Делото на Св. св. Кирил и Методий в историята на България и православните славяни

Георги Канев

Св. св. Кирил и Методий

Периодът на IX – X в. е сред тези етапи в историята на Европа, след които настъпват съдбоносни промени в културно отношение с огромни последици. Най-важна промяна в това отношение е разпространението на християнската вяра сред все още езическите славянски племена и народи в днешна Източна и Югоизточна Европа. Византийската книжовно-мисионерска мисия във Великоморавия (съществувала: IX – нач. на X в.), поканена там от владетеля св. княз Ростислав (846 – 870) и ориентацията на българи и руси към мисионери от Византия, създава огромната и мощна със своето културно и политико-идеологическо излъчване „Византийска общност“ (по думите на историка Димитри Оболенски) или „Православното славянство“ (Slavia orthodoxa – по терминологията на бележития филолог Рикардо Пикио).

В тясна връзка с разпространението на Христовата вяра бива и развитието на писмеността и книжнината сред новопокръстените народи. Многобройни изследвания показват недвусмислено, че книжовната (богослужебна, проповедническа, догматико-разяснителна и др.) продукция е сред най-съществените, ако не и най-същественото условие за осмислянето на вярата и изграждането на християно-православния манталитет на населението. На този фон особено се различават наднационалните контури на Кирило-Методиевото дело, чиято благодатна последица днес е литературата на българи, сърби, руси и други народи.

Разпространението на християнството през разглеждания период, което от естествен процес се превърнало в държавно-строителен, криело и предизвикателства. Неразбираемото за славяните богослужение на латински или гръцки заплашвало да подрие християнските устои, да ги остави на елементарно ниво и примесени с останки от езическите вярвания. Наред с това, богослужението на чужд език отваряло твърде широки възможности за външно културно и политическо влияние и намеса във вътрешните дела на държавите, което местните владетели искали да предотвратят. Подобни били мотивите на св. княз Ростислав, който бил подложен на силен натиск от Немското кралство. Поради това той потърсил изход в молба до византийския император да му изпрати духовници, които да проповядват християнството на разбираем за местното население език.

Константинополският император откликнал на отправената молба и възложил тази нелека задача на Константин-Кирил Философ и брат му – Методий. Тези две забележителни личности създали славянската азбука. Новата писменост била предназначена специално за изписване и четене на Св. Писание и Св. Предание на разбираем за великоморавските славяни език. Въпреки първоначалния успех на Кирило-Методиевото просветно и религиозно дело, и началната подкрепа от страна на папата, под немски натиск и при новия княз Светополк I (871 – 894), богослужението на славянски език било забранено, а в последствие учениците на Кирил и Методий били прогонени от Великоморавия.

След този първи крах на Кирило-Методиевото дело, част от учениците на светите братя естествено се насочили към другата голяма и новопокръстена държава с многобройно славянско население – България. Българският владетел, княз Борис-Михаил (852 – 889), ги посрещнал радостно и с отворени обятия. С умели дипломатически ходове и подкрепен от славянското просветно дело, българският владетел успешно пресякъл заплахите, което силното византийско влияние в България можело да поднесе. Макар и под върховенството на византийската патриаршия, новосъздадената българска архиепископия се радвала на вътрешно самоуправление и местен клир, който проповядвал на разбираем за своето паство език.

Византийската империя оставала учител на Българското княжество по въпросите на християнската култура и благочестие, но българите придобили възможност сами да подбират черпеното от нея, да го интерпретират, приспособяват към своите условия и да го развият. Тук се крие големият исторически шанс на България да продължи и довърши наченатото от първопросветителите Кирил и Методий и да го предаде на славянските народи на сърби, руси и др. Българските книжовници, подкрепени от княжеската десница, изпълнили блестящо своята задача.

Не е известно дали и какви книги пренасят учениците на Кирил и Методий от Великоморавия, но в рамките на България била развита мащабна книжовно-просветна дейност. На славянски били преведени Св. Писание и тълкувания към много от библейските книги. Преведени били и книги с богослужебно съдържание и службите за празничния християнски календар, сборници със служби и молитви според различни случаи, много жития, поучения на свети християнски писатели, патерични разкази, догматическа литература и много друга книжнина от различно естество – правова, историческа, естественонаучна и пр.

Цялото това литературно богатство не било преведено механично, а редактирано и адаптирано. Рожба на тази адаптация били новосъздадените жития на новите славянски светии от кръга на св. Седмочисленици (например житие на св. Наум Охридски), съставянето на нови служи и последования за по-слабо известни във Византия светии (например св. Аполинарий Равенски и др.). Открива се творчески и авторов подход при превода на Постния и Цветния триод (промени и добавки от преводачите). Били съставени много поучителни слова във връзка с християнските празници(например словата на св. Климент Охридски и Йоан Екзарх). Появила се и старобългарска поезия във възхвала на новата писменост (например „Проглас към Евангелието“ с вероятен автор еп. Константин Преславски).

Извършен бил превод и редактиране на византийски исторически произведения, за да се очертае мястото на България в световната история (например хрониката „Историкии“ или Историческата палея). Съставени били авторски полемични съчинения в защита на славянската писменост („За буквите“ на Черноризец Храбър). Осъществена била адаптация на византийското християнско право към новите условия (сводът „Закон за съдене на хората“) и др. Подробното описание на литературния кипеж от периода разкрива богатството на православната култура, събрана в изразните средства на различни видове литературни произведения, много от които българите преработват или сами съставят.

Това, което е от особено значение обаче, е мястото, което старобългарската литература придобива в славянския свят. Чувството на славянска езикова общност се долавя още от дълбока древност – тя е отчетливо засвидетелствана в исторически извори, но особено ярко в делото на Св. Св. Кирил и Методий, които съставят азбуката си въз основа на славянския диалект на славяните от региона на Солун, но разбираемо проповядват на него сред славяни, отдалечени на стотици километри от този район. Така спасения в българските земи и превърнат в книжовен език старославянски език има универсален характер.

Изследователите са удивени от находчивостта на преводаческото дело на братята Кирил и Методий и учениците им, които градят езика като изковават нови понятия и словосъчетания, с които да предадат разбираемо и непроменен смисъла при превода на Св. Писание. Този процес продължава изключително успешно в българска среда и бива доразвит в преводите на разнообразната византийска книжнина. Изходна база стават славянските наречия по българските земи. По този начин от края на IX и през X в. се кодифицира старославянския старобългарски език, чието изучаване е в основата на съвременната славистика. Основните особености и правила на този книжовен език придобиват ореол на святост и са съхранявани от славянските книжовници, независимо дали са сърби, руси или други.

По този начин старобългарският език се приравнява с другите утвърдени средновековни институциализирани езици в Христовата Църква – гръцки и латински. На старобългарски можело, както да се проповядва, така и да се извършват Църковните тайнства – пробив в тогавашните традиции, затвърден с особената роля на България. С течение на времето местните езикови особености, естественото регионално развитие на езика и недостатъчната подготвеност на книжовниците водят до появата на промени в първообраза, но промяната никога не достига до нива на непреодолима неразбираемост.

В тази ситуация старобългарският книжовен език се превръща в език образец за всички славяни от православната културна общност, а рецепцията, която българските книжовници осъществяват на византийската православна книжнина, превръща старобългарската литература в „литература – парадигма“ (по израза на Р. Пикио) за православните славяни. Не е случаен фактът, че старобългарските преводи и преработки на византийски произведения са преписвани многократно в сръбска и руска среда и днес са запазени най-вече в руски и различни по датировка ръкописи. В много от тях се откриват останки, особеностите на старобългарския език, на който е бил първоначалният превод. Така създадената през IX – X в. старобългарска литература се превръща в основа за изграждането на православната култура на всички славяни от кръга на Визайнтийската общност.

Голямото влияние на старобългарската книжовна продукция се повтаря през XIV в. и е в близка връзка с активната книжовна дейност на големия български духовен водач, книжовник и последен защитник на престолнината Търново – Св. Патриарх Евтимий. Изградената културо-езикова и религиозна общност е ясно проследима в циркулацията на славянски ръкописи и творби през целия около хилядолетен период от IX – X до XVIII – XIX в. и поставя България на централно място в един от световните културни феномени – появата и развитието на православното славянство.

Източник: https://www.spisanie.to/;

Списание „Вяра, род, език“ (ТУК).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *