Паметникът на цар Самуил – израз на родолюбие


Ще запомним 2014 г. като година, в която, наред с редица злободневни проблеми, отбелязахме и 1000 г. от кончината на бележития български владетел цар Самуил – деен ръководител на българските държавни дела още от началото на 70-те години на X в., но официално царувал в периода от 997 до 1014 г.
Проведена беше мащабна научна конференция и изложби, издадени бяха книги, запланувано бе издигането на паметник, който да ознаменува признателния спомен за един от едновременно величавите, но и трагични български владетели. Поради стечение на обстоятелствата, паметникът бе издигнат над половин година след честванията – съвсем наскоро, в настоящата 2015 г. За съжаление, този паметник вместо размисъл относно духа на българите и лидерите им в години на изпитания като тези от края на X и началото на XI в., породи спорове и разногласия.
Неголяма група от интелектуалци, най-вече дейци на изкуството и творци, в последния момент се обявиха против издигането на паметника. Като основен мотив за това бе посочено, че естетически той не е издържан и е на неподходящо място в центъра на столичния град край други български културни паметници – Храм-паметникът „Св. Александър Невски“, древната базилика „Св. София“ и Паметникът на Незнайния воин, край който гори неугасващ огън, символ на вечно живата българска признателност, и срещу паметника на ослепените български Сомуилови войници).
За повишаване на напрежението допринесе и решението на автора на паметника, Александър Хайтов, да постави светодиоди в очите на Сомуиловото изображение, и по този начин те да светят нощем. Трябва да се отбележи, че скулпторът е спечелил за издигането на творбата си специално насрочен за целта конкурс в конкуренцията на около двадесет други предложения. Решението за светодиодите обаче се оказва несъгласувано с инициаторите на издигане на паметник от фондация „Българска памет“ и представителите на столична община.
Не на последно място, в разгорялата се дискусия трябва да се посочат и доводи като този, че издигането на подобен паметник разкрива самодоволство от трагични епизоди от българската история, зад които прозират ниско самочувствие и липса на визия за бъдещето. Не бе пропуснато да се отбележи, че паметници трябвало да се издигат не на загубили войни български владетели, а на победители и славни дейци. Цар Самуил не спадал към тях, понеже водената от него държава не устояла на Византийския завоевателен натиск.
Наред с това се посочи и че това било лош опит да се съревноваваме със строителните мероприятия в Македония, където властта се опитва на всеослушание да изгради македонска идентичност, като присвоява и преиначава исторически факти и гради от камък и метал огромни монументи. И, най-сетне, трябва да се добави, че доводите против паметника бяха подкрепени от становища, че времето на подобни скулптури в Европа било отминало, че европейското семейство на народите се нуждае не от знаци, които могат да доведат до национализъм, а от общ дух на солидарност и усещане за общност.
Как да реагираме на подобни мнения против един паметник на средновековен български владетел. Като се дистанцираме от въпроса за светещите очи, който предстои да се разгледа, трябва да се обърне внимание на някои обстоятелства.
Идеята за този паметник не е от вчера или днес. Имало е конкурс, обсъждания и много време да се предизвика дискусия по въпросите за вида на скулптурата и мястото й в София. Поставянето на въпроса в последния момент не рисува добре гражданската съвест на инициаторите и, за съжаление, оставя впечатление за по-скоро за театралност.
На второ място – достоен държавник и владетел ли е цар Самуил? Всеки любител на историята има за себе си отговор на този въпрос. Но все пак редно да се направи и сверяване с посоченото до момента в професионалната историческа наука. Дори само прегледа на мероприятията около честването на 1000 г. от смъртта на българския владетел би бил достатъчен. Водещите представители на българската наука са единодушни, че цар Самуил е забележителен български монарх. Трябва да се отбележи, че дълги години той управлява или в съвластие със своите братя, или, след тяхната гибел, сам, но в крайна сметка, като остава верен на пленените от византийците истински наследници на трона. Едва след кончината и на двамата законни български владетели (единият загинал при бягство от Византия, а другият във византийски плен), българския военен лидер Самуил е коронясан официално за български владетел. Дали от подобна постъпка не бихме могли да извлечем поука за себе си днес?
Към посочените обстоятелства трябва да прибавим също и изключително тежката за България военна ситуация. Трябва да обърнем внимание, че българите губят една война, която продължава без прекъсване над 40 г. При това постоянно военно напрежение неимоверно по-големият потенциал във Византийската империя се оказва решаващ. Император Василий II (976 – 1025), печално известен с прякора Българоубиец, е бил решен да покори Българското царство. В тази борба на живот и смърт цар Самуил постига немалко успехи – освободена е завоюваната от византийците през 970 – 971 Североизточна България, постигнато е разширение в Тесалия, по Адриатическото крайбрежие, покорени са и сръбските земи, чрез което е гарантиран българският тил. Най-голямата военна победа на българския владетел е поражението, което нанася на византийците в прохода Траянови врата през 986 г. В сражението едва не загива и самият византийски император Василий II.
Интересен е епизодът със сръбския княз Йоан Владимир, за когото цар Самуил жени своята дъщеря Теодора Косара и го връща във владенията му като верен свой съюзник. Св. великомъченик княз Йоан Владимир, почитан в лика на светиите на православната Църква (22 май), остава до край верен на своята клетва пред българския владетел. Не е случаен фактът, че след мъченическата му смърт е възприет като роден български светец от българите, наравно със сърбите.
Успехите на българското оръжие обаче се оказват временни. Веднага след като урежда отношенията си с арабите и омиротворява държавата си от бунтовете на различни военачалници, император Василий съсредоточава всички сили на Империята срещу Българската царство. Едва ли е имало по-голямо сражение, в което българите да не са били превъзхождани по численост и качество на въоръжението (повече войници със защитно облекло – ризници и шлемове). Методично, прилагайки огромен натиск, император Василий започва да стеснява българските граници и да изолира българите от съседите им, с които биха могли да постигнат съюз и общи действия против византийците – унгарци и печенеги.
Византийският монарх се опитва да привлече на своя страна редица български първенци, обещавайки почести и власт от страната на по-силния. Постига немалки успехи, на негова страна преминава и Самуиловата дъщеря Мирослава, която спомага за предаването на град Драч във византийски ръце. Историческите извори обаче са запазили и имената на редица Сомуилови воеводи, които не скланят пред ухажването на византийския император и остават верни на клетвата си към цар Самуил и българския престол – Кракра, Никулица, Драгшан и др.
И, най-накрая, какво бихме могли за кажем за сърцето на този български владетел, което не е могло да понесе гледката на ослепените свои около 15 000 воини и скоро, покосено от удар и скръб, спира да тупти. За дейността на цар Самуил и постоянният му устрем да устрои и подготви страната за отбрана най-ярко свидетелства написаното от хрониста Йоан Скилица, който го характеризира като „мъж, който никога не знае покой“. По-късно дякон Йоан Ставракий (XIII в.) свидетелства, че от баща на син се предава за „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“.
Като вземем предвид всичко описано дотук за цар Самуил, заключаваме, че имаме нужда от негов паметник. И то особено в усилни години, за да почерпим пример за неугасваща енергия и крепкост в отстояването на българското родолюбие. Разбира се, цар Самуил е допускал и грешки – такива могат да се откроят и във военно-тактическо, и в политическо отношение. Ненапразно обаче сред историците се чуват гласове, които ни подканят, в името на общия напредък, да осмислим особено внимателно пораженията в миналото и допуснатите пропуски.
Що се касае до нашия общ дом – Европа, именно здравото родолюбие я съгражда такава, каквато е. Любовта към отечеството е ключ за любов към самата Европейска общност, доколкото тя гарантира мир, просвета, солидарност и напредък на и към същото това отечество, редом до отечествата на другите народи. Трябва с тъга да отбележим, че сме солидарни с американците, които издигнаха паметник в посолството си на летците, които са загинали при бомбардировки над София, а хулим издигането на паметник на един от българските защитници на държавната ни независимост.
Колкото до „съревнованието“ с Македония, монументът в София нито е грандомански, нито се гради на митове. Той просто напомня част от пътя ни, за да бъдем днес тук.

Георги Канев (Младежка историческа общност)

Източник

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *