„За героите от нашето време“ – бележки върху моралните качества на войника по свещеническа беседа от Първата световна война

Георги Канев

Православен свещеник, мобилизиран на фронта през Първата световна война

            В последните няколко години въпросът за мястото и ролята на свещениците в армията се повдига отново. Голяма заслуга за това има организацията „Духовна грижа за военнослужещите“, под чиято инициатива през 2015 и 2017 г. се провеждат две международни конференции с участници от Русия, Грузия, Украйна, Беларус, Румъния, Армения и България. Съвсем резонно се поставя въпросът дали не е време решително да се преоценят десетилетните български традиции по отношение на военните свещеници от края на XIX и първата половина на XX в. и да се помисли за ползите от тяхното възстановяване. Подобна крачка изисква изучаване на положителните и отрицателните страни на присъствието на свещеник сред войниците. В исторически ретроспективен поглед важно значение биха имали запазените проповеди, спомени и документи, които предлагат оценки на ролята и значението на духовните лица от края на XIX и началото на XX в. обслужвали духовно българските войници в казармите или на фронта. Внимателното и подробно изследване при интердисциплинарен подход на моралния потенциал на вярата в Бога за войниците е задача, която предстои да се реши. В настоящето изложение се предлагат някои предварителни бележки по въпроса въз основа на проповедта „За героите от нашето време“, написана и произнесена от военния свещеник Николай П. Попов по време на Първата световна война.

            Свещеник Николай Попов е  военен свещеник към Двадесет и пети пехотен Драгомански полк, а впоследствие е повишен като свещеник при щаба на Пета Дунавска дивизия. Вероятно през 1917 г. с помощта на ръководството на 25-ти полк отец Николай подготвя и издава брошура в малък формат и размер от 74 страници, която се състояла от изнасяни от свещеника проповеди пред бойците. Заглавието на брошурата е „Пастирски беседи с войниците“ и се е състояла от 1. Предговор, 2. Поучение върху помощта за смутни през живота дни, 3. Беседи на темата – противоречи ли в нещо военната служба на църковното учение (в четири части), 4. Реч за падналите за свободата братята от Моравско, Добруджа и Македония, 5. Реч, 6. Слово към войниците, 7. В безкрайното море на живота.[1] Беседата „За героите от нашето време“ обаче не е поместена сред изброените по-горе беседи. Тя фигурира по-късен и допълнен вариант на брошурата, който излиза под заглавие „Пастирски беседи с войниците, държани по време на Освобождението на Македония, Добруджа и Поморавия“ в София през 1918 г.[2] Обемът на второто допълнено издание е много по-голям – над 275 страници и е обогатено със заглавия, които липсват в брошурата от 1917 г.

            Прегледът на изданието от 1918 г. разкрива, че сред войниците отец Николай развива и аргументира през православната вяра теми като родолюбието и любовта към отечеството, юначеството, любовта, войната, свободата, войнишката служба като жертвоготовност в Божие име и в името на отечеството и др. Разгледани са основни въпроси, на които се крепи военната служба въобще. Беседата „За героите от нашето време” е поместена под №28 и е последната беседа в книгата.[3] Необходимо е да се разгледа какво е посланието на проповедника в тази беседа, която има своеобразен обобщаващ характер за сборника.

            На първо място авторът задава две от основните характеристики на героя: той е „добротворец за хората” и „вярва в абсолютната Божия правда“[4]. Укрепяван по този начин, от упованието в Бога, героят не се плаши от липсата на признание или трудността на подвизите.

Добротворството за хората свещеник Попов рисува като вдъхване на смелост в околните в моменти на малодушие; помощ на сираци и бедни хора; укрепяване на болните, грешните и презрените; просвещаване на непросветени;  готовност за саможертва за народ и отечество.[5] Това поведение спрямо Църквата е илюстрирано като вървеж по „стъпките на Нейния основател – Господ наш Иисус Христос – а също и по стъпките на нейните учители и отци, чиито образи я красят и които той (героя, бел. моя – Г.К) пази от осквернение.“[6]

Важен акцент отец Попов поставя върху борбата със собствените слабости: „преди всичко и над всичко, героят на нашето време е герой спрямо себе си.“[7] В победилият своите слабости и страсти човек няма несъответствия между думи и дела, той не се оплаква и вайка, не се превъзнася, не се поддава на песимизъм и мизантропия, той не хули Бога и съдбата си. Дори и насред ужасите на войната героят чувства Божията намеса и Божието присъствие, не губи упование, не губи надежда, а ги предава на останалите около себе си.[8]

Свещеник Попов посочва, че героите на дадено време обикновено биват откроявани от следващите поколения. Авторът отправя призив към войниците да потърсят героя в себе си.  Основна негова характеристика е съвестното изпълнение на всичко, което индивидуалният житейският кръст възлага върху плещите на всекиго, без да бъдат губени търпението, надеждата и упованието в Бога. Тук влизат делата от жертвоготовността за отечеството до ежедневния честен труд за семейната прехрана и добродетелното възпитание в семейството. Свещеник Попов посочва, че дори и мъничко като синапово зрънце да бъде геройството в човек, подхранено с още е едно, също толкова малко зрънце на вярата, то би се получил плод, който да превърне всеки човек в герой на своето време.[9]

В проповедта се открояват два водещи момента. На първо място са упованието и вярата в Бога като основа за вътрешно преобразяване на човека чрез борба със своите собствени слабости и страсти и търпеливо носене на житейския кръст. На второ място са богатите плодове, които всеки, утвърдил се в предходната стъпка дава на своите ближни във всички сфери на живота. Подходящ тук е изразът на свещеник Попов: „героят не говори за светлина – той сам е светлина“[10].

Проповедта на свещеник Попов може да бъде пространно аргументирана с примери от Св. Писание и Св. Предание на Православието, но в случая по-важен е дълбокият хуманен и универсален характер на проповедта. Тази проповед може да бъде произнесена както пред войници, така и пред всякакви други хора, които трябва да бъдат укрепени в попрището, на което ги е поставил житейският им кръст. Безспорно в тежките изпитания за цялата страна по време на Първата световна война изнасянето на подобна проповед има своите дълбоки основания.[11] В проповедта си обаче свещеник Попов припомня и фактор, който не е породен от конкретните тежки обстоятелства, а има изначално заложен във военната служба характер. Става дума за взаимовръзката между вярата в Бога, стремежа за опазване на съвестта пред Него, в Негово име и по Негов пример и възможността облагородяващата се по този начин личност да служи във всяко едно житейско поприще и никога да не губи надежда. Налични ли са основания да се твърди, че подобна постановка прониква в българската военно-педагогическа мисъл в края на XIX  първата половина на XX в.?

Изследователите отбелязват, че религията като упование за морала сред войниците в собствено българските теоретични разработки за военно възпитание навлиза едва в самия край на XIX  и началото на XX в.[12] За първи път ролята на упованието в Бога като морален стожер за войската е аргументирана през 1895 г. на страниците на Военен журнал от офицер, пишещ под инициалите „И.А.Р.“ Сред по-важните последвали стъпки са поява на длъжността „законоучител и духовен наставник“ във Военното училище (1897) и изготвянето от специална комисия от духовни, военни и граждански лица на доклад с програма за религиозно-нравствено възпитание за войниците (1901). В края на XIX в. започва подготвянето и издаването и на специализирана литература по въпроса за религиозното възпитание във войската – молитвеници за войници, издания с пояснение на военната клетва, войнишката служба и елементи от християнското вероучение, появява се проект за Закон Божий за войници и др. Моралната опора на вярата в Бога навлиза като градивен елемент и в учебните пособия за подготовка на офицерите и войниците.[13]

Първи пример в това отношение е Константин Кирков. В своите Записки по военна педагогия (1900), които са предназначени за средните и старшите класове на Военното училище. Авторът посвещава специална част от труда си, озаглавена „Военно възпитание“, на войнишките добродетелите. Подробно са разгледани въпросите за нравствеността, доброто и различните морални качества, които трябва да притежава войника, както и техните антиподи.[14] По въпроса за религията, нравствеността и морала К. Кирков пише: „Религията, от една страна, освещава самопожертвуването на войника за защита на държавата, а от друга – примирява го със смъртта. Заради това религиозната нравственост на войниците е играла винаги голяма роля на война. Да се поддържа тази нравственост у войника е повече от необходимо.“[15]

Възприемането на вярата като опора за морала на войника води до нейното трайно настаняване в последвалите учебни пособия за войниците с разяснителен характер, а не само с посочване на най-важни молитви и Десетте Божи заповеди.[16] През 1907 г. излиза учебник за войниците от майор К. Кънчев в две части. Първата част от учебника е с подзаглавие „За младите войници“. Първият раздел е онасловен „Общи сведения“ и е разделен на няколко по-малки части. Още в първата от тях – „Първоначално запознаване със службата изобщо“, веднага след частта, посветена на нравствеността, е поместена и част, която е озаглавена „Набожност“. В нея войниците са насърчавани да се уповават на Бога и да се стремят да пазят съвестта си чиста пред Него.[17] Втората голяма част от раздела „Общи сведения“ е озаглавена „Молитви“. В нея се дават сведения за християнството, прекръстването, значението на иконите, ролята на ротната икона и молитвата. Предлагат се текстовете с кратки тълкувания на молитвите Господня молитва „Отче наш“, преди и след обяд и вечеря, за Княза и Отечеството, Възкресния тропар, молитва преди сражение и молитвата „Преблаги Господи“, чрез която се проси от Бога помощ за честно и достойно прекарване на войнишката служба.[18] Втората част на учебника излиза с подзаглавие „Допълнителни сведения за редниците“ и започва с тълкувание на Символа на вярата и Десетте Божи заповеди. Всичко останало се помества след това.[19]

Прави впечатление широката застъпеност на религиозността в изданията на учебника Войнишки другар, многократно преработван и преиздаван.[20] В учебника винаги се помества част, която е посветена на вярата в Бога под различни имена: „Религиозен отдел“ (IV издание), „Кратки сведения по вероучение“ (XX издание) или „Вероучение“ (XXIII издание). Значими различия има и в обема на поднасяната информация. В изданието от 1909 г. е поднесена аргументация на вярата в Бога и се предлага обяснение за бедите и скърбите в света като рожба на свободното отхвърляне на Божия закон от човека. Войниците биват насърчавани да пазят и топлят своята вяра. За нея в учебника се казва: “Вярата е най-добрият ни другар, най-скъпоценното ни съкровище; тази вяра ни помага винаги в живота, тя ще ви помогне да пренесете и всичките тегоби на военната служба.“[21] Следват кратко разяснение на православните догмати за троичността на Бога, кратки справки за християнските деноминации и други най-често срещани религии. Разделът приключва с пояснения за иконите, прекръстването и някои основни молитви (начинателни, Господнята молитва „Отче наш“, молитви за Царя и Отечеството и преди обяд или вечеря) с обяснения и тълкувания.[22] В условията на Първата световна война, изданията от 1917 и 1918 г. са в преработен и съкратен вариант и в по-малък формат на книгата. Текстът на Религиозния отдел е съкращение на публикуваните текстове в по-ранните учебници. Основният акцент на вярата като опора за войника обаче е запазен.[23]

В XVIII, XX и XXIII издание на Войнишки другар се забелязват както общи черти на поднасяната информация, така и значителни различия. Особено се откроява XX издание с пълнотата на предложените сведения и XXIII издание със своята сбитост. И в трите случая разделът започва с кратко въведение. То е посветено на религията въобще и на Господ като небесен Отец на човечеството, към който всички хора дължат синовна обич.[24] По-нататък и в изданията се обясняват прекръстването, иконите и молитвите. Предлагат се текстовете на вече срещаните най-важни молитви, но също и молитви преди учение и след учение (XX издание), отделна молитва само за Отечеството (XX издание) войнишки молитви за храброст и жертвоготовност (XXIII издание), по време на поход (XX издание) и преди влизане в бой (XX издание).[25]

Значителни разлики се откриват в обяснителната част. В XXIII издание на Войнишки другар православната вяра е представена с кратко пояснение и изложение на нейния Символ на вярата.[26] В XX издание обаче е включено обяснение за различните видове религии по света и мястото на християнството сред тях. Изпъква позицията за големия принос на християнството във връзка с развитието и облагородяването на човека в морално-нравствено и просветно отношение.[27] Разделът продължава с подробни сравнителни изложения на християнските деноминации и мястото на православието сред тях като съхранител без изменение на евангелското предание. Интерес представлява и поместената кратка история за появата и развитието на българската православна Църква.[28]

Наред с преработваните и преиздавани пособия от поредицата Войнишки другар широко разпространение добива и изданието Военно възпитание и обучение. Учебник за българските войници от всички родове войски, съставено от капитаните В. Юруков и Г. Юруков. В раздел „Религия“ на войниците се дават кратки пояснения за православната вяра, светиите, иконите и молитвата. Предлага се запознаване с молитвите „Отче наш“, молитви преди и след обяд и вечеря, за Царя и Отечеството и молитва преди сражение.[29]

В изданието Поучения за Войника-Гражданин от 1928 г., съставен от авторски колектив – полковници и подполковници и един лекар, който съставя хигиенната част – под общата редакция на полковник К. Соларов, на вероучението е отделено значимо място. Разделът „Вероеучение“ започва с пояснение на религията като съставна част на човешкия дух и вътрешна необходимост за човека.[30] Следва разяснение на смисъла на Божественото откровение и мястото му в Христовата религия.[31] По-нататък се изложението се спира върху живота и спасителното дело на Иисус Христос.[32] След това се добавят пояснение на същността на християнството, неговите догмати, запознаване със Символа на вярата, Десетте Божи заповеди и Деветте блаженства – въобще всичко необходимо за задаване основите на православния духовен живот.[33] На четящия е предложено кратко пояснение за смисъла на молитвата и са изложени Господнята молитва, молитви преди обед и вечеря и след това, молитва за Царя и Отечеството и Възкресния тържествен тропар.[34] Последната част от раздела е посветена на различните основни религии по света.[35]

Общото във всички цитирани педагогически пособия за войници е отчетливата обвързаност на религиозния отдел с нравствените раздели. Обикновено вероучителната част е във връзка или след страници, посветени на войнишкия морал и добродетели. В някои от случаите тя се помества в началото на учебниците, след кратката част, посветен на общото запознаване със службата. В тази част войниците биват запознавани с живота в армията, някои от основните войнишки добродетели (зачитането на реда и дисциплината, честност, въздържание от спиртни напитки и др.) и се очертава общественото уважение към всички, които честно са прекарали отредения им период на служба под знамената.[36] В други случаи религията е поставена непосредствено до раздела, който е посветен на възпитанието или е обединена с него в общ раздел, озаглавен, както е в един от случаите, „Морална подготовка“.[37] Разбира се, тази подредба не е случайна. Ясно връзката между вярата в Бога и честната войнишка служба е видима в поясненията на военната клетва, полагана винаги в Божие име.[38] В това отношение важна съдържателна част на българските бойни знамена е кръстът, който напомня, както се подчертава в някои от цитираните учебни пособия, за дадената пред Бога клетва за достойна и при нужда жертвоготовна служба.[39] Особено важни с оглед на беседата на свещеник Попов обаче са добродетелите, които са призвани да развиват войниците.

Всички цитирани учебни пособия акцентират върху изграждане на войници и личности с твърда воля и здрав характер в тясна връзка със спокойната и чиста съвет и чувството за дълг. Като качества и добродетели на войниците в цитираните издания се изброяват: любов към отечеството, храброст, решителност, хладнокръвие, търпение, честност, безкористност, другарство, взаимопомощ и жертвоготовност, справедливост, въздържание, зачитане на обществения порядък и властите, чувство за дълг, разсъдителност, инициативност, чувство за лична и обществена чест, човеколюбиво отношение към победените противници, стремеж да се даде добро възпитание на децата в духа на изброените добродетели и др.[40] Според пособията изброените качества не са само качествата на добрия войник, но също на добрия гражданин и на добрия човек въобще.[41] Тясната връзка между развитието на изброените общочовешки добродетели и изграждането на висока морална основа за войнишката служба и дълг се подчертава във всяко пособие. В тази светлина проповедта на свещеник Н. Попов за героя на нашето време добива яснота. Тази проповед, подобно на пособията за военни обучение, апелира, че не може човек, който не се стреми да бъде добродетелна личност да бъде и добър войник и обратно – добрият войник винаги е личност, която се стреми да бъде достоен и добродетелен човек. В това отношение трябва да се подчертае, че въпросът за цялостното нравствено преобразяването на личността в християнството е централен и основополагащ. Възможността това преобразяване да се осъществи до обожение – живот в Небесното Царство или живот в живота на Самия Бог – е поводът за Христовата кръстна и спасителна жертва, извършена единствено от любов и като пример за любов.[42]

Дали тази педагогическа постановка, сгрявана от вярата в Бога, е заемала трайно място в сърцата на войниците е сложен въпрос. Интересни са обаче сведенията в Църковен вестник от февруари 1918 г. за изданието на брошурата на свещеник Попов. Брошурата в малък формат и размер от 74 страници се появява, благодарение на дарение от 2000 лв. на поручик Захари Футеков, командир на 8-ма рота на 25-ти п. Драгомански полк. Разпространява се сред войниците на цена от 50 стотинки и всички събрани средства от продажбата са предназначени за фонда за сираците от войната и за увековечаване на паметта на падналите от полка. В църковен вестник е посочено, че брошурата е разграбена от войниците, а събраната от продажбите сума до момента на изготвянето на материала във вестника достига 18 000 лв. Със заповед от полка № 198 от 29 XII 1917 г. командира на 25-ти п. Драгомански полк полковник Георгиев изказва благодарност както на отец Попов за изготвянето и събирането на беседите, така и на дарителя поручик Футеков. Брошурата полковник Георгиев определя като „насъщна храна за душата на войника“. За труда на свещеник Николай Н. Попов командирът на полка се изказва така: „Ползвам се от случая да изкажа моята признателност към този достоен син на отечеството ни за просветителната и духовна дейност, която той така присърце развива пред полка през всичкото време на стоенето му в същия, като не пожали ни труд, ни време, нито спокойствие, за да направлява, учи и ободрява войниците в пътя на вярата, благочинието и добродетелта.“[43]

Можем да заключим, че в заявлението на полковник Георгиев се долавя проследената до момента нишка, според която достойният добродетелен човек е и достоен войник и обратно – достойният и честен добродетелен войник е такъв и като човек въобще. Тази застъпена в учебниците педагогическа постановка правилно прибягва до вярата в Бога за своето аргументиране и сгряване в сърцата на войниците. Тя намира и място в беседите на военните свещеници, какъвто е случаят с беседата „Героя от нашето време“. Връзката между достойната пред Бога личност и честното войнишко служение обаче е застъпена в пастирската дейност не защото така се изисква от военните предписания, а защото е естествена за Православието. Тази симбиоза между християнското себепоправяне и добродетелите на достойните войници трябва да бъде последователно и широко осветена и анализирана като фактор, чието влияние е важно за българската армия и общество и днес.


[1] Църковен вестник, № 6, 9 фев., 1918, с. 47. За духовното служение на свещениците сред войниците вж.Гарена, П. отец. Военното духовенство на България., т. I История, дейност и военно-пастирско служение, С., 2008,  с . 358 и сл.

[2] Попов, Н. П. Пастирски беседи с войниците, държани през време Освобождението на Македония, Добруджа и Поморавия, С., 1918.

[3] Пак там, с. 252 – 261. 

[4] Пак там, с. 254.

[5] Пак там, 254 – 256.

[6] Пак там, с. 256.

[7] Пак там.

[8] Пак там, с. 256 – 259.

[9] Пак там, с. 259 – 261.

[10] Пак там, с. 256.

[11] Срв. Явашчев, С. Моралното състояние на българската армия в заключителния период на Първата световна война, В: Военноисторически сборник, 1999, кн. 2, с. 120 – 126.

[12] Елдъров, Св. Православието на война, С., 2004, с. 35 –  37, 44 – 45.

[13] Пак там, с. 37 – 42, 43 – 44, 46 – 48, срв. Гарена, П. отец. Военното духовенство на България., т. I, с. 375 – 384.

[14] Кирков, К. Записки по военна педагогия. Курс на Средния и Старшия класове от Военното на Негово Царско Височество Училище, С., 1900 , с. 401 и сл.

[15] Пак там, с. 469. Срв. и анализа на Гарена, П. отец. Военното духовенство на България., т. I, с . 18 – 20.

[16] Срв. например Делов, В. И. Учебна книжка за младите войници и редниците в пехотата, Пето издание, Пловдив, 1902. Книгата започва с Господнята молитва „Отче наш” – с. 3 и съдържа Десетте Божи заповеди и молитви за княза и отечеството, преди и след обяд и вечеря и Възкресния тропар – с. 103 – 104.

[17] Кънчев, К. Учебник за войниците. Част I. За младите войници, С. 1907,  с. 8 – 9.

[18] Пак там, с. 12 – 17. Господнята молитва, молитвите за държавния глава и Отечеството и преди и след обяд и вечеря са предлагани във всички издания и

[19] Кънчев, К. Учебник за войниците. Част II. Допълнителни сведения за редниците, С., 1907, с. 3 – 9.

[20] Употребени са следните издания: Гужгулов, В. Ц., Л. Котев, Войнишки другар. Учебник за войниците от всички родове войски, IV издание, С., 1909; Същите, Войнишки другар. Учебник за войниците от всички родове войски, VII допълнено издание, С., 1912; Войнишки другар. Учебник и справочна книга за войника в казармата и полето, XIV коренно преработено издание, С., 1917; Войнишки другар. Учебник и справочна книга за войника в казармата и полето, XIV коренно преработено издание, С., 1918; Войнишки другар. Учебник за войниците от всички родове войски, XX коренно преработено и илюстровано издание, съобразно с новата организация на армията, С., 1927; Войнишки другар. Учебник за войниците от всички родове войски, XVIII коренно преработено и илюстровано издание, съобразно с новата организация на армията, С., 1925; Войнишки другар. Учебник за войниците от всички родове войски, XXIII преработено и илюстровано издание, С., 1931. 

[21] Войнишки другар, IV издание, с. 45.

[22] Пак там, с 43 – 52. Срв. същото и вВойнишки другар, VII издание, с. 41 – 50.

[23] Срв. Войнишки другар, XIII издание и XIV издание, и в двете издания –  с. 7 – 11, текстът е еднакъв.

[24] Войнишки другар, XX издание, с. 8 – 9 и срв. Войнишки другар, XVIII издание, с. 14; Войнишки другар, XXIII издание, с. 55.

[25] Срв. Войнишки другар, XX издание, с. 18 – 25 и Войнишки другар, XVIII издание, с. 14 – 20; Войнишки другар, XXIII издание, с. 60 – 63.

[26] Войнишки другар, XXIII издание, с. 56.

[27]Войнишки другар, XX издание, с. 9 и особено 11 – 12. За подобни, но по-кратки обяснение – срв. Войнишки другар, XVIII издание, 1925, с. 15 – 17.

[28] Пак там, с. 12 – 18 и 25 – 30

[29] Юруков, В., Г. Юруков, Военно възпитание и обучение. Учебник за българските войници от всички родове войски, VII издание, Пловдив, 1917, с. 8 – 10.

[30] Соларов, К. полк. (ред.) Поучения за Войника-Гражданин, Шумен, 1928, с. 53 – 55.

[31] Пак там, с. 56 – 57.

[32] Пак там, с. 58 – 63.

[33] Пак там, с. 69 – 79.

[34] Пак там, с. 79 – 81.

[35] Пак там, с. 81 – 86.

[36] Вж. например Кънчев, К. учебник младите войници, Ч. I, с. 8 – 9 и сл.; Войнишки другар IV издание, с. 29 – 52; Войнишки другар, VII издание, с. 27 – 50; Войнишки другар, XIV издание, с. 3 – 11; Войнишки другар, XVIII издание, с. 3 – 20; Войнишки другар, XX издание, с. 3 – 30; Юруков,В., Г. Юруков, Военно възпитание и обучение, с. 3 – 10.

[37] Войнишки другар, XXIII издание, с. 35 и сл.; Соларов, К. (ред.) Поучения за Войника-Гражданин, с. 1 – 86 и срв. Кирков, К. Записки…, с. 401 и сл., където бележките за ролята на вярата в Бога като упование за войниците са вмъкнати в раздела „Военно възпитание“.

[38] Кънчев, К. учебник младите войници, Ч. I, с. 56 – 58; Войнишки другар, IV издание, с. 141 – 144; Войнишки другар, VII издание, с. 131 – 134; Войнишки другар, XIV издание, с. 54 – 56; Войнишки другар, XVIII издание, с. 108 – 112; Войнишки другар, XX издание, с. 140 – 141; Войнишки другар, XXIII издание, с. 64 – 65; Юруков,В., Г. Юруков (съст.) Военно възпитание и обучение, с. 53 – 55;  Соларов, К. (ред.) Поучения за Войника-Гражданин, с. 627 – 632; Кирков, К. Записки… с. 463 – 464.

[39] За символите на знамето и значението на знамето в учебниците вж. Кънчев, К. учебник младите войници, Ч. I, с. 58 – 61; Войнишки другар, IV издание, с. 144 – 147; Войнишки другар, VII издание, с. 134 – 135; Войнишки другар, XIV издание, с. 57 – 59; Войнишки другар, XVIII издание, с. 112 – 117; Войнишки другар, XX издание, с. 142 – 145; Войнишки другар, XXIII издание, с. 65 – 67; Юруков,В., Г. Юруков (съст.) Военно възпитание и обучение, с. 55 – 56 и сл.; Соларов, К. (ред.) Поучения за Войника-Гражданин, с. 632 и сл. Срв. и Кирков, К. Записки… с. 464 – 465.

[40] Срв. Кънчев, К. учебник младите войници, Ч. I, с. 8 – 9, 52 – 53, 63 – 72 и сл.; Войнишки другар, IV издание, с. 29 – 38, 113 – 184; Войнишки другар, 1912, с. 31 – 40, 113 – 131, 143 – 146; Войнишки другар, XIV издание, с. 17 – 20, 47 – 92; Войнишки другар, XVIII издание, с. 92 – 147; Войнишки другар, XX издание, с. 3 – 7, 128 – 204; Поучения за Войника-Гражданин, с. 1 – 52; Войнишки другар, XXIII издание, с. 35 – 54; Юруков,В., Г. Юруков (съст.) Военно възпитание и обучение, с. 46 – 118; Кирков, К. Записки…, с. 401 и сл.

[41] Пак там и срв. особено текстовете в учебниците, озаглавени „Как завършва службата си добрия войник“ и „Назначението на войника“, които се подчертава връзката между високото личностно достойнство и качества на всички хора, които биват и добри войници в своята служба – Кънчев, К. учебник младите войници, Ч. I, с. 8 – 9, 52 – 53; Войнишки другар, IV издание, с 38 и 138 – 140; Войнишки другар, XIV издание, с. 6; 53 – 54; Войнишки другар, XVIII издание, с. 12 – 13, 105 – 108; Войнишки другар, XX издание, с. 137 – 140; Юруков, В., Г. Юруков, Учебник за българските войници…, с. 7, 52 – 53. Срв. също Кирков, К. Записки…, с. 401 и сл.; Поучения за Войника-Гражданин, с. 1 – 52.

[42] За православния духовен живот най-общо вж. Мандзаридис, Г. Православен духовен живот, С., 2011.

[43] Църковен вестник, № 6, 9 фев., 1918, с. 47.

Източник: Георги Канев, „За героите от нашето време“ – бележки върху моралните качества на войника по свещеническа беседа от Първата световна война, В: Сб. Зов Български. БЪЛГАРСКИ ИСТОРИЧЕСКИ ЧЕТЕНИЯ 2019, изд. АНДАРИ, Варна, 2019, С. 89 – 100.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *