Стълбове на вярата: Източноправославното монашество

Св. Константин-Кирил Философ

Въпреки значимите си постижения и привидна сила съвременния човек си остава в много отношения по човешки уязвим и немощен. За това постоянно напомнят неовладените епидемии, природни бедствия, замърсявания, катаклизми и войни. В тази връзка някои философи посочват, че в опитите си да преодолее чувството за преходност, безизходица и относителност човечеството трябва да потърси и осмисли онези културни феномени, които чрез борба с времето са се доказали в културно-историческа перспектива като непреходни. Такъв устойчив и близък до българската действителност феномен е този на монашеството, което е част от забележителната културна традиция на Източното православие.

Трябва на първо място да се отбележи, че се касае за една изключително силна и жива днес духовна приемственост, имаща стотици възпитаници и вдъхваща упование и крепкост на стотици хиляди православни християни. Най-известният монашески център в световен план е безспорно Св. Гора – Атон (дн. Гърция), където се подвизават десетки монаси, а преданията за чудеса и благодатни прояви по техните молитви не секват. През последните две години Вселенската патриаршия канонизира двама от особено прославените светогорски подвижници на благочестието – йеромонах Порфирий Кавсокаливит († 1991) и монах Паисий Светогорец († 1994). Разказите за живота им, поученията и чудесата по тяхното молитвено застъпничество изпълват днес не един книжовен том. Те са част от книжовната продукция и на българския светогорски манастир Св. Великомъченик Георги Зограф.

Монашеството е дълбоко вкоренено в православната традиция и е разпространено във всички православни общности, а манастирите са си извоювали ореол на пазители и кърмители на православната вяра. Любознателният читател ще установи с каква огромна любов и трепет се вслушват православните християни в поученията и наставленията на прочути монаси като старец Йосиф Исихаст († 1959 г., Св. Гора, Атон), св. Серафим Вирицки († 1948 г., Русия), старец Зосима Сокур († 2002 г., Русия), старец Йоан Крестянкин († 2006 г., Русия), старец Назарий († 2011 г., България), св. Гавриил Ургебадзе († 1995 г., Грузия), св. Юстин Попович († 1979 г., Сърбия), старец Тадей Витовишки († 2003 г., Сърбия), старец Арсений Папачок († 2011 г., Румъния) и много др. На какво се дължи това отношение? Защо така се дири помощта на тези хора?

С основание можем да посочим, че отговорите на поставените въпроси се крият в самата същност на монашеството. За да разберем правилно източноправославния монах, трябва през призмата на Източното православие да се опитаме да разберем каква цел преследва той и какви средства употребява за постигането й.

Най-общо щрихирано източноправославният монах е онзи православен християнин, който полага целия си живот в служба на Бога. Всички християни са призвани към съвършенство: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец» (Мат. 5:48). Не всички християни обаче имат еднакви таланти и сили (срв. притчите за талантите и Сеяча – Мат. 13:1-9 и 25:15-30), поради което едни напредват повече. Така на един богат млад мъж, който бил изпълнил другите заповеди, Иисус Христос казва: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след мене.“ (Мат. 19:16 – 21).

Монахът е онзи християнин, който съзнателно хвърля всички свои усилия в стремеж да бъде съвършен в това да угоди на Бога. Този стремеж се базира на доброволен избор и е според силите на конкретния човек. По-силните поемат върху себе си подвига на постоянното лишение от удобства (аскеза) и непрестанната молитва за света. В православната традиция тези християни – монасите – съразпъват себе си с Христа за свое и спасение на своите ближни в света – останалите хора. Тук се крие и изворът на голямата любов на православните християни към благочестивото монашество. Негови представители са голяма част от светиите, от неговите среди се избира висшият клир, то през вековете има огромна роля за съхранение на Православието въобще.

Негов представител е св. Йоан Рилски, чиито манастир е най-ярката звезда сред българските религиозни и просветно-книжовни центрове, както по древност, така и по значение в хилядолетната ни история. Представители на монашеството са също тримата прочути отшелници от XI – XII в., следовници на рилския пустиножител – св. Гавриил Лесновски, св. Прохор Пшински и св. Йоаким Осоговски. Плеядата на прославените български монаси продължава със св. патриарх Йоаким Търновски, св. Ромил Видински, св. Роман Търновски, св. Козма Зографски, бележитият български книжовник и последен защитник на столицата Търново – св. патриарх Евтимий, св. Димитър Басарбовски и др.

Източноправославното монашество впечатлява със своята устойчивост. От времената на неговата поява (ΙV в.) до днес то запазва своята важна роля. С основание се твърди, че то и мъченичеството са двата основни стълба, на които се крепи Църквата. Поради това православната традиция повелява ликовете им да се изобразяват по носещите колони в храмовете. Тази крепкост на монашеския лик и духовност може да ни послужи като отправна точка в свят, в който относителността печели пространство включително и по отношение на общочовешките ценности.

Библейските цитати са по изданието на Св. Синод на Българката православна църква – Книгите на Свещеното Писание на Вехтия и Новия Завет, С., 1992.

Георги Канев

Източник: https://www.spisanie.to/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *