-ранна поява на кимерийците в Анатолия косвено е засвидетеслтвена и в аналите и „призмите” на Асархадон. През 70-те години на 7 век пр. Хр. асирийският цар разбива кимерийският вожд Теушпа в страната Хубушна. Тази област е част или от Табала, която Асархадон се опитва да постави под контрол или от намиращата се на запад страна Хилаку (Киликия), където по това време се сблъскват интересите на асирийците и намиращата се във възход Фригия на цар Мидас.
За аналите на Асархадон, появата на кимерите в югоизточна Анатолия явно не е изненада. Упоменатите в същите текстове съюзни връзки между последните и мушките (фригийци, вер. Протоарменци) говорят за алианс между две сили имащи пряк интерес към събитията в региона, като тези връзки вероятно имат и своя предистория, но за съжаление такава информация не е запазена в изворите.
В западната аналистика фригите и Мидас също като кимерите имат полумитологичен образ, в които исторически факти и митология за размесени (Херодот, Страбон).
Все пак трябва да отбележим някои сведения (най-вече у Херодот), в които фриги и кимери се споменават заедно.
На първо място това е разказът за смъртта на Мидас. Фригийският цар претърпява съкрушително поражение от нашествениците и се самоубива, изпивайки чаша бича кръв. Този разказ, както отбелязва М. Василева в „Цар Мидас между Европа и Азия” има твърде много аналози в историята, за да бъде приет като верен. Всъщност Херодот единствен съобщава за конфликт между Фригия и кимерите. Както вече се каза асирийските клинописи говорят за съюз между мушките на Мита (Мидас) и новите жители на източна Анатолия.
Магнезиецът Калин – съвременник на кимерийската инвазия и първият засвидетелстван елегически поет, в своите стихове говори за нахлуването на кимерите в Йония и опустошаването на Магнезия. Страбон, писал през първи век от новата ера дава сведения за оплячкосването на Сарди и Лидийското царство. Интересното е, че нито Калин (доколкото творчеството му е запазено) – съвременник на събитията, нито Страбон, който изглежда най-добре запознат с кимерийското нахлуване в Анатолия и дори говори за съюз между кимери и тракийските трери (изглежда е ползвал извор достатъчно близък във времето, за да му се довери). Никъде в тяхното творчество не се споменава конфликтът между фригийци и кимери. С други думи единствен Херодот говори за война между Фригия и кимерите.
В статията си „Очем умалчивает Геродот Заметки о передаче сведений о киммерийцах у греческих помимо Геродота” (1998 г.) В. Паркър подробно разглежда пропуските на Херодот относно кимерите. Факт е обаче, че писателят е йониец, роден в Халикарнас и следователно би трябвало да е подробно запознат със събитията случили се в региона. В последно време цялата стема на фригийската царска династия у Херодот подлежи на анализ, най-вече поради несъответствия с археологическите данни и другите съвременни извори (М. Василева „Цар Мидас между Европ и Азия”.
В лекционния курс „Урарту, Фригия, Лидия, ВДИ” Дяконов разглежда в общ план политическите събития в района на Анатолия, като в конфликтите на полуострова активно участие са взели Урарту и Асирия. Хипотезата е убедителна, но и тук изследователите могат да разчитат само на косвени данни. Войната на Руса II и кимерите срещу Фригия, както и предполагаемата смърт на Мидас през 70-те години (една от многото дати за края на живота на този цар) си остават само в сферата на предположенията.
Това, което знаем със сигурност е, че в средата на VII в. пр. н. е. кимерите заемат важно място сред народите на Анатолия. Седалищата им се търсят на територията на Каману и Халиту (по-късната Кападокия). Тук те са познати на асирийците, но за ионийците си остават нашественик дошъл от дълбините на Азия.
Асирийските анали говорят за съюз на кимери и фригийци и общи военни действия срещу Асирия.
Дяконов поставя този съюз след войната между кимери и мушки, като смята, че този конфликт е инспириран от Урарту и неговия цар Руса II. Това е трудно доказуемо, най-вече защото кимерите вече са част от народите обитаващи Анатолия и вероятно за водили самостоятелна политика. Като възможност за кимерийска намеса на страната на Урарту трябва да се отбележи честото споменаване на техни наемници (най-вече при асирийците), като такива те биха могли и да служат на Руса II и Урарту срещу Фригия.
Доколко опустошителни са били набезите на кимерите във Фригия може само да се гадае. Все по-често се поставя под съмнение разрушаването на Гордион (около 700 г. пр. н. е.) от техни войски. Възможно е този конфликт да е бил краткотраен и в последствие двете враждуващи сили да са започнали съвместни действия срещу асирийците в Табала, а защо не и в Йония, към която фригите със сигурност са имали апетити.
Краят на фригийското царство никога не се е поставял във връзка с кимерийското нашествие (за разлика от смъртта на цар Мидас).
Всъщност по-късния конфликт между кимери и Лидия (бивш фригийски васал) може да се разглежда като опит на фригите да си възвърнат властта над тази област с помоща на кимерите.
Лидийското царство се появява на политическата сцена внезапно и както може да се съди по коренспонденцията на Ашурбанипал възходът на лидите е доста динамичен. Първото лидийско пратеничество в Ниневия (60-те години на VII век) има за цел да намери съюзник и покровител на Лидия срещу кимерийските набези. Интересно е че по това време никой в асирийския двор не говори лидийски, което може само да потвърди хипотезата за скорошен възход и независимост на Лидия.
Лидийския цар Гигес се признава за подчинен на Ашурбанипал, предлага да му плаща данък, като в замяна иска неговата военна подкрепа срещу нашествениците.
Тези сведения освен за възхода на Лидия могат да послужат и като времева граница за упадъка на фригийската държава и слизането на фригите от политическата сцена.
Асирия приема подчинението на новия си васал, но дали асирийски войски са изпратени на запад не е сигурно. Всъщност кимерийската офанзива по това време явно е толкова светкавична, че асирийците са принудени вместо да помагат на Лидия да защитават собствените си територии.
Този последен и най-голям конфликт, в който кимерите играят главна роля заслужава да бъде пручен по-подробно от специалистите. Сведенията, които имаме (асирийските анали Страбон,) говорят за един вожд – Лигдамис (Дугдаме), който вероятно консолидира кимерите (вече трайно установени в Анатолия) и започва завоевателна политика в съюз с трерите (Страбон), от удара му първо са засегнати Йония и Лидия. Известен е разказът за опожаряването на храна на Артемида в Ефес. Също така, в горепосочената статия на В. Паркър, авторът обръща внимание на трайните промени, причинени от кимерите на Лигдамис, дори в елинистическата епоха йонийските полиси се позовават в споровете си на събитията от времето на този нашественик. Следващата жертва е Лидия, въпреки първоначалния си успех, Гигес е разбит и загива, а синът му Алиат успява да се спаси в акропола на Сарди, който единствен отстоява на атаките по сведения на Страбон. По такъв начин Лигдамис за кратко се превръща в господар на Анатолия. Същевременно Ашурбанипал, отчитайки силата, която набират кимерите а вероятно и за да помогне на лидийския си васал, изпраща войски на запад. Битката с кимерите се разгръща в Киликия. И асирийските и гръцките източници са единодушни, че там Лигдамис (Дугдаме), намира смъртта си. Можем да смятаме, че това е бил първият и най-силен удар, пречупил кимерийската сила.
В последствие по сведения на Полиен лидиецът Алиат също нанася поражение на кимерите.
Оттук нататък този народ престава да бъде водеща сила, окончателната му гибел обаче не може да бъде установена със сигурност. Дяконов смята, че кимерите са били поголовно изтребени от скитите на Мадис при тяхното нахлуване в Анатолия(виж Страбон). В статията „Воины-псы. Мужские союзы и скифские вторжения в Переднюю Азию“ Иванчик също поставя изчезването на кимерите в пряка връзка с похода на Мадис. Унищожаването на цял един народ с един поход би могло да се постави под съмнение. Много по-вероятно е последните, заедно с трери, източни мушки и урарти да са участвали в консолидиранет на арменския народ. Това обаче ще си остане само догатка.
Не трябва да се забравя, че в асирийските източници често кимери и скити са означавани по идентичен начин, което предполага един по-внимателен анализ на този източник.
Автор: Георги Георгиев