„Достоверни ли са житията на светиите?“ от доц. архимандрит Серафим (Алексиев)

Предлагаме на любознателните читатели едно от произведенията на един от многообичаните български йереи – архимандрит Серафим (Алексиев) – “Достоверни ли са житията на светиите” (1943 г.). Авторът оставя след себе си богато духовно и пастирско наследство, в което влизат проповеди, беседи, наставления към духовните му чеда, много научни трудове в различни сфери на Православното вероучение и преподавателска му дейност в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София, където е доцент в катедрата по догматическо богословие. (Повече за архимандрит Серафим (Алексиев – ТУК)

Архимандрит Серафим Алексиев пише през 1943 г.:

Помнете вашите наставници, които

са ви проповядвали словото Божие и,

като имате пред очи свършека на техния

живот, подражавайте на вярата им

(Евр. 13:7)

Въпросът за достоверността на житията, който досега у нас, доколкото знаем, още не бил повдиган, за да получи своето разрешение, се поставя по необходимост за вярващия и църковно ориентиран човек от XX век. Дали житията на светиите са басни, легенди, благочестиви измислици на набожни въображения, както мислят мнозина у нас и за каквито се считат от мнозина на Запад, или в тях се съдържа историческа истина? Или те са някакъв особен род църковна белетристика, нещо като религиозни повести, родени в благочестивите копнежи за святост и съвършенство у знайни и незнайни църковни писатели? Или в тях се описват истински дела, подвизи и чудеса на достоверни исторически личности, живели в подвиг и достигнали съвършенство?

Ние ще се постараем да си отговорим на тоя въпрос въз основа на историческите факти, с които разполагаме, като се позовем и на вековното църковно съзнание, – вярване, традиции и предание, неща, които имат за нас, православните християни, значение на обективни доказателства, тъй като ние вярваме в това, в което св. Църква вярва и приемаме всичко, което тя е приела и одобрила като свято, както самата тя е свята и непорочна (Еф. 5:27), стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15).

Св. Църква, основана от Господа Иисуса Христа на земята, е едно историческо явление, което има своето начало и своя история. В нея са се спасявали и се спасяват безбройно множество християни. В нея са просияли много велики мъже, подвизавали са се много светци и мъченици. Те са оставяли такива дълбоки следи след себе си, че Църквата не е могла да забрави спомена им. Св. ап. Павел е съветвал първите християни: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Вярна на този свещен завет на св. ап. Павел, св. Църква още от най-ранни времена е пазела и записвала спомена както за Христовата проповед, страдания, смърт и възкресение (св. Евангелия), тъй и възпоменанията за подвизите и делата на св. Апостоли и техните приемници.

Първите жития, това е книгата Деяния Апостолски, дето се разказват подвизите и чудесата на св. св. Петър и Павел Варнава и др. Скоро след това се появили животописите и на други св. апостолски мъже като св. Поликарп, еп. Смирненски, св. Юстин Филисоф, св. Климент Римски и др. Църквата Христова не е забравяла между туй и всички ония факти из живота на св. Апостоли, които не са разказани нито в св. Евангелия, нито в Деяния Апостолски, нито в посланията, съставящи новозаветния канон. Знае се, че св. Апостоли са живели и работили повече, отколкото е разказано за тях в Новия Завет. Могла ли е св. Църква с пренебрежение да се отнесе към спомена за техните подвизи, които са завършвали обикновено с мъченическа смърт за Христа? Това е немислимо. Както историята помни делата на царете, пълководците и първенците на мисълта, тъй и Църквата е съхранявала ревниво в своята памет подвизите на князете на Царството Божие, св. Апостоли, които, снабдени с божествени сили, са извършили най-големия духовен преврат в историята на човечеството и по тоя начин са записали имената си не само на земята, но и на небето.

Не е било съдено на Христовата Църква да се развива мирно и спокойно. Нейната земна участ е стояла винаги под знака на Христовото предсказание: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан. 15:20). През време на цялото си историческо развитие Църквата Христова е била и си остава войнствуваща Църква. Особено през първите три века от своето съществуване тя е била подложена на страшни гонения. Обаче през тоя бурен период св.Църква, вместо да отслабне, се е усилвала все повече и повече, подобно на дъб, който толкова повече крепне, колкото по-силно го връхлитат бурните ветрове. През това време св. Църква е дала извънредно много светци, известни под общото име мъченици. Те са пожертвали живота си за св. вяра, умили са се чрез своите страдания от всеки грях и по тоя начин осветили са се в своите мъки и са запечатали с кръвта си своята привързаност към Христа, като са ни оставили пример за самопожертвуване за Бога и вярата. Те са били в истинския смисъл на думата велики герои и верни последователи на Спасителя Христа и св. Апостоли. Чрез своя смел подвиг и неустрашимо изповядване на вярата те са се показали достойни да бъдат учители и вдъхновители за всепредано служение Богу на всички свои съвременни братя по вяра, а и на бъдещите християнски поколения. Църквата, която още от първите векове с особена грижливост е събирала сведения за живота и делата на своите най-добри синове, могла ли е да презре подвига на великите мъченици за Христовата вяра? Тъкмо напротив, нейният стремеж да събира сведения за живота на своите най-светли чеда сега особено силно се е проявил, тъй като тъкмо сега тя изключително много е имала какво да запише за утеха и подкрепа на съвременниците и за поука на бъдещето. През периода на гоненията и през следващото подир тях време са се появили повечето от мъченическите жития, които са поради това и едни от най-старите, по много начини е удостоверима тяхната подлиност (достоверност – бел. ред.). На първо място трябва да приведем следното важно доказателство. Римските проконсули и съдии, които са извършвали съдопроизводството, са нареждали всякога да се записват подробно в специални актове съдебните процеси, извършвани над св. мъченици и въобще над всички подведени под съдебна отговорност лица. Тия съдебни актове са известни в науката под името acta proconsularia, praesidialia, juridiciaria. В тях са били записвани точно, според изискванията на съдебната процедура, всички въпроси, отправяни към мъчениците, отговорите, давани от тях, както и мъченията, на които те са били подлагани. Самите acta proconsularia не са дошли до нас. Но те са били използувани от съставителите на мъченическите жития и дори дословно преписвани. Тъй че несъмнено исторически документи лежат в основата на мъченическите жития. В някои от тях разказвачът дори съвсем не се чувства, скрит напълно зад обективната истина, черпена от документите, иззимани от архивите на римските съдилища. Как християните са се добирали до тия ценни за тях мъченически актове, е един отделен въпрос. Те или са ги взимали по тайни пътища, или чрез приятели са се удостоявали да ги получат, или най-сетне скъпо и прескъпо са плащали на някои римски чиновници, срещу което последните им ги давали.

Много интересен е например следният факт. В предисловието към житието но св. мъченици Тарах, Пров и Андроник (12 окт.)(1), осъдени на смърт при Диоклетиан в 304 г. съставителят споменава, че той е купил съдебните актове от един съдебен чиновник на име Себаст за много пари и ги е преписал. Много мъченически жития са били написани така – все въз основа на мъченически актове. Римската съдебна практика е била такава: задавали са се по стереотипен начин едни и същи въпроси на всички мъченици, от всички се е искало едно и също нещо – да се откажат от християнската си вяра, всички са били подлагани на различни мъки и ако не са се отказвали, били са навярно увещавани и затваряни, а, ако докрай са упорствали в убежденията си, бивали са осъждани на смърт.

С тая еднаква навсякъде римска практика се обяснява и обстоятелството, че житията на св. мъченици са почти винаги еднообразни и като че написани по шаблон. За оня обаче, който знае формите на римското съдопроизводство, тъкмо това еднообразие е доказателство за историческата достоверност на въпросните жития.

Последните са били написани от верните или като послания от една църква до друга, или като назидателни разкази за укрепяване на другите във вярата.

Но не всички мъченически жития са били написани и съставяни по тоя начин въз основа на мъченическите римски актове. Има много жития, написани изцяло от очевидци и другари на св. мъченици. Такива са случаите на св. мъченик Теодот (18 май), чието житие е написано от неговия приятел Нил, свидетел и очевидец на всичките му страдания. Житието пък на св. мъченик Понтий е написано от неговия другар и връстник Валерий (5 авг.). Също и житието на св. мъченик Василиск е написано от очевидеца Евсигний, който по-късно сам умира за св. вяра като мъченик. Мъките на св. преподобномъченица Феврония са описани от очевидката Томаида, която е присъствала на страданията ѝ. Виж също житията на св. Теодор Стратилат (8 февр.) и св. Теодор Тирон (17 февр.).

Като се има предвид всичко това, няма съмнение, че всичко отбелязано в мъченическите жития е достоверно. Ако в тях понякога има много чудесен елемент, той съвсем не говори против историчността на събитията, изложени в житията, защото нали и чудесата, истинските божествени чудеса, ставащи със силата Господня, са исторически събития?

Ако в обикновения живот стават необикновени чудеса, колко повече те са допустими в необикновените обстоятелства на мъченическия подвиг, когато е трябвало да се укрепят, от една страна, св. страдалци, а от друга – да се уверят невярващите във всемогъществото и съществуването на единия истински Бог – християнския!

Нека отбележим тук и едно друго важно обстоятелство, което може да подкрепи вярата ни в истинността на чудесните събития, разказвани в житията на св. мъченици. Самите езически съдии са заповядвали понякога да се записват не само разпитите и отговорите на мъчениците, не само всички страшни изтезания, в които те са оставали непоколебими, но и чудесните събития, съпровождащи подвига им. В житието на св. мъченик Акакий (7 май) се казва, че воеводата Вивиан, който дълго го мъчил, без да успее да го преклони, заповядал на писаря си (коментарисия) да запише всичките му дела и с това писмо изпратил св. мъченик на игемона Флакин в Тракия. Естествено, това писмо, в което се съдържали и чудесата, станали с мъченик Акакий и приписвани от невярващите езичници на някакво тайно християнско вълшебство, е могло да бъде използвано при списването на житието на св. Акакий. При това почти всички св. мъченици са били изтезавани пред множество народ, сред който е имало и немалко християни. Последните са били живи свидетели на мъките и чудесата, съпровождащи страдалческия подвиг на Христовите изповедници. Те са били достоверни източници при написването на житията на св. мъченици.

Култът към св. мъченици се е развил съвсем естествено и непринудено. Благочестивите християни са се надпреварвали да вземат телата на св. страдалци за Христовото име и с особени почести са ги погребвали. Като виждали чудесата, които Бог е извършвал чрез тях приживе, а и след смъртта им, те с вяра отправяли молитви към св. мъченици за помощ и подкрепа, а не след много започнали да издигат в тяхна чест и храмове. В много жития на мъченици се разказва, че верните, които ги посещавали тайно в тъмниците, целували веригите им, лекували раните им, а кръвта, която капела от изранените им тела, събирали в кърпички като светиня. Още в най-старите жития се говори за чудеса, ставащи с мощите на мъченици.

Между най-древните жития трябва да споменем „Страданието на Поликарп“ (Passio Polycarpi), написано във форма на послание от смирненската църква до фригийската. За св. Поликарповото страдание говори и древният църковен историк Евсевий (Църк. ист. ІV. 15). Св. Поликарп е умрял мъченически на 23 февр. 156 г. при царуването на Антонин Пий (138-161). Св. Дионисий, Александрийски патриарх, е писал послание до Антиохийския епископ Фабиан, в което говори подробно за гоненията в Египет при Декий (Евс. Ц. И. VІ-41-42). В много писма на св. Киприян Картагенски се съдържат разкази за изповедници и мъченици в Северна Африка. От ранните мъченически жития е и това на св. Юстин Философ, освидетелствано от двамата древни историци Евсевий и Никифор (1 юни). У бл. Йероним в неговата книга „De viris illustribus“ („За знаменитите мъже“) се съдържат също много мъченически жития. Твърде древни са и мъченическите жития на Карп, Папила, Агатодор и Агатоник и много други.

Тъй възникналите през и след гоненията животописи на св. мъченици и изповедници отрано почнали да бъдат събирани от благочестиви лица в отделни сборници. По тоя начин полека-лека се явили отделни книги с жития. Те били на такава висока почит в древната църква, че били четени през време на богослужение заедно със св. Писание пред целия народ. Знаменателно е, че Картагенският събор, който е забранил четенето на каквито и да било книги в църквата освен св. Писание, е наредил да се четат мъченическите жития за назидание в деня на празнуваните светии (прав. 24 и 46). Друго свидетелство, напълно достоверно и не по-малко интересно от това на Картагенския събор, намираме у бл. Йероним, който казва, че неканоничните книги са предназначени „за назидание на народа наред с животоописанията на мъчениците, но не и за потвърждаване на догмите“. За почитта, с която са се ползвали в древност преданията за живота и страданията на св. мъченици и преподобните отци, съдим от факта, че в творенията на такива велики св. отци като св. Ефрем Сирин (творения, част 2, стр. 86) и др. се съдържат похвални слова за някои св. мъченици и преподобни. Св. Грегорий Ниски възхвалява живота на св. Теодор Тирон, св. Йоан Златоуст – на св. мъч. Вавила, и св. Ефрем Сирин – на преп. Аврамий. Не е ли това много ясно свидетелство, че тия св. отци са вярвали в разказваните подвизи, дела и чудеса на възхваляваните от тях светии и мъченици и не е ли това едно косвено доказателство за достоверността на въпросните животописи? Между първите опити за пълно събиране на известните мъченически жития трябва да се споменат житийните трудове на църковния историк Евсевий, чиято достоверност не подлежи на никакво съмнение.

С течение на времето гоненията се прекратили. Най-ревностните християни взели да спасяват вече по друг начин душите си – като измъчвали и умъртвявали телата си със страстите и похотите (Гал. 5:24) по съвета на св ап. Павла. Тъй са се появили нов род светци – преподобни, отшелници, монаси, както и смели и самоотвержени светители – борци за св. православна вяра против пристъпите на разнообразните ереси. Между отшелниците и монасите с особена яркост изпъкват величавите фигури на св. Антоний Велики, основател на отшелническото монашество, св. Пахомий Велики, основател но общежитийното монашество, св. Павел Тивейски, открит в пустинята от св. Антоний Велики, св. Амоний, св. Макарий Египетски, св. Мойсей Мурин, св. Марк Отшелник и на някои жени монахини като Мелания Римлянка, юродивата Исидора и др. Необикновените подвизи на тия и много други отшелници монаси, умъртвяването на плътта, физическите им трудове, постът, молитвата и бденията, достигането на пълно безпристрастие и дар на чудотворство станали предмети на всеобщо учудване и уважение в Църквата. Великите аскети-чудотворци бил почитани още приживе като светци. Тяхната слава била разнасяна надалеч. Скоро след смъртта им започнали да се записват подробно подвизите им, делата им и чудесата, които Бог извършвал чрез тях. Тъй взели да се появяват нов вид жития – жития не вече на мъченици, а на преподобни. Жив източник на тия нови жития са били учениците на великите аскети. Те са били свидетели на необикновените им подвизи, дела и чудеса. Тъй например за чудното житие на св. Павел Тивейски, написано от бл. Йероним, е могъл да свидетелства св. Антоний Велики, който го е открил в пустинята. За св. Антоний пък свидетелства св. Атанасий Велики, който е написал неговото обширно животоописание. Житието на св. Пахомий Велики, за когото е писал бл. Йероним и др. (15 май), се приписва също на св. Атанасий. И двете жития са издадени на немски в творенията на св. Атанасий Велики. Животът на св. Аврамий е записан от Ефрем Сирин. Много жития на преподобни са писани от канонизирани от Църквата светци, църковният авторитет на които ни е гаранция за историческата достоверност на чудесните събития, разказвани от тях. Тъй например житието на св. Венедикт е писано от св Григорий Двоеслов (14 март); житието на Теодора девица и Дидим воин – от св. Амвросий Медиолански (24 май); житието на св. Яков Изповедник – от св. Теодор Студит (24 март); житието на св. Мария Египетска – от св. Софроний патриарх Йерусалимски (1 април), който дори казва сам в предговора на книгата си: „да не бъде с мен подобно нещо да лъжа за светиите“. Още много други жития на светци имат за свои автори пак светци.

Ако ние вярваме на обикновени и грешни светски историци и от техните съмнителни все пак писания черпим сведения за отдавна разиграли се исторически събития, то колко повече трябва да вярваме на свидетелствата на истински светци, които не биха били признати от Църквата за светии, ако лъжеха.

Ние притежаваме днес не само отделни жития, но и цели обширни древни житейски трудове, които не се оспорват в своята автентичност дори и от най-скептично настроената историческа критика. Между тия трудове трябва да споменем на първо място знаменитото съчинение на еп. Паладий Еленополски „Лавсаик“, преведено и на български от архим. Партений. Еп. Паладий, живял във втората половина на ІV и началото на V в., предприема специални пътешествия из източните пустини, населени с монаси, за да види със собствените си очи как те живеят и да чуе от очевидци за необикновените подвизи и чудеса, извършвани от великите тогава пустиножители, живи и починали вече. Всичко това, което сам е видял, узнал или проверил от очевидци, той е записал в своята книга „Лавсаик“, която поради това има неоценима стойност на напълно достоверно историческо съчинение.

Чудесният елемент, съдържащ се в нея, съвсем не подронва историческата ѝ достоверност. Обратно, несъмнената ѝ историческа достоверност със своята тежест удостоверява подлинността (истинността – бел.ред.) и на разказаните в нея чудеса. Последните са предадени от очевидните им свидетели толкова просто и естествено, че би трябвало човек въобще да не вярва в чудесата, за да ги отхвърли. „Лавсаик“-ът има неоценимо значение за обосноваване историчността на приеманите от Православната църква жития на светиите. Епископ Паладий говори като личен свидетел за много светии, много подвизи и много чудеса и предава почти всичко в такива черти, в каквито виждаме описани същите светци в подробните им жития. „Лавсаик“-ът със своята непосредственост подкрепява вярата в действителността на разказваните в житията чудеса изобщо.

От същия характер като „Лавсаик“-а на еп. Паладий са и житийните трудове на Теодорит Кирски („История на боголюбците“), на Йоан Мосх („Цветник“, вж. жит. на св. Софр. патр. Иерусал., 11 март), на Йоан Лествичник, на Йоан Ефески, на Руфин Аквилейски („Vitae patrum“ – „Жития на отците“, „Historia monachorum“ – „Монашеска история“) на Йоан Касиан, Григорий Двоеслов и др.

Тук е мястото да споменем за житията на най-великите и най-известни православни светители и учители на Църквата, като св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Ефрем Сирин, св. Атанасий Велики, св. Николай Мирликийски и др. Техните жития са всеизвестни. Св. Църква от край време говори за живота им и за делата им. Тя не би могла да се излъже и да вземе измислиците за историческа истина. Житията на тия светители са написани въз основа на истинските свидетелства на някои древни историци и църковни писатели. За св. Йоан Златоуст например пишат Георги, архиепископ Александрийски, цар Лъв Премъдри, св. Симеон Метафраст, Никифор Калистов, Сократ Схоластик, Ермий Созомен и др. достоверни историци (13 ноември). За св. Василий Велики и неговите дивни дела свидетелствуват: Амфилохий еп. Иконийски, Сократ, Никифор, Теодорит, св. Ефрем Сирин, св. Григорий Богослов (1 януари). За св. Григорий Богослов поръчителствува ученикът му Григорий, презвитер Руфин и др. (25 януари). За св. Ефрем Сирин говорят в съчиненията си Никифор и Созомен, за св. Павлин Нолански – св. Григорий Двоеслов, бл. Августин и Ураний свещеник.

Църквата винаги с особено благоволение се е отнасяла към паметта на своите светии, пазела е ревниво творенията им, съхранявала е спомена им. Могла ли е тя, която от самото начало до сега непрестанно говори за тях, да проповядва басни и измислици? За събития от древната история ние често черпим сведения само от един автор, който може би не е свидетел на онова, за което пише. А тук имаме толкова много и достоверни свидетели, които всички еднакво говорят.

И все пак някои не им вярват. А не им вярват поради чудесата, за които те съобщават. Всъщност от православно-богословска, от историческа и от религиозно-нравствена гледна точка няма нищо недостоверно, апокрифно или фантастично в тия жития. И ако те биват посрещани със съмнение, то не е поради недостатъци в съдържанието им, а поради личното неверие на отричащите ги.

Ако житията на великите светители и учители църковни са несъмнено достоверни, като освидетелствувани добре от няколко древни писатели, то още повече вън от всяко съмнение стоят сведенията за живота, делата, подвизите и чудесата на онези светци, чиито жития са написани от непосредствените техни ученици и последователи. Такива жития на преподобни отци и светители има твърде много. Ето няколко примера: дивното житие на св. Епифаний Кипърски е написано от учениците му Йоан Сарацин и Полувий (12 май). Житието на св. Партений, еп.Лампсакийски, е написано от ученика му Криспин (7 февр.). За св. Василий Нови пише ученикът му Григорий (26 март), за св. Пафнутий Боровски – ученикът му Васиан, архиеп. Ростовски (1 май), за св. Теодор Студит – ученикът му Михаил монах, за св. Тарасий, Цариградски патриарх – ученикът му Игнатий (25 февр.), за св. Порфирий, еп. Газги, – ученикът му дякон Марко (27 февр.), за св. Теодор Сикеот – ученикът му Елевсий и пр. и пр.

Много жития са удостоверени от няколко древни писатели едновременно. За дивното житие на преп. Анувий (5 юни), за неговите видения, чудна прозорливост и голяма праведност свидетелствуват както Руфин (в Египетския патерик), тъй и еп. Паладий (в Лавсаика), а също и историкът Никифор (в книга 9, гл. 14). За 7-те отроци в Ефес, зазидани в една пещера и възкръснали чудесно след 372 години (4 август), говорят цариградският историограф Георги Кедрин, Никифор (кн. 14 гл. 45) и св. Симеон Метафраст, а също и минеите в своите стихири възпяват подвизите им и чудесата, станали с тях.

За необикновените страдания, мъчения и изтезания на Христовия доблестен изповедник Аретусийския епископ Марк, за неговото търпеливо и кротко понасяне на всичко пишат св. Григорий Богослов и Теодорит (кн. 3, гл. 6) (29 март). За св. Григорий Неокесарийски (17 ноември) свидетелствуват св. Григорий Ниски (в своите творения) и Никифор. За св. Спиридон Тримифунтски (12 век), за неговия прост начин на живот и дивно чудотворство поръчителствуват Некефор, Созомен, Кедрин и др.

Съдържанието на житията, особено където се срещат исторически данни, е само по себе си свидетелство за тяхната достоверност. Голяма точност и историческа правда се забелязва в тях: лица, събития, дати, царе – всичко носи печата не на апокрифна литература, пълна с измислици и исторически несъобразности, а на верни исторически паметници (Срв. напр. жит. на патриарх Тарасий – 25 февр., Св. Порфирий Газки – 26 февр., св Иоан Златоуст – 13 ноември, мъченическите жития и много др.). Църковната история говори за същите събития и личности, за същите факти и подвизи, за които и житията. Само чудесния елемент е отстранен от някои църковни исторически трудове, защото у гордата наука липсва достатъчно вяра в Бога и Неговата сила.

Всички жития, както на св. мъченици, за които бе дума най-напред, тъй и на преподобните отци, светители и учители църковни, за които се говори по-късно, са били от най-ранно време щателно събирани и подреждани по дни в отделни месечни сборници. Според деня, в който е умрял светецът, е било помествано житието му под съответната дата на даден месец. По тоя начин са възникнали месецословите, съдържащи указания, в кой ден какъв светец се празнува. Тъй се е оформил и църковният календар. В Минеите пък, покрай подробните жития на светиите, се записвали и службите и песнопенията в тяхна чест. За минеи споменава още св. Теодор Студит. Той говори, че житията на светиите изпълват 12 тома (Ep. 2 ad Plat., ed. Sirmond, Iq 181).

С тчение на времето се е натрупал огромен житиен материал. Пръв, който е събрал всички достоверни православни жития и ги е подредил и разпределил на 12 месеца, е ученият сановник при Византийския двор Симеон Метафраст, живял в 10 век. Той е използувал древните жития, някои е преработвал в нравоучителен дух, други е взаимствувал без поправки и по тоя начин са се появили неговите агиологически трудове, издадени у Migne (Ser. gr. t CXІV – CXVІ). Метафрастовите жития на светиите са били дълго в обща употреба в гръцката православна църква. Те са послужили и за първоизточник и образец на по-късните трудове от тоя род, каквито в гръцката богословска литература са се появили доста много.

Когато християнството се разпространило и сред славянските народи, и тук почнали да се явяват в превод покрай Свещ. Писание и богослужебните книги още и житията на светиите. Със своята нравоучителност, безискуственост и нагледност те влияели извънредно благотворно върху християнското превъзпитаване на славяните. Особено в монастирите, тия средища на духовен живот, взели да се разпространяват, превеждат и преписват житията. В Русия са правени много опити за цялостно събиране и издаване житията на всички православни светци. Но от всички тях заслужава признание като най-сполучлив смелият опит на Преосвещения Макарий, митрополит Московски, живял в XVІ в., който събрал в своите „Велики Чети-Минеи“. Св. Димитрий Ростовски се е трудил може да се каже цял живот над поправянето, превеждането и издаването на Чети-Минеите.

Той е бил необикновено учен мъж с гениални способности и с особено свят живот. Владеел е отлично славянски, гръцки, латински, еврейски и полски език. При съставянето на своите пълни, сбити, критично поправени и проверени с оригиналните жития той е имал под ръка житията на Симеон Метафраст, великите Чети-Минеи на Митрополит Макарий, творенията на разни църковни учители, писатели, историци и житиеписатели и много други гръцки и руски книги и автори, чиито имена, на брой около 70, той изрежда в началото на своите Чети-Минеи за м. септември. Св. Димитрий Ростовски е имал възможност при богатата литература, с която е разполагал, да се увери, че доста много жития на светии са били накърнени и изопачени с течение на времето при преписването и превеждането им. С всичката си добросъвестност на учен и свят мъж той се е заел да провери и поправи всяко житие според най-старите източници, каквито е имал на разположение. Някои неща изпущал за краткост, други съществени прибавял, сравнявал и коригирал и по тоя начин ни е дал една прекрасна редакция на тия скъпи за всеки православен християнин свети повествувания (вж. предговора към септ.).

И след св. Димитрий Ростовски житията на светиите са били подлагани от страна на руския Св. Синод на строга православна проверка, като специални комисии са ги проучвали и изследвали дали няма случайно пропуснато в тях нещо, което да противоречи на Словото Божие, на догмите на вярата, на св. Предание и църковните традиции, също тъй дали няма в тях неща съмнителни и невероятни. Всички тия недостатъци са могли да се появят в житията с течение на времето поради невежеството на преписвачите, техните криви схващания по много въпроси и суеверни убеждения. Разбира се, не за всички жития може да се каже, че са били изложени на такава опасност от злокачествено изопачаване, а само за някои от тях, оригиналите на които са били изгубени. Защото какво недостоверно, невежествено, погрешно и суеверно може да има в жития, запазени в оригинал и написани или от очевидци, или от канонизирани светци, или от трезви църковни историци и учители на Църквата? За такива именно жития от несъмнено достоверни църковни писатели ние говорихме по-горе. Те и до днес е срещат в творенията им.

Св. Димитрий Ростовски се е заел да прочисти от суеверни и невежествени наслоения всички останали жития, ръководен от мъдрата и благочестива мисъл – да не би заради случайно проникналите плевели тук и там християнският народ да се лиши от оная благодатна пшеница, от дивно назидателното четиво за светците, което храни душата, подтиква сърцето към високи пориви и възбужда волята към подражание на светостта. Житията на светиите, издавани вече многократно в редакцията на св. Димитрий Ростовски на църк.-славянски език, са действително във всяко отношение сполучливи и безупречни.

Ония, които не хранят пълно доверие в авторитета на св. Димитрий Ростовски като добросъвестен учен и безупречен светец, нека прочетат приложението към житието на св. мъченик Иполит (13 авг.) коментарите на Ростовския светител за смъртта на нечестивия цар Декий, който е гонел християните. Св. Димитрий Ростовски привежда цитати от много древни историци за характера на Декиевата смърт. Едни утвърждават, че умрял внезапно, други – че бил убит, трети – че се удавил. Св. Димитрий не се опитва да примирява тия противоречиви съобщения, нито пък се е задоволил да види какво казва за Декиевата смърт само един от древните историци и това да предаде като истина, а съвсем добросъвестно и основно изследва какво всички казват и, като вижда несъгласията помежду им, не затваря пред тях страхливо очи, а просто и доблестно заявява: „Въ таковыхъ убо несогласiяхъ ничтоже смѣемъ утверждати.“ Как да нямаме доверие в толкова добросъвестен писател?

На български пръв е направил опит да преведе житията в редакцията на св. Димитрий Ростовски Н. Жеков. Той е почнал с м. септември, превел е пет пълни месеца и март до половината, като е снабдявал житията често с интересни критични забележки. След Жеков никой у нас не е продължил пълното издаване житията на светиите. Писани и издавани са били житията на отделни по-известни светци в църквата. Ев. Спространов се потрудил да събере в една книжка житията на българските светци и мъченици, които са били издадени от йеросхимонах Йоан от килията „Достойно есть“ в Св. Гора (Солун 1910 г.). „Белият кръст“ на времето започна да преиздава житията на светиите в собствената си печатница, но и това хубаво начинание умря, преди да бъде доведено докрай. През 1930 г. за пръв път излиза на български целият годишен кръг от житията на светиите, събрани в един том, преведени и стъкмени от Хр. Попов. Макар и пълни, те са обаче много съкратени и често най-назидателното и трогателно в тях е изпуснато, за да се направи място на сбитите данни за живота, епохата, мястото и характера на подвизите на съответния светец. И как могат иначе да съберат 12 тома в един том, без да се правят грамадни съкращения? Все пак това съчинение е добро като пособие за свещеници и проповедници, защото дава известна представа за всеки светец поотделно и защото може да събуди копнеж да се запознае читателят по-подробно с живота на дивните Божии угодници. Време е, обаче, да се предприеме у нас пълното издаване на житията според епохалната редакция на св. Димитрий Ростовски. Ако гръцката агиографска богословска литература е доста богата (вж. „Правосл. Богосл. енциклопедiя“, подъ редакцiей Н. П. Лопухина, Петроград 1904 г., статия: Житiя, стр. 586), ако и в православна Сърбия еп. Николай Велимирович в сътрудничество със свои съмишленици като архм. Юстин Попович и др. издадоха „Пролозите и други агиографски съчинения“, защо ние да оставаме назад?

Известно е, че нищо така не назидава, както добрият пример. „Verba movent, exempla trahunt“ (словата подбуждат, примерите привличат), казва мъдрата латинска поговорка. А житията на светиите съдържат такива примери на чист, възвишен, самоотвержен или покаен християнски живот, че могат да затрогнат всяко сърце, да утешат всяко страдание, да отстранят всяко отчаяние и да подтикнат всяка воля за борба с греха.

Ние се учудваме защо руският народ е толкова религиозен. Причината за това малцина знаят. А тя е следната: руският православен народ се е възпитавал религиозно над житията, които са били любимо назидателно четиво за всяко православно семейство. В руските монастири непрестанно са се четели житията на светиите. Техният свят пример е заразявал благочестивите монаси и те с особена духовна ревност са се стараели да подражават на Божиите угодници. Тъй можем да се обясни защо руската църква е дала толкова много светци и защо покрай 12-те грамадни тома с жития на светиите от св. Димитрий Ростовски има на руски и други грамадни 12 тома с животописи на непрославени още руски подвижници на благочестието от 18. и 19. век.

У нас, за съжаление, житията засега са в немилост, особено сред интелигенцията. Народът все още жадува за житийно четиво, но образованото общество гледа на всеки подвиг, на всеки богоугоден живот и особено на монашеския път като на отживелица или бягство от живота. На житията пък мнозина гледат поради невежеството си в духовните въпроси като благочестиви басни. Романите със своите измислици им се виждат много по-привлекателни, отколкото житията със своята житейска и божествена правда. Жалко е, че на тия пакостни предразсъдъци на безверието и безразличието към светците плащат доброволен данък не малко хора с богословско образование.

Досега ние видяхме, че историческите жития се утвърждават като достоверни. Тук ще трябва да защитим авторитета на житията против лекомисленото им отричане от модерните хора и от друга гледна точка – от гледна точка не вече на историята, а на Църквата.

Св. Православна църква несъмнено приема и признава житията на своите светии. Те съставят нейното църковно предание. Разбира се, житията не са за нас източник на вярата, защото за източници на вярата служат само св. Писание и св. Предание. Житията пък съставят, както казахме, тъй нареченото църковно предание. Но те в нищо не противоречат нито на св. Писание, нито на св. Предание, т .е. те напълно са съгласни с догмите на нашата св. православна вяра, с разбиранията на св. Църква за нравственост, за църковни канони и църковна дисциплина. С една дума, те напълно са пропити с църковен православен дух. Без да бъдат източници на вярата, те имат своята особена роля в църковния живот. Те са църковно-педагогическото четиво в Църквата. Тук се крие тяхното неоценимо значение. Но някои могат да кажат: ние си имаме св. Писание, творенията на св. отци и решенията и определенията на общопризнатите Поместни и Вселенски събори като извори на вяра, образци на Православие и критерий на истинско благочестие; защо ни са житията? Такива хора не знаят, че житията, които в никой пункт не отстъпват от Православието, имат това велико преимущество, че нагледно представят чрез примери и конкретни случаи, що е Православие, що е църковност, как се живее благочестиво, как се води борба с еретичеството, порочността и греха и как чрез православната вяра се стига да крайната цел на всеки християнски живот – спасението. Житията на светиите имат в себе си голямата сила да подтикнат към свят живот, да извикат умиление в сърцето, да поведат по пътя на покаянието и изправлението. Те са както в догматическо и нравствено отношение, тъй и от гледище на църковната педагогика – най-доброто православно четиво.

Това е съзнавала св. Църква и затова още на Картагенския събор, на който е забранила четенето на разни съмнителни книги, е позволила да се четат на богослужение само св. Писание и мъченическите жития (Прав. 24 и 46). Св. Църква затова е запазила и до днес хубавия обичай в монастирите всеки ден да се четат житията на светиите. Затова тя е поощрявала и събирането им в отделни книги и разпространяването им. Разбира се, има и апокрифни книги и жития, които се препоръчват за достоверни и добри, без да бъдат такива (напр. „Сънят на Св. Богородица“, „Камък падна от небето“ и др.). Но тях св. Църква е отхвърлила. Тя е критерият на истината. Тя е свята и непогрешима по въпросите на вярата. Каквото тя отхвърли и ние трябва да отхвърлим и да приемем без възражения всичко онова, което тя е приела, защото „каквото Църквата е приела то е свято“, казва св. Серафим Саровски.

За съжаление, ние днес много сме се отдалечили от църковния бит, не четем житията, не вземаме участие в живота на Църквата, не се приобщаваме с нейния дух, с нейната вяра, с нейните разбирания, които са съвсем други в сравнение с духа, вярата и разбиранията на тоя лукав свят, който цял лежи в зло. Затова ние не вярваме вече така, както св. Църква вярва, и не мислим еднаква с нея. С туй се обяснява защо ние така лекомислено се отнасяме към житията. Взрем ли се обаче по-внимателно в църковния живот, ние ще видим, че ако отречем житията, ние ще разклатим и основите на църковното богослужение. Защото тясна и неразривна връзка има между житията на светиите и църковните богослужебни песни, писани за тяхна възхвала и съдържащи се в минеите. С други думи, между Минеи и Чети-Минеите има такава значимост, че отрече ли човек Чети-Минеите, непременно ще предизвика отричането и на Минеите. Всеки ден от годината е посветен на един или повече светии. Редът на тия светии е еднакъв и в Минеите, и в Чети-Минеите. Често в тропарите, стихирите и каноните на светците се възпяват подвизите, делата и чудесата на Божия угодник така, както те са разказани по-подробно в неговото житие. Примери в това отношение има извънредно много, но ние ще споменем само няколко. На 6 юни се празнува паметта на преп. Висарион. В житието му се разказва, че този светец живял в необикновен подвиг и постил безмерно, за да умъртви страстите си. Веднъж прекарал сред тръни 40 дни и 40 нощи в пълен пост. За големия си подвиг получил от Бога дивен дар на чудотворство. Веднъж зарад ученика си Дул, който умирал от жажда, превърнал солената морска вода в сладка с кръстно знамение. Друг път с молитва минал по р. Нил като по сухо. Подобно на Иисуса Навина и той спрял веднаж с молитвата си слънцето, изгонвал бесове и вършел други чудеса. Същите тия велики дела на св. Висарион св. Църква възпява в стихирите и канона, писани в чест на този светец в Минея (6 юни). Ето една стихира на „Господи Воззвахъ“:

Неизреченныхъ подвигъ твоихъ, ты божественною любовiю,

терпя стоянiе посредѣ тернiя, показалъ еси страдальцемъ равно

сопротивленiеГорькаго моря услаждаеши воды, и душы напояеши

въ жажди, премудре. Преходиши выше Нiловыхъ быстринъ, творя

немокренно, прехвальне, на водахъ шествiе“.

А в канона, във 2 тропар на 5 песен св Църква възпява спирането на слънцето от св. Висарион:
Новъ явлься Iисусъ богоносе, солнца теченiе уставиль еси,

мольбою свѣтосiянною“…. и пр.

(вж. също пес. 6, тр. 1; пес. 7, тр. 3 и др.).

Друг пример: в житието на св. Богородица (15 авг.) се разказва, че св. апостоли, пръснати по цял свят на проповед, се събрали по чудесен начин за успението на Майката Господня, като били грабнати на облаци. Същото това дивно чудо се възпява в

Слава и нынѣ“ на „Господи, воззвахъ“ (Усп.) „Богоначальнымъ

мановенiемъ, отвсюву Богоноснiи апостоли облаки высоцѣ

взимаеми, дошедше пречистаго и живоначальнаго Твоего тѣла,

любезно лобызаху“… и пр.

На 4 авг. във 2-та стихира на „Господи воззвахъ“ се казва за 7-те отроци в Ефес, че те като мъртви спали в пещерата, дето били зазидани 372 години (вж. и 2 тропар). Същото се разказва и в житието им, удостоверено от гръцките историографи Георги Кедрин, Никифор и др.

Ясно е, че св. Църква вярва в чудесните събития, разказвани в житията. Ако ние не вярваме в тях, трябва да изхвърлим и богослужебното употребление на минеите, защото те са изпълнени с поетично преработен житиен материал (срав. – св. Панф. Боровски (1 май), 2 стих. литийна в Минея; св. мъч. Лукилиан (3 юни) канон; св. Мирон (7 авг.) канон 7 пес.; св. свещеномъч. Евтихий (14 авг..) и мн. др.). Често в акатистите се преразказва в молитвено-поетичен тон това, за което говорят житията.

Тъкмо някои празници са установени по чудесен начин, както този на св. Трима светители (30 януари). Според видението, което имал за тях преп. Иоан, еп. Евхаитски, и за което свидетелстват Чети-Минеите, той им е съставил и службата. В месецослова са изброени ред църковни празници, установени в чест на чудесни събития, разказани пак в Чети-Минеите (напр. 7 май, 24 февр., 16 ян., 25 ноемв., 26 окт., 6 септ., 2 юли, 16 авг., 31 авг. и др). Синаксарите в минеите и триодите, където се повествува за живота на някои светци или за някои църковни събития с чудесен характер, също потвърждават връзката между богослужебните книги и Чети-Минеите (срв. напр. синакс. на Живон. източник, светли петък в триода).

Друго силно основание за вярата на Църквата в житията намираме в иконографията. Според архиепископ Серафим „тя е плод както на богооткровенното, тъй и на светоотеческото учение“ (Новое ученiе о Софiи, стр. 124). Може да се говори за православна и католическа иконография, защото тя стои в тясна връзка с вярата. Православната иконография има за свой извор освен богооткровеното и светоотеческо учение, още и житията на признатите и канонизирани православни светии. Иконата на св. Николай Мирликийски се изобразява често в десния неин горен ъгъл с Иисуса Христа, държащ евангелие, и в левия горен ъгъл със св. Богородица, държаща омофор. Обяснението на тая композиция намираме в житието на св. Николай, дето се разказва, че на светеца били отнети омофора и евангелието на I Всел. събор, задето той ударил от ревност плесница на еретика Арий. Но някои благочестиви отци видели в чудно видение как Иисус Христос връща Евангелието на св. Николай, а св. Богородица – омофора му (6 дек.). В големия храм на Рилския монастир има една интересна фреска на западната стена над главния вход. Тя представлява Св. Богородица на смъртен одър и пред нея един човек, хванал се за ковчега ѝ, комуто Ангел Господен отсича ръцете. Над нея Господ Иисус Христос носи праведната ѝ душа в ръцете си, обкръжен от множество ангели. Всичко това е нарисувано според разказа за Успение Богородично (15 авг.). Човекът, комуто Ангел Господен отсича ръцете, е един невярващ евреин, който искал да преобърне ковчега с мощите на св. Богородица. В същата голяма църква на Рилския монастир, в олтаря на св. Николай е нарисувано как св. Николай удря плесница на Арий. А в олтаря на св. Йоан Рилски е нарисувано как дяволите хвърлят св. Йоан от скалата. Има една икона на св. Йоан Дамаскин, на която е представено съгласно с житието му как св. Богородица изцерява отсечената му ръка (4 дек.). И много други икони са изписани въз основа на житийните разкази. Това също показва, че Църквата е вярвала и вярва в предаваните чрез житията чудесни събития. (Напр. св. Герасим, изобразен с лъва край Иордан, св. Серафим Саровски с мечката и др.).

Всеки православен християнин е длъжен да вярва така, както вярва св. Църква. У нас няма място за пагубния протестантски индивидуализъм и рационализъм. Ние трябва да се превъзпитаваме, издигаме и да възрастваме до високите идеи и вярвания на св. Православна църква чрез смирено послушание на нейните наредби и чрез покоряване на нейната вяра и проповед. Щом св. Църква приема житията, и ние трябва да ги приемем.

Най-великите и най-послушните ѝ чада – светците и героите на благочестието, през всички времена са чели житията и са черпели оттам вдъхновение. За приснопаметния о. Йоан Кронщадски се казва, че той, преди да се моли, си е създавал молитвено настроение чрез четене на житията. Св. Серафим Саровски е знаел житията почти наизуст. Епископ Теофан Затворник, тоя необикновено даровит и просветен учен, богослов и аскет, вярва с детска простота на всичко в житията и сам ги препоръчва като най-полезно четиво на своите духовни чада (вж. „Что есть духовная жизнь, и какъ на нее настроиться“, стр. 124, 252, 135). Архиепископ Серафим в своя научен труд: „Новое учениiе о Софiи“ на няколко места ги цитира като авторитетно и достоверно църковно предание (стр. 23, 86, 136, 332, 324, 455 и др.).

Житията са най-православното и хубаво религиозно четиво наред с творенията на св. Отци. В тях има толкова здрави православни възгледи, каквито едва ли могат да се срещнат в някоя друга книга. Един пример: житието на св. мъч. Лукиан (3 юли) почва така: „Да се споменават победите на преславните мъченици над дявола и неговите слуги и страдалческите дела на Христовите подвижници, не е нищо друго освен да се възвестява славата на Христа, нашия Бог, и да се проповядва Неговата сила в добре подвизавалите се мъченици, пострадали заради славата на Неговото пресвето име. Понеже за всички Сам беше победител, както и каза: „Дерзайте: Аз победих света“ (Иоан 16:33)… и пр“. Житиеписателите не правят от светците богове, а прославят чрез тях единия истински Бог, според думите на Псалмопевеца: „Дивенъ Богъ во святыхъ Своихъ“ (Пс. 67:36) и „Хвала Нему в събранието на светиите“ (Пс. 149:1). Затуй и чудесата, ставащи по молитвите на светиите, житиеписателите приписват на благодатта и силата Божия (вж. напр. св. мъч. Терапонт 25-май и мн. др.).

Ние нямаме нито исторически, нито църковно-догматически основания, за да се отнасяме скептично към житията. Единственото, което ни отблъсква в тях това е чудесният елемент. В тях се разправяло за „невероятни работи“, т.е. за чудеса. Но тук се поставя големият въпрос за чудото: вярваме ли ние въобще в чудесата? Ако Бог е всесилен и върши чудеса (Пс. 76:15), ако св. Апостоли чрез Неговата сила са вършели чудеса, защо и светиите да не са могли да извършват чудесата, за които ни говорят техните жития? Та нали Сам Иисус Христос е казал: „Който вярва в Мене, делата що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши“ (Иоан. 14:12).? И пак: „Ако имате вяра, колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно“ (Мат. 17:20). Всички почти жития нагледно потвърждават основателността на това Христово обещание за чудотворство.

Кой може да докаже, че не са ставали чудесата, за които се говори в житията? Нима по начало те са невъзможни? Нали Божията сила ги извършва чрез светиите? Ако вървим по пътя на отричане всичко, няма ли да отречем и чудесата в Библията? А в житията са разказани все такива чудеса, за които говори и Словото Божие. Нищо повече няма в тях. Явно е, че един православен християнин по начало не може да отрича, че светиите са вършели чудеса. А щом той не може да отрича чудесата, не му остава нищо друго, освен със смирение и детска вяра да ги приеме, толкоз повече, че за тях гарантира цялата св. Православна църква, която ги е приела и им вярва. Та и днес стават чудеса. И до днес нашият пръв роден светец, св. Йоан Рилски, не е престанал да оказва на вярващите своята чудотворна помощ. С неговите св. мощи, както и с мощите на много светии, са ставали и стават дивни чудеса (вж. архим. Климент Рилец – „Чудесата на св. Ив. Рилски“, 1940). И тъй, ние нямаме абсолютно никакво друго основание да отхвърляме житията на светиите, освен нашето неверие и нецърковност (неправославие).

Почти всички науки си имат своите експерименти. И св. Църква си има своя религиозен опит.

Светците са ония, които са създали и разкрили правилно здравия религиозен опит. Затова техните жития са съкровищница, отдето може да се почерпи знание за духовните истини.

Покрай истинския религиозен опит има и друг: болнав, мечтателен. Това е опитът на онези религиозни люде, които водят духовния си живот без ръководство, търсят, без да са узрели в добродетелта, видения и чудеса, и се издигат в болната си мечтателност до най-шеметните духовни висоти, без да са минали преди това пътя на труда, подвига, страданията, униженията и мъките за Христа. Те искат да съчетаят личната си гордост и самомнение с най-духовни дарби. Това опасно духовно състояние се нарича на църковен език прелест дяволска. В него са днес добросамарянците у нас. Те са излезли от релсите на здравата религиозност и са попаднали, без сами да подозират това, в пътеките на дявола, който също може да върши чудеса, да дава видения и сам да приема образа на светъл ангел.

Областта на духовния живот е много деликатна. В тоя лабиринт от духовни тайни истински могат да ни разкрият духовните неща житията на светците, както и творенията на св. отци. Те ще ни отворят очите за духовния свят; те ще ни обучат да разпознаваме истинския от лъжливия духовен опит. Те ще ни помогнат да разбираме по-дълбоко Словото Божие, да осъзнаем, че има дяволи, които се стараят да ни погубят, че има обаче и Бог, който е по-силен от всички зли духове, че ние сме постоянно под въздействието на Бога и сатаната, че нашата свободна воля трябва да реши кого да следва, че дори и да пожелаем да живеем свято, без Бога не ще можем нищо да постигнем, защото само с Неговата всесилна благодат можем истински да дойдем до святост, че вън от св. Православна църква няма спасение, защото тя раздава Божията благодат чрез св. Тайнства и пр.

Тъй, четейки житията, ние ще разберем духовния живот, ще възжелеем да вървим по пътя на светиите, ще се приближим до св. Православна църква, до нейния живот, до нейните вярвания и високи идеали, ще угодим на Бога според силите си и ще стигнем до крайната цел на нашето земно съществуване – спасението. Дано това да стане!

Архимандрит Серафим Алексиев
сп. „Православен мисионер“, 1943 г., бр. 1-2 (допълнена и издадена като книга през 1992 г.)
корекции: Нели Иванова
Източник: http://dobrotoliubie.com/

Свързани публикации:

Светите братя Кирил и Методий и Папството – доц. архим. Серафим (Алексиев)

Житие на св. цар Борис, покръстител на българите – от архим. Серафим (Алексиев)

Документалната поредица „Път към Голгота“ – за репресираните в средата на 20 век от българския комунистически режим православни духовници, монаси и миряни

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *