Православната вяра изиграва важна консолидираща духовна роля при формирането на българската народност. Съвсем закономерно българската културна традиция дава своя принос към световното културно наследство на Православието, обединено под названието Св. Предание. Последното може да бъде проследено в огромно по своя обем книжовно богатство, съдържащо въпроси от философско-догматична, морално-духовна и богослужебната сфера. Св. Предание включва цялата тази гама от произведения, към които се добавят още Светото Писание и редица неписани, но утвърдени от православната практика традиции, каквато например е честото осеняване на тялото с изображението на Св. Кръст – прекръстването. Православните християни вярват и изповядват, че Св. Писание и намира своето правилно тълкувание и обяснение единствено в Св. Предание, което се насочва, съхранява и предава на поколенията чрез Господ Дух Свети и е основа на православната християнска вяра. Много от произведенията в рамките на това Предание са дело на българска ръка. Тук влизат проповедите и поученията на св. Климент Охридски, богослужебните произведения на св. Наум Български и Константин Преславски, огромното житийно богатство, създадено в България, често от неизвестни по име автори, посланията на св. Евтимий, патриарх Търновски и неговите останали творби и др.
Наред с това, българската история предлага и богатство от поучителни примери, с които се потвърждават едно или друго от поученията на православната традиция. Изключителен пример е постъпката на цар Иван Асен II (1218 – 1241 г.) след знаменитата му победа над провъзгласилия се за император епирски владетел Теодор Комнин (1215 – 1230) на 9 март 1230 г. Категоричен победител в битката, българският владетел освободил пленените обикновени войници, без да поставя условия. Тази необичайна за онова време проява на милост имала благоприятни резултати. Когато българската армия започнала настъпление срещу владенията на Теодор Комнин, почти всички градове и крепости се предавали без бой под властта на цар Иван Асен II. Последствията от Клокотнишката битка са толкова големи, че случаят би могъл да бъде нарицателен за проявата на милост в човешката история. Милосърдието, от своя страна, пък е една от особено богоугодните добродетели в православната традиция. Самата Христова жертва на кръста е такава. В Деветте блаженства (Мат.5:3-12), един синтезиран кодекс на добродетелта за православния християнин, специално място е отделено на проявата на милост:„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“. Свети апостол Иаков допълва: „Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост. Милостта бива похвалявана на съда.“ (Йак.2:13). Поради тези причини съвременните българи и до днес имат повод за гордост с постъпката на цар Иван Асен II. Българският владетел се показал като човек, който притежава ценни качества като дипломатически усет, далновидност и човечност.
До времето, когато се разиграли посочените събития, втората четвърт на XIII век, наскоро възобновеното Българско царство успяло да извоюва своето утвърждаване на политическата сцена на Балканския полуостров. Българската държава трябвало да премине през военните и дипломатически успехи на владетелите Асен I, Петър – Теодор и цар Калоян в периода 1185 – 1207 г., вероятна кратка гражданска война в страната след убийството на цар Калоян (1207 г.) и опити за стабилизация по времето на цар Борил (1207 – 1218 г.). В крайна сметка, управлението на цар Борил преминало в условията на външни военни поражения, междуособици сред роднините на убития Калоян, и вътрешна духовна нездравина, породена от надигането на богомилската ерес. В тази обстановка и след кратък въоръжен конфликт, довел до свалянето на цар Борил, на престола се качил по-големият син на цар Асен I – цар Иван Асен II.
Прекарал години в изгнание, новият владетел бил наясно със силата на дипломацията и умело я използвал. За това спомогнали и обстоятелствата на Балканския полуостров. Завладяването на Константинопол през 1204 г. от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход довело до основаването на Латинската империя на мястото на Византия. Опитът на рицарите да подчинят всички византийски земи и да нападнат България бил осуетен поради съкрушителното поражение, което претърпели от българския цар Калоян на 14 април 1205 г. край Одрин. От този удар Латинската империя не могла напълно да се съвземе. От останалите непокорени византийски земи се издигнали две могъщи държави, съревноваващи се в правото да възобновят Византийската империя. Това били Никейската империя в Мала Азия и Епирското деспотство в Югозападните Балкани. Под ръководството на енергичния Теодор Комнин Епирската държава постигнала забележителни успехи. Тя преминала в настъпление. През 1224 година бил отвоюван от латините град Солун, а през 1227 година охридският архиепископ Димитрий Хоматиан коронясал Теодор Комнин за император. Предстоял последният ход – завладяването на Константинопол. По това време, обградена от врагове, Латинската империя разчитала на приятелски отношения единствено с България, която все още номинално поддържала уния с Папството.
Цар Иван Асен II успешно използвал в своя ползва всички обстоятелства. През 1219 година пропуск през българските земи поискал завръщащият се от неуспешен кръстоносен поход унгарски крал Андрей II (1205 – 1223 г. ). Българският владетел се съгласил при условие, че се ожени за дъщерята на унгарския крал Анна (Мария, според други източници ). След папска благословия и необходимата подготовка, сватбата се състояла около 1221 г.. Това скрепило мира между страните и върнало на България под формата на зестра отнетите от унгарците Белградска и Браничевска област. Добрите отношения с Папството и Унгария оказали влияние и върху отношенията с Латинската империя. Цар Иван Асен съдействал за пристигането на новия латински император, Робер дьо Куртене, в Констатнинопол и установил с него мирни отношения.
Междувременно обаче добрият тон на цар Иван Асен с унгарци и латинци силно обезпокоил император Теодор Комнин. Той се опасявал от евентуален бъдещ съюз срещу между латините в Константинопол и Българското царство. За да се подсигури и обезпечи българския неутралитет в кампаниите си против латините, вероятно между 1224 и 1227 година, епирският владетел предложил на българския цар мирен договор, който да се скрепи с брак между неговия брат деспот Мануил и дъщерята на цар Иван Асен II – Мария. Предложението било прието. Цар Иван Асен се оказвал в центъра на два воюващи лагера. Следващата стъпка направили латините. След смъртта на император Робер дьо Куртене, престолът бил зает от малолетния му брат Бодуен II (1228 – 1261 г.). Името на българския владетел било обсъждано във връзка с евентуалното настойничество на непълнолетния владетел. Въпреки че бил избран йерусалимският крал Йоан дьо Бриен, слухът се оказал достатъчен повод, за да провокира действията на Теодор Комнин.
За да си осигури пълно спокойствие за бъдещата мащабна операция срещу добре укрепения Константинопол, епирският владетел се решил на изненадваща стъпка. Той събрал голяма войска и без никакви предварителни искания нападнал изневиделица българската държава. Предполага се, че с един неочакван удар и победа в решително сражение Теодор Комнин е искал да постави цар Иван Асен под своя зависимост. По този начин епирският владетел би имал възможност да диктува новите мирни условия, а и вероятно би отнел част от българските южни предели. Така отслабена България щяла да се превърне в сигурен тил и буфер между унгарците и подкрепяните от папата латини. В тази връзка хронистът Георги Акрополит (XIII век), който най-подробно дава информация за събитието, пише: „Той (Теодор Комнин, бел. авт.) смятал, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му.“
Решителното сражение между цар Иван Асен II и Теодор Комнин се състояло на 9 март 1230 г. край Клокотница. Българите били по-малко на брой, макар че ги подкрепял кумански отряд. Трите извора, които описват сражението (хронистът Георги Акрополит, Търновски надпис на цар Иван Асен II и св. Патриах Евтимий (Житие на св. Петка Параскева) не дават никакви по-конкретни сведения за сблъсъка, освен че епирците били напълно разгромени. В плен попаднал и самият Теодор Комнин с цялото си семейство, много велможи и голяма част от войската си.
Интересни са сведенията, които описват действията на българският владетел преди сражението, на хрониста Георги Акрополит (по-късните хронисти, които описват събитието, Теодор Скутариот и Ефрем, използват от неговата Хроника без особени изменения). Георги Акрополит разказва, че българският цар въодушевил войската си, набучвайки на копие мирния клетвен договор, който епирският владетел вероломно нарушил. В частност за битката авторът пише, че: „Теодор бил решително победен от българите и скитите (куманите, бел авт.). Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите.“
Победата станала в деня, в който се чествала паметта на св. Четиридесет мъченици. Благодарният български владетел издигнал храм в тяхна чест, в който поставил възпоменателен надпис по случай изписването на храма и победата над епирците. В него относно сражението се казвало съвсем кратко: „издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта, на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самият цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри“
Св. Патриарх Евтимий не споменава нищо за самото сражение, а само за последиците от него и за обширните територии от Тракия до Тесалия и Албания, които цар Иван Асен покорил след победата си.
Единствен Георги Акрополит споменава важната подробност за отношението на българския владетел към пленените епирски войници. Той дава сведения, че : „Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и по градовете им. С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото, когато потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития.“ След този акт успехите на българския владетел били смайващи. Георги Акрополит продължава: „под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Велика Влахия, завладял и Албанон и плячкосвал чак до Илирик“.
Завоеванията си в Търновския надпис цар Иван Асен описва така: „цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите (латините, бел. авт), но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство“ Към това св. патриарх Евтимий добавя: „и покори цялата Македонски област, още и Сер заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина; освен това [той завладя] и славния Солун с цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича още и Албанска държава, дори чак до Драч“.
Всички тези успехи цар Иван Асен постигнал в рамките на една-единствена година и след едно голямо сражение. Уместно би било да се сравни този успех с постоянните военни кампании на цар Калоян в периода 1205 – 1207 г. Българският цар безуспешно обсаждал град Одрин, потушавал бунт на византийците в Пловдив, много усилия му коствало завладяването на Димотика, на град Сяр и др. Всички посочени градове по времето на цар Иван Асен II приели доброволно българската власт.
Сред факторите, които благоприятствали триумфа на цар Иван Асен II, несъмнено било човеколюбивото и милостиво отношение към пленените войници на Теодор Комнин. Съвсем не по този начин постъпвал цар Калоян. При завоюването на град Варна той заповядал пленените защитници от византийския гарнизон да бъдат заровени живи в защитния ров около града. Друг пример е обсадата на град Сяр. Поставените в безизходица латини-кръстоносци в града предложили да се предадат ако в замяна бъде пощаден животът им. Цар Калоян обещал, но, след като се предали, заповядал да бъдат избити. Особено жестоко постъпил цар Калоян с разбунтувалите се византийци в град Пловдив. Тези свои жестоки постъпки против ромеите българският владетел оправдавал с мотива, че отмъщава за извършеното от император Василий II Българоубиец и сам се наричал Ромеоубиец. Хрониките на Жофроа дьо Вилардуен и Никита Хониат дават още примери за това, че цар Калоян бил безкомпромисен по време на своите завоевания.
Не по този начин обаче избрал да постъпи цар Иван Асен II. Вестта за неговото човеколюбие с помощта на освободените войници, разказващи за добрината му, се разнесла много бързо. Израз на тази слава била липсата на съпротива при появата на българската войска пред градовете, които доскоро били под властта на Теодор Комнин. Обширните завоевания не само превърнали българското царство в най-голямата и силна държава на Балканите през първата половина на XIII век, но осъществили и един от главните стремежи на Асеневци – обединението на всички земи, населени с българи под властта на царете в Търново.
Плодовете от постъпката на цар Иван Асен II след Клокотнишката битка се измерват не само с политическото могъщество, но и в културно-историческо отношение, в спомена, който оставил след себе си българският владетел. По този повод Георги Акрополит пише : „Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи“. Подобни хвалебствия употребява за цар Иван Асен II и хронистът Ефрем в стихотворната си хроника: „И тъкмо затова Асен за людете бил мъж чудесен, обожаван искрено. Съчувстващ, благосклонен бил наистина: той поданици не убивал никога…“. Победителят при Клокотница се превръща и в единственият български владетел, за когото анонимен византийски поет пише и специално възхвално стихотворение: „На цар Иван Асен“, величаещо българския владетел и неговата съпруга Ирина, красивата дъщеря на пленения Теодор Комнин.
Разбира се, личността на цар Иван Асен II не бива да бъде идеализирана. Така например, в житието на св. патриарх Йоаким I Търновски († 1246 г. ) пише, че патриархът е трябвало мнозина да спасява от царевия гняв. Завоите в политиката на цар Иван Асен от последния период на неговото управление също подсказват за колебания и непоследователност в изпълнение на поети съюзнически ангажименти. Тези слабости обаче не променят факта, че само с една сериозна победа българският владетел издига България в първа сила на Балканския полуостров и обединява всички българи под своята власт. Огромна заслуга за това постижение има милостта, която царят проявил към пленените войници на Епирската държава. Можем с основание да приемем, че тази далновидност на българския владетел се корени в трудните години на неговата младост, която прекарал като изгнаник и беглец от междуособиците в България след смъртта на цар Калоян.
От друга страна, обаче, нямаме основание да се съмняваме и в набожността на цар Иван Асен II. Трябва да си припомним, че той потърсил съветите на св. патриарх Йоаким I още преди последният да оглави българската църква. Същият владетел издигнал храм в чест на светите 40 мъченици, на чието застъпничество пред Бога приписал и своята победа при Клокотница. Цар Иван Асен II оставил след себе си спомен за владетел – ктитор, на чиито дарения се радвали редица манастири по българските земи. Изключителна заслуга на цар Иван Асен II e възстановяването, с одобрението на всички източноправославни патриаршии, на патриаршеския статут на българския църковен глава в Търново. Георги Акрополит разказва също, че през 1237 г. цар Иван Асен нарушил мирния договор с Никея и в съюз с латините обсадил никейската крепост Цурулум (Чорлу). Скоро в лагера на българската войска, водена лично от царя, достигнала вест за поява на чума в Търново. Съкрушеният цар приел станалото за Божие наказание, следствие от нарушените без повод мирни споразумения. Той изгорил обсадните машини, върнал се в Търново и възстановил добрите си отношения с никейците.
В кратко заключение можем да обобщим, че човеколюбивата постъпка на цар Иван Асен е водена от дипломатически усет, който най-вероятно се корени в натрупан горчив опит и във вяра и упование на Бога. Изключителните резултати от владетелската постъпка, сравнени с бавното и кръвопролитно настъпление на по-суровия цар Калоян, издигат решението на българския владетел да освободи обикновените пленници от войските на Теодор Комнин в забележителен и поучителен случай от българската и православна културна история.
Георги Канев
Източник: https://www.diakonia.bg/