Тракия Понтика – Тракия на моретата
Тракия Понтика или Тракия на моретата са крайбрежията на Мраморно и Егейско море, чиято северна част е наречена още от Омир Тракийско море, както и западните брегове на Черно море. Контактите по вода образуват мостовете за пренос на идеи, опит, умения, изделия и хора и създават условията за генериране на нови ценности в зората на общоевропейската цивилизация. В един по-тесен смисъл понятието Тракия Понтика се употребява за Западночерноморския регион. Тази представа доминира поради напредналите комплексни проучвания на днешното Българско Черноморие, които се извършват години наред от експедиции по вода, под вода и на сушата. От този момент в писмените извори се появяват траки мореплаватели.
Най-древните езикови остатъци още към средата на ІІ хил. пр. Хр. и след нея потвърждават описваната зона на взаимодействени контакти и комуникации, която наричаме Тракия на моретата. Върху глинени таблички с линейно писмо А (ХVІІІ-ХVІ в. пр. Хр.) предимно от о. Крит са разчетени личните имена Питак и Дизос. И през V в. пр. Хр. един цар на едоните също носи името Питак. Дизос пък се среща в имена на хора и богове през класическата и гръко-римската древност.
Тези имена са следи от взаимното опознаване на траките и на минойското население по море. Те се повтарят и в линейното писмо Б, чийто текстове върху глинени таблички и съдове се датират ХV – ХІІ в. пр. Хр. Това писмо е разчетено и е запис на т. нар. микенски гръцки език, архаична форма на старогръцкия, която е разпространена главно на остров Крит и на полуостров Пелопонес. Именно върху тези таблички се откриват около 60 лични, местни и народностни имена, които имат преки паралели с тракийските от епохата на писаната история.
Личните имена Котис, Дизос, Марон, Питакас, Приамос, Пайоне, местните като Траке, Маронеа, Котиос, Карпатос, Тиниас, Одрис и народностните – Одриос, Олонтиос, Закинсио, са също сигурен отглас на комуникаците по море, което е косвено, но силно потвърдено и по обратен път чрез разпространението на линейното писмо А и Б в тракийския ареал. Открити текстове с него върху глинени изделия на остров Самотраки изместват линията на разпространение на тази минойска писменост далеч на север от досегашните й пунктове в Мала Азия и Троя.
Наскоро бе открит глинен „цилиндричен печат“ с текст на линейно писмо А от тракийско светилище при с. Драма, Югоизточна България, което отстои от морския бряг при Бургас само на 100 км. Този текст със знаци, два от които могат да са и от линейното писмо Б, извади на бял свят няколко стари находки от района на същия град, които още преди половин столетие бяха обявени за минойска писменост. Сега вече всички те образуват една внушителна серия от ранни писмени паметници, която доказва презморските контакти на тракийски крайбрежия и земи както в Югоизточна Европа, така и в Мала Азия с прилежащия остров Самотраки за цялото ІІ хил. пр. Хр.
Ранното корабоплаване е археологически документирано още за края на халколита, от времето на Варненският некропол. От устието на р. Дунав на юг до Странджанското крайбрежие и Босфора проучванията на суша и под вода регистрират живот в застроени селища, при някои от които са установени и некрополите. Документираните досега селища са над десет, от които най-добре изследвани са това на Големия остров на Дуранкулак от северното и при Созопол от южното крайбрежие на Западния Понт. Разкопан е и некрополът при Дуранкулак. Носителите на халколитната култура от Тракия преди траките са очевидно отлични моряци, защото добиваната в пределите на България медна руда и изработваните от нея изделия, както и тези от злато, са разпространявани на север и на юг по вода – по море. Колата с животински впряг все още не е изобретена.
Риболовци и мореплаватели са крайбрежните жители и през ранната бронзова епоха до началото на ІІ хил. пр. Хр. Те участват в създаването на културна общност около Черно и Северно Егейско море, чиито характерни отлики са засвидетелствани в селищата по брега. Броят на локализираните населени места по Западното Черноморие от ІІІ хил. пр. Хр. е вече към 20, което е добър признак за повишена активност в усвояването на физико-географски пространства и превръщането им в културно-исторически. Същите процеси се развиват и по северозападното крайбрежие на Мала Азия и по повечето от Егейските острови. Лемнос, Лесбос и Цикладският архипелаг формират ярки средища на ранно-бронзовата култура.
Късна бронзова епоха е времето от средата на ІІ хил. пр. Хр. до ХІІ в. пр. Хр. От селищата на Тракия Понтика произхождат множество метални слитъци, произведени там. Седем от тях са във форма на опъната волска кожа. Единият е златно-сребърен. Открит е при подводните проучвания в района на нос Калиакра до Каварна (ант. Bizone) на Западно Черноморие. Други два са медни -намерени във вътрешността на същото крайбрежие.
Тракийски кораби пренасят тези слитъци от пристанища, които сега са локализирани чрез струпването на котви на морското дъно. Те са каменни и са с отвори за въжета и се отнасят към ІІ и началото на І хил. пр. Хр. Най-значителните струпвания са при нос Калиакра, Несебър, Созопол, Маслен нос и при Китен – тракийската Урдовиза. От същия период е и селището на полуострова на Несебър (ант. Mesembria), което е оградено с каменна крепостна стена с порта откъм северозападната страна. Точно срещу нея на морското дъно е открито струпване на каменни котви с отвори. Те именно локализират пристанището на тракийския предгръцки укрепен царски град.
Корабите от ІІ хил. пр. Хр. са гребни и гребно-ветроходни. Те имат една мачта, едно четириъгълно платно и по 10 – 15 гребла на борд, т. е. обслужвани са от 20 – 30 гребци. Точно такива плавателни съдове, които са с универсално предназначение, са документирани в Европейска Тракия. В некропол в района на Лом (ант. Almus) до р. Дунав са открити глинени модели на този тип ладии.
Изображение на плавателен съд върху каменна плоча от долината на р. Места (ант. Нестос) в Югозападна България, открита в светилище и датирана през ХІV – ХІІІ в. пр. Хр., дава реална представа за траките мореходци и загатва за вярата и за обредите им.
На много други места по тракийските земи са открити от ІІ и І хил. пр. Хр., както и от първите векове от нашата ера, изображения на слънчевата ладия, свързана с вярата на траките, но едновременно с това, представяща реално съществували плавателни съдове.
До наши дни в традиционната представа на българите от Западното Черноморие е запазена идеята-образ на божеството на траките, което покровителства мореплавателите. То не прилича нито на Посейдон, нито на Нептун, а, както в цялото Средиземноморие, е наричано и схващано като Морска Майка, съхранена в българската народна култура в образа на Св. Марина, покровителка на моряците.
Калин Порожанов
Източник: http://www.thracians.net/