Православието в България
Ст. н. с. д-р Христо Темелски
Самоуправляемата Българска православна църква (БПЦ), под име патриаршия, е „неотделим член на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква” (чл. 1(1) от Устава на БПЦ), както се нарича Православната църква като общност от отделни поместни православни църкви, независими една от друга, но имащи единно вероучение и култ и повечето от които водят началото си от апостолско време. Юрисдикцията на БПЦ се разпростира на територията на Република България и в отделни общини в Европа, Америка и Австралия.
Разпространение на християнството преди покръстването
Редица исторически извори сочат, че корените на българското православие трябва да се търсят в християнските общини и църкви на Балканския полуостров, във влиянието сред местното население и организираната християнизаторска мисия сред различните нови заселници на Балканите. Налице е възходящ църковен живот от 33г. до 6в. в областите, които след 681 г. влизат в границите на българската държава. През периода 4-6в. Константинополската (наричана от българите Цариградска, т. е. на “царстващия град”) патриаршия активизира мисионерската си дейност и отбелязва значителни успехи. Постепенно укрепва църковната организация – увеличава се броят на епископските катедри, на духовниците, храмовете и манастирите. Християнството прониква дори в планинските райони. Нашествията на славянските племена и българите (6-7в.) на Балканския полуостров и войните на новообразуваната българска държава (681г.) с Византийската империя нанасят значителни поражения в селищното устройство. Разрушени са редица крепости и градове, храмове и манастирски комплекси. Това довежда до намаляване на местното християнско население и до разстройство в епархийската организация. Всичко това се отразяват неблагоприятно върху християнизаторската мисия. Обаче има исторически данни, които говорят и за продължителен контакт на славяни и българи с Византия и със завареното в балканските земи местно население, за редица случаи на мирно заселване и дори на военен съюз между традиционните противници, за мирни отношения помежду им, за търговски и други връзки, взаимна размяна на пленници, налагане на византийско господство на част от новите заселници в днешните български земи, колонизация, демографски промени. Византийското влияние прониква и в младата българска държава – особено през периода на династичните борби сред военно-племенната аристокрация (761-777 г.). Тези сведения подсказват, че и през периода 6-8 в. има пътища и възможности за проникване на християнството сред новите заселници на Балканите. От епархийските списъци, актовете на църковните събори, археологически находни и др. се вижда, че голям брой градове и епископски катедри се запазват и след заселването на славяни и българи южно от река Дунав. Завладяването на Балканите и образуването на българската държава няма катастрофални последици за завареното местно население и за неговата материална и духовна култура. Между новите поселници и християнското романизовано и полуроманизовано трако-илирийско местно население съществува взаимнопроникващо влияние както в бита и в социално-икономическия живот, така и в областта на културата, езика, религиозните възгледи.
През първата половина на IX в. в пределите на България се включват нови земи със значителен брой християнско население. Попадат в плен десетки хиляди византийски пленници, между които и някои видни духовници. Именно те успяват да запознаят мнозина българи с християнското учение. Въпреки преследването му от властта то започва да прониква дори и в ханския владетелски двор. По време на хан Крумовите войни с Византия (811-814) в плен попадат мнозина изтъкнати византийци, между които и някой си Кинам. Последният е привлечен като възпитател в ханския двор, където пропагандира християнските си убеждения. Разпространението на християнството и проникването му в ханския дворец създава впечатление за нарастващо византийско влияние, което застрашава държавните интереси. Затова хан Омуртаг (815-832) проявява открита нетърпимост към чуждата религия и предприема гонения срещу християнството в България. Византийски извори свидетелстват за мъченическата смърт на Адрианополския митрополит Мануил, на Никейския епископ Лъв и военачалниците Йоан и Леонтий, за презвитер Парод и за още 337 християни, чиито имена остават неизвестни. В тъмница бил поставен дворцовият възпитател Кинам, пощаден само поради застъпничеството на ханския син Енравота.
Синът на Омуртаг – хан Маламир (831-836) – проявява известна търпимост към християните, но е твърде суров спрямо собствения си брат Енравота, който възприема новата вяра от възпитателя Кинам. Българската църква тачи паметта на Енравота под името Войн като пръв мъченик-българин за новата вяра.
Вследствие на успешната си политика хан Пресиян (836-852) успява да присъедини значителна част от Македония, по това време плътно населена със славяни. Така относителният дял на християнското население се увеличава. Вероятно ханското отношение към християните е толерантно, понеже политиката е насочена за привличане на византийските славяни към българската държава.
Покръстването
Териториалното разширение през първата половина на IX в. поставя българската държава в по-непосредствен досег с християнския свят не само на юг, но и на северозапад. Далновидният държавник хан Борис (852-889г.) се съобразява с това обстоятелство и решава да въведе християнството като официална религия. Той прозира духовно-етническото единство на държавата само чрез еднаква за двата етноса (славяни и българи) религия. Първоначално се предвижда покръстването да се извърши от Западната (Римска) църква – през 862г. между хан Борис и крал Людовик Немски е сключен съюз, който урежда и приемането на християнството. За да разруши тоя съюз и да прекъсне по-нататъшното сближение, Византия организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия против България. През 863 г. българските войски са разбити и хан Борис сключва мирен договор с Византия, но при едно категорично условие: българските пратеници да бъдат покръстени в Константинопол, а след това да се покръсти владетелят и целият народ. Заедно с покръстените пратеници в българската столица Плиска пристига и византийска духовна мисия. Бързината на стеклите се събития не дава време на Борис да подготви приближените си и народа към съдбовното му решение. Затова покръстването му и това на семейството му не става нито публично, нито тържествено, а тайно и то през нощта. За кръстник на владетеля е определен самият византийски император Михаил III, представен по делегация (т.е. не присъства лично). Така хан Борис се покръства под името Михаил и става княз. Тези събития се отнасят към есента на 864г.
Масовото покръстване на българския народ започва през пролетта на 865г., като някъде е извършвано с въодушевление, а другаде – с насилие. Не закъснява и предвидената от княз Борис-Михаил реакция на висшите боили, които съзират в постъпката на владетеля опасна за държавата политика. Те публично го обвиняват, че дал на народа “лош закон” и въстават срещу него. Подпомогнат от верните си сътрудници, княз Борис успява да предотврати бунта и наказва сурово 52-ма от най-изтъкнатите предводители заедно със семействата им.
Успоредно с налагането на християнството е унищожена езическата организация – езическите храмове са разрушени или превърнати в църкви, сринати са езическите капища и на тяхно място започва строителство на християнски светилища. Едновременно с византийските проповедници в България пристигат и различни самозванци – гърци, арменци и др., които започват безразборно да покръстват народа; идват и арабски проповедници, които предлагат на българския владетел да разпространяват исляма. Пред княз Борис с цялата острота застава проблемът за бързото изграждане и устройство на самостойна държавна църква, която да препятства разпространяването на други религии в страната. Уреждането на самостойна българска църква с ранг на патриаршия има според княза и друго предимство – да се ограничи възможността от разширяване на византйското политическо влияние, чиито проводници са изпратените от Константинопол духовници.
Искрените стремежи на княз Борис не са разбрани във византийската столица. Защитниците на пентархията (идеята за предимството на петте архиепископи /респективно – патриарси/ на петте най-големи древни катедри в Църквата: Йерусалим, Антиохия, Александрия, Рим и Константинопол) не допускат дори възможността България да има автономна църква, камо ли самостоятелна патриаршия. Ето защо България възстановява политическия съюз с немците и търси протекцията на Римската църква. През лятото на 865г. за Рим заминава българска делегация, която представя на папа Николай I списък от 115 въпроса, които засягат уреждането на църковно-религиозния живот, традициите и обичаите на българите, чиито корени водят до далечното езическо минало.
През есента на същата 865г. нарочна папска делегация, ръководена от епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски донася “Отговорите на папа Николай по допитванията на българите” (Responsa papae Nikolai Primi ad consulta Bulgarorum). Тези отговори са един изключително важен документ, в който се откриват най-наболелите проблеми на наскоро християнизираното българско общество. Обаче по един от основните въпроси – за самостойната българска църква, възглавявана от патриарх, папата отговаря, че не може да вземе становище, докато не научи от своите пратеници за състоянието на християнската проповед и съществуващото устройство на Църквата.
Връзките със Западната църква на практика означават изгонване на византийското духовенство и вкарване на папски мисионери. Княз Борис одобрява епископ Формоза и поисква от папата да го постави за български архиепископ. Новият римски папа Адриан II отказва да стори това под предлог, че Формоза има своя епархия в Италия. Последният наскоро е отзован и на негово място са изпратени епископите Доминик Тривизийски и Гримоалд Полимартийски. Княз Борис тогава поисква дякон Мартин или някой кардинал “достоен по мъдрост и живот” за българската архиепископска катедра, но отново получава отказ. Вместо това е изпратен иподякон Силвестър и неколцина други духовници, които Борис отказва да приеме и подновява искането си за епископ Формоза. Папата категорично отговаря, че той ще избере и посочи бъдещия български духовен глава.
Тригодишните безплодни преговори с Рим карат княз Борис отново да обърне поглед към Константинопол. Още в самото начало на преговорите става ясно, че този път Византия е много по-сговорчива и склонна на отстъпки. По това време в нейната столица заседава църковен събор (869/870), който обсъжда спорни въпроси между Византийската и Римската църкви. В Константинопол пристига българска делегация, ръководена от видния сановник Петър, която заедно с немската делегация е поканена на последното, заключително заседание (28 февруари 870г.). Три дена след закриването на събора император Василий I свиква в двореца на 4 март 870г. извънредно заседание, на което взимат участие представителите на папа АдрианII и на източните патриаршии, както и българската делегация. Съвсем изненадващо за папските легати започва дискусия за юрисдикцията на българската църква, от която става ясно, че земите на българската държава по-рано се числят към диоцеза на Константинополската патриаршия. Веднага последва решение, въпреки възраженията на папските легати, България да получи своя архиепископия под опеката на Константинопол. Така са поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток. Хронологически тя се явява осма по ред в общността на източно-християнските църкви през 9в.
Преславска архиепископия и патриаршия
Първоначално Българската църква е автономна архиепископия под върховната юрисдикция на Константинополския патриарх. Предстоятелят й с ранг архиепископ е избиран от българския епископат и утвърждаван от патриарха. Вероятно и епархийските архиереи в страната първоначално са поставени от Константинопол. Според историческия разказ “Чудото с българина” след учредяването на Българската архиепископия в страната пристига архиепископ Йосиф, придружен от други духовници, учители и наставници. Неизвестен автор прославя княз Борис I, който “съгради църкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа…”. Оскъдните известия все още не дават възможност да се определи точно църковният диоцез, както и съставът на българските епархии през 9-10в. За безспорни се считат епархийските центрове Плиска, Преслав, Морава, Охрид, Брегалница, Проват, Дебелт и Белград. Не прекъсват съществуването си и основаните по-рано Средецка, Филипополска, Дръстърска, Бдинска, Скопска, Нишка и др. епархии.
За подготвяне на български книжовници княз Борис I изпраща много млади българи (също и сина си Симеон) да се учат в Константинопол. През 886г. той приема в столицата Плиска изгонените от Великоморавия ученици на светите братя Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий. С тях изработва план за широка просветна и книжовна дейност. Така са създадени Преславската и Охридската книжовни школи. Князът изпраща много видни българи в манастир, за да се занимават с книжовна дейност; между тях са брат му Докс и неговият син Тудор Доксов. През 889г. княз Борис I оставя престола на сина си Владимир и се оттегля в манастир, за да следи отблизо дейността на книжовниците. През 893г. с оръжие в ръка сваля Владимир от трона и дори го ослепява, заради това, че прави опити за възвръщане на езичеството. След това участва дейно в първия църковно-народен събор в Преслав (893г.), който въвежда славянския език в богослужението, прави замяна на византийското духовенство с българско в лицето на талантливите св. Кирило-Методиеви ученици, разглежда видното място, което се отрежда на българския архепископ при церемонии в Константинопол, и др.
Военнополитическите конфликти между България и Византия по времето на княз Симеон (893-927г.) не довеждат до пълно разстройство и скъсване на църковните взаимоотношения, а съдействат за утвърждаване на българската независимост. При големия възход на страната в политическо и културно отношение и при съществуващата тогава тясна връзка между Църква и държава непрестанно укрепва международният престиж на Българската църква.
След успешната битка при река Ахелой (20 август 917 г.) княз Симеон се провъзгласява за “цар на българи и ромеи”. Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябва да отговаря на високото достойнство на българската държава. В самата Византия е създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия (“Imperium sine patriarcha non staret” – “Царство без патриарх не бива”). По силата на това правило, отразено в много паметници от Средновековието, към 919г. на Църковно-народен събор официално е провъзгласена църковната автокефалия и българският архиепископ получава титлата патриарх. През октомври 927г. е сключен българо-византийски мирен договор, съгласно клаузите на който се признава титлата “basileus” на цар Петър I, който влиза в роднински връзки с византийския императорски двор. В т. нар. Списък на Дюканж (каталог на епископите, съставен от Du Cange) четем: “Дамян в Дръстър, сега наречен Дристра. При него и България беше почетена за автокефална. Той, по заповед на Роман Лакапин, се провъзгласи за патриарх от императорския синклит (съвет), а после биде низведен от Йоан Цимисхи.” Не се знае дали е издаден официален църковно-канонически акт за признаване на автокефалията и на патриаршеското достойнство на Българската църква, но навярно е имало такъв акт. Споменатото известие в Дюканжовия списък подкрепя такова предположение. Неговият съставител подчертава политическата страна на акта, като я счита по-съществена, определяща признанието от страна на църковния фактор.
Българската автокефална църква с ранг на патриаршия заема шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток. Главни църковни центрове-митрополии по това време са били в Северна България – Плиска, после Преслав, Доростол (Дръстър), – наследник на Марцианополската митрополия в провинция Долна Мизия, Бдин (Видин), Моравск (Морава), продължител на епископията в гр. Маргус; в Южна България – Филипопол, Сердика (Средец), Брегалница, Охрид, Преспа и др.
Между 927 и 1018г. са известни по име 9 български патриарси, чийто ред продължава да е неизяснен: Дамян, Леонтий, Димитър, Сергий, Григорий, Герман, Николай, Филип и Давид. Тяхното седалище е столицата Преслав, а също така и Доростол (дн. Силистра).
Военнополитическите обстоятелства през втората половина на 10 в. се отразяват съдбоносно върху Първата българска патриаршия. Когато Киевският княз Светослав навлиза в Североизточна България (968-969 г.), патриаршеският престол се премества в Доростол, а след нашествието на византийския император Йоан I Цимисхи (971 г.) – в Средец (дн. София), който става столица на Западната българска държава, възглавена от Самуил (997-1014 г.). Понеже по стратегически причини столицата се мести последователно навътре в югозападните български земи, заедно с нея се премества и българският патриаршески престол, докато в края на 10 в. се установява в град Охрид. Тук български патриарси са Филип и Давид.
След като покорява България през 1018г., византийският император Василий II Българоубиец запазва независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. Нейният предстоятел получава титлата “Архиепископ на цяла България”. Подчинените му епархии са изброени в специално издадените от Василий II грамоти (съответно през 1019, 1020 и 1025г.) и обхващат дотогавашната тема (област във Византийската империя – б. а.) Македония (без Солунско и югоизточния й дял), районите на Морава, Тимок, Нишава, Срем, Белград, Средец, Кюстендил, Видин, Южна и Средна Албания, Епир (без южните му части), цяла Сърбия и Северна Тесалия. По-късно, при приемниците на Василий II, настъпват редица промени в диоцеза й, като той намалява в полза на Константинополската патриаршия. Същевременно Охридската архиепископия е подложена на елинизация (погърчване) – висшият клир се попълва предимно от гръцкоезични византийски духовници, а за литургически и канцеларски език е въведен гръцкият.
Търновска архиепископия и патриаршия
През 1186г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлят духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредяват нов църковен център в столицата Търново. Това е автокефалната Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий. В резултат на преговорите между цар Калоян (1197-1207) и Римската курия през есента на 1204г. на българския владетел е призната титлата “крал” и правото да сече монети; а на Василий е дадена титлата “архиепископ на Търново и примас на цяла България и Влахия”. Според папата титлата “примас” е равнозначна на патриарх. В началото на ноември 1204г. е извършена тържествената коронация на Калоян за крал и на Василий за примас. Макар да признава върховенството на папата, на практика Българската църква запазва независимостта си. Сключването на унията е голям дипломатически успех за цар Калоян, защото така България получава международно признание.
Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на БПЦ става през 1235г. при царуването на Иван Асен II на голям църковен събор в град Лампсак на Дарданелите, Мала Азия, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси. За пръв Търновски патриарх е провъзгласен българският духовник Йоаким I. Диоцезът на Търновската патриаршия се мени в зависимост от границите на Втората българска държава (1186-1396г.). Най-голям е по времето на цар Иван Асен II (1218-1241г.), когато обхваща 14 епархии плюс Търновската епархия и диоцеза на Охридската архиепископия. Това са 10 митрополии (на Преслав, Червен, Ловеч, Средец, Овеч, Дръстър, Видин, Сяр /Серес/, Филипи и Месемврия) и 4 епископии (на Браничево, Белград, Ниш и Велбъжд). През 14 в. обхватът на търновския диоцез рязко намалява: западните епархии са присъединени към Сръбската архиепископия (от 1346г. издигната в ранг патриаршия), а Варненската, Видинската и южните – към Константинополската патриаршия.
Организацията на Търновската патриаршия следва традициите на Първата (или Преславската) патриаршия. Начело стои патриарх, който участва в синклита (болярския съвет); понякога е регент и има собствена канцелария. Важен дял в управлението на патриаршията има нейният синод, в който участват архиереите (митрополити и епископи), а понякога и представители на светската власт. Той разглежда процеси срещу еретици, спорове за имоти и различни въпроси от духовен и светски характер, свързани с Църквата. При избор на патриарх синодът предлага трима кандидати, един от които се утвърждава от монарха – свидетелство за намесата на светската власт в живота на Църквата. Патриаршията винаги е проводник на държавната политика – за отклонение от нея следват строги санкции. Така по времето на цар Теодор Светослав през 1300 г. заради държавна измяна патриарх Йоаким III е хвърлен от т. нар. “Лобна скала” на Царевец. Светската власт напълно подкрепя борбата на Църквата срещу ересите и свиква антиеретични събори (1211, 1350, 1360г.). Господстващото религиозно-философско учение в Българската православна църква през 14 в. е исихазмът. Негови видни последователи са св. Теодосий Търновски и св. патриарх Евтимий Търновски.
Забележително е делото на последния Търновски патриарх св. Евтимий. Високообразован духовник, занимаващ се с книжовна дейност, той полага основите на Търновската книжовна школа, чието седалище е манастирът “Св. Троица” край Търново. През 1375г. той е избран за патриарх и развива широка духовно-административна, обществена и книжовна дейност. Предприема и извършва важна правописно-езикова реформа. Ревизира старите преводи, като ги сверява с гръцки оригинали и прави нови преводи на богослужебни и други богословски книги. Обръща голямо внимание на точността на превода, понеже смята, че допуснатите грешки водят до еретически заблуди. Книжовното дело на св. патриарх Евтимий е обемисто и разнообразно – жития, похвални слова, послания и пр.
Под юрисдикцията на Цариградската патриаршия
След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393г.) св. патриарх Евтимий е изгонен от хълма Царевец, където се намира патриаршията. По-късно е изпратен на заточение в Бачковския манастир и там почива на 4 април 1404г. Една година след завземането на Търново от османските турци, използвайки създаденото затруднено положение, Цариградската патриаршия пряко се намесва в администрирането на Търновската патриаршия. През август 1394г. Цариградският патриарх Антоний IV (1389-1390; 1391-1397г.) и неговият синод издават документ (синодално решение), с който заявяват интереса си към овакантения престол. Фактически с този документ се дава мандат на Мавровлахийския митрополит Йеремия: “да преминеш с Божия помощ в светата църква на Търново и да имаш позволение да извършваш там всички неща, подобаващи на архиерейството, непрепятствено и неограничено…”. През 1395г. Йеремия е вече в Търново. От писмото на патриарх Матей I (1397-1410г.) до великия войвода на Молдава Александър Добрия (1400-1432 г.) научаваме, че до август 1401 г. Йеремия все още управлява Търновска епархия. Не е известен неговият приемник, но през второто десетилетие на 15 век (около 1416г.) Търновската патриаршия вече е напълно подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската (сръбска) патриаршия. През 18 в. е премахната и относителната независимост на самостойните Ипекска патриаршия (1766г.) и Охридска архиепископия (1767г.). Така всички български земи преминават под духовното ведомство на Цариградската патриаршия. Поробеният български народ е представляван пред султана от цариградския патриарх и е считан като част от “рум милета” (“гръцки народ”, т. е. християнското население в османската империя). През първите векове на робството това няма особено значение за поробените българи. Независимо, че висшият духовен клир в мнозинството си е представляван от гърци, Православната църква се явява за тях опора срещу мюсюлманството, единствената традиционна народна организация, която осигурява известна самостойност на духовния живот. Църквите и манастирите се явяват своеобразни светилници, които съхраняват и развиват през вековете на робството българския език и българската книжовност и култура.
Църковно-национални борби и постижения
Със зараждането на националната идея през периода на Възраждането (18-19в.) отхвърлянето на зависимостта от Цариградската патриаршия се превръща в един от основните въпроси на българската национална революция. Българското духовенство запазва самосъзнанието, бита и морала на своя народ, калява волята му, укрепва нравствените му сили за борба срещу потисниците. Борбата за църковна независимост започва от 20-те години на 19в. и продължава дори и след Освобождението (1878г.) сред българите в Македония и Одринска Тракия. Тя протича на три етапа и се провежда при твърде специфични и конкретни условия. Първият етап протича от 1824г. до Кримската война (1853-1856г.) като движение за изгонване на гръцките владици и замяната им с български, а също така и за премахване на гръцкия език от богослужението. Първи жителите на Враца под ръководството на каза-векила Димитраки Хаджитошев правят опит през 1824г. да отстранят епископ Методий (1813-1828г.) и да го подменят с българин. Акцията обаче се оказва неуспешна и завършва със смъртна присъда за каза-векила.
В борбата срещу гръцките митрополити в края на 30-те години на 19в. се включва и най-голямата епархия – Търновската. Нейният първойерарх носи титлата “екзарх на България”, което отразява спомена за миналото и величието на Търновската патриаршия, а диоцезът й обхваща приблизително територията на Търновското царство от последните години на съществуването му вкрая на 14в. Именно след събитията около свалянето на гръцкия владика в Търново църковният въпрос се превръща в общонационален въпрос, в разрешаването на който взимат участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество. До Кримската война църковнонационалната борба обхваща всички по-главни селища и техните райони в Централна и Северозападна България, в Северна Тракия и отчасти в Македония. Съпричастни на народното движение са и най-будните представители на българската емиграция в Румъния, Сърбия, Русия и др. Не остават назад и българите от турската столица Истанбул (Цариград). Издаденият след Кримската война султански реформен акт, наречен Хатихумаюн (1856г.), дава на българите основа за легална дейност, която стимулира църковно-националната борба. Като общобългарски ръководен център се налага Цариградската българска църковна община, чиито членове са преселници и временно пребиваващи от всички български краища. През 1856-1860г. в движението срещу гръцките митрополити се включват почти всички български провинции. Най-вече цариградските българи са в кипежа на поредица от събития, които бавно, но сигурно подготвят почвата за извоюване на църковна независимост. Повратен момент е Великденската акция от 3 април 1860 г., когато в историческата дървена църква “Св. Стефан” българинът епископ Иларион Макариополски под народното давление отхвърля зависимостта от Вселенската цариградска (гръцка) патриаршия и обявява самостоятелна българска църковна организация. Веднага населението от стотици църковни общини подкрепя Великденската акция на цариградските българи и също отхвърля духовната власт на патриаршията.
В Цариград е образуван Смесен народен съвет от архиереи и епархийски представители от редица български градове, който подкрепя каузата за самостойна църква. След дълги перипетии на 27 февруари 1870г. султан Абдул Азис подписва ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна структура под формата на екзархия, полузависима от Вселенската цариградска патриаршия.
Изграждане на Българската екзархия
Благодарение на този ферман става възможно възстановяването на изгубената в началото на 15в. българска църковна независимост. Цариградската патриаршия посреща с неприязън този акт на османската администрация и обявява, че е антиканоничен. Но всъщност в султанския ферман от 27 февруари 1870г. е залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869г. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Вселенския патриарх, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Четири члена от фермана (3, 4, 6 и 7) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. В духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви са съставени и останалите пунктове на султанския ферман.
Единствено чл. 10 от фермана създава известни “затруднения” за приемането му от Цариградската патриаршия. Този именно член определя духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочва само части от епархиите – т. е. само областите, където българското население е преобладаващо. За областите със смесено население се предвижда да се проведе народно допитване под чия юрисдикция да бъдат. В действителност чл. 10 от султанския ферман отнема от Цариградската патриаршия обширни и богати български епархии, лишава я от значими финансови приходи и поставя твърда бариера против гръцкото влияние всред българската възрожденска нация. Именно поради това патриаршията започва енергични протести пред Високата порта, а когато те остават без резултат, замисля интригата за налагане на схизмата.
Въпреки противодействието, което оказва Цариградската патриаршия, българските дейци по църковния въпрос в Цариград пристъпват към изграждането на екзархийското ведомство. От 23 февруари до 24 юли 1871г. в Цариград заседава първият български Църковно-народен събор. В него взимат участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Проведени са 37 редовни заседания, като фактически на 23-то заседание от 14 май окончателно е приет и подписан уставът за управлението на Българската екзархия. След това той е преведен на турски език и връчен на Високата порта за одобрение. Съборът се саморазпуска, след като безрезултатно чака два месеца позволение да избере екзарх.
Изборът става чак на 12 февруари 1872г., като за екзарх е избран Иларион Ловчански – най-възрастният от българските архиереи на служба доскоро в Цариградската патриаршия. Обаче по внушение на Високата порта (турското правителство) и чрез натиска на някои политически кръгове той си подава оставката и на 16 февруари с. г. е проведен втори избор, на който избират за екзарх Видинския митрополит Антим.
Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници свикват на 29 август 1872г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с.г. провъзгласява Българската църква и българския народ за схизматични. Налагането на схизмата тогава изобщо не впечатлява българския народ, който бърза да изгради свое собствено църковно ведомство, но схизмата тежи като позорно петно над нашата Църква.
След погрома на Априлското въстание от 1876г., подготвено за освобождаване на страната от турското робство, екзарх Антим се изявява като доблестен патриот и горещ родолюбец. Той организира разгласяването сред европейските правителства на турските жестокости при потушаването на въстанието и в лично писмо моли руския император да се намеси със сила за освобождението на България. Това дразни Високата порта, която поисква отстраняването му, като подработва за тая цел видни цариградски българи. На 12 април 1877г. той е свален от екзархийския престол и заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с.г. избирателен събор в Екзархийския дом в Ортакьой, квартал на Цариград, с участието на трима митрополити и 13 миряни избира и провъзгласява за нов екзарх младия Ловчански митрополит Йосиф (1840–1915г.), избран за митрополит през 1872г., т. е. по време на действието на екзархията.
Външната Екзархия
След Освобождението (1878г.) на основната част от българската територия от турско робство Българската екзархия има диоцез в три политически области: Княжество България, чийто сюзерен е турският султан, Източна Румелия – автономна област, намираща се под пряката военна и политическа власт на султана (до 1885г.), и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Според екзарх Йосиф седалището на Екзархията трябва да остане в столицата Цариград, понеже в пределите на империята остават около милион и половина българи. За да запази целостта на БПЦ, съответно на Българската екзархия, Учредителното народно събрание в Търново (1879г.) приема и записва в конституцията на Княжество България (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява “неразделна част от българската църковна област” и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя. С това се потвърждава единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделят. Така от гледна точка на българите в свободното княжество на практика се получават две екзархийски юрисдикции – вътрешна и външна. По принцип те са части на едно органично цяло, а де факто имат различни форми на управление, различни пътища на развитие и преследват различни цели, като стратегическата цел и за двете си остава една и съща – консолидиране на българската нация. Финансовата издръжка на външната екзархия се осъществява от държавното съкровище на Българското княжество. С отпусканите ежегодно средства се поддържат екзархът и екзархийското управление в Цариград, а така също учителите и свещениците, намиращи се под екзархийското ведомство.
Екзарх Йосиф определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население – в и извън пределите на княжеството, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеят от 1 200 000 до 1 500 000 българи.
Идеалът на българския духовен водач и неговата “велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и “да обедини всички български епархии в обятията на екзархията” са осъществени в значителна степен. До Балканската война (1912г.) в екзархийския диоцез са включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от “екзархийски наместници”: на Костур, Лерин (Мъглен), Воден, Солун, Полена (Кукуш), Сяр, Мелник, Драма и Одрин. В този широк диоцез се наброяват около 1600 енорийски храма и параклиса, 73 манастира и 1310 свещеници (срещу 1987 храма и 3101 параклиса, 104 манастира и 1992 свещеника в българското княжество). Освен това екзархията успява да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с общо 2266 учители и 78 854 ученици. От всичките преподаватели само 19 са родени извън пределите на Европейска Турция. Интересното в случая е, че екзархийският устав от 1871г., по който се ръководи Българската църква като екзархия, въобще не е одобрен от Високата порта (в случая нямало никакъв отговор за него – нито положителен, нито отрицателен).
Благодарение на грижите на Йосиф екзархията издава в продължение на 22 години свой печатен орган – “вестник политически, научно-литературен и духовен”. Първият брой на в. “Новини” (от 1898 г. прекръстен на “Вести”) излиза на 27 септември 1890г., а последният – на 9 октомври 1912г. Заради критики към турското правителство вестникът на няколко пъти е спиран, но на негово място излиза друг под заглавие “Глас”.
В самата турска столица екзархът построява великолепен железен храм “Св. Стефан”, който тържествено е осветен на 8 септември 1898г. По негово настояване Одринското свещеническо училище е преместено през 1891г. в Цариград, като постепенно прераства в пълна шесткласна семинария. От края на 1897 г. тази семинария се сдобива със собствени помещения и обширен парк-двор в столичния квартал Шишли и се превръща в образцово елитно богословско учебно заведение. Също така от есента на 1896 г. започва строителството на българска болница в квартал Шишли. Тържественото й освещаване става на 25 април 1902 г. До пролетта на 1907 г. канцелариите на екзархията се помещават в голяма четириетажна сграда в квартал Ортакьой, а след това са преместени във великолепна къща с просторен двор в квартал Шишли. Пак по почин на екзарх Йосиф през 1912г. в квартал Ферикьой е закупен голям парцел и превърнат в самостоятелно българско гробище.
Църквата в свободна България
В Княжество България първоначално съществат следните епархии: на София, Самоков, Кюстендил, Враца, Видин, Ловеч, Търново, на Доростол и Червен и на Варна и Преслав. След Съединението (обединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885г.) епархиите се увеличили с още две – на Пловдив и Сливен. Малко по-късно (през 1896г.) е създадена епархията на Стара Загора, а след Балканската война към България преминава и епархията на Неврокоп. Според екзархийския устав (1871г.) няколко епархии трябва да бъдат закрити след смъртта на титулярните им митрополити. Първа е закрита Кюстендилската след смъртта на митрополит Иларион през 1884 г. Диоцезът й преминава на подчинение към Софийска епархия. Втора е закрита Самоковската епархия, след като през 1907г. почива митрополит Доситей. Нейният диоцез също е включен към Софийската епархия. Трета трябвало да бъде закрита Ловчанска епархия след смъртта на нейния титуляр екзарх Йосиф. Обаче още приживе екзархът подготвя почвата и след кончината му епархията не е закрита. Тя съществува и до днес.
През 1880 и 1881г. в София е свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от княжеството. То се занимава с основния въпрос – как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен е законопроект, наречен “Екзархийски устав, приспособен в княжеството”, като за основа послужва екзархийският устав (изработен и приет на 14 май 1871г. от Първия църковно-народен събор в Цариград). На 4 февруари 1883г. българският държавен глава княз Александър Батенберг утвърждава този църковно-правен документ и той влиза в сила. През 1890 и 1891г. той е допълван, а четири години по-късно е утвърден нов устав, който на свой ред е допълван през 1897 и 1900г. Според устава Църквата в княжеството се управлява от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно заседават само четирима за срок от 4 години. С екзарх Йосиф е постигната договореност той да управлява и Църквата в княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се избира само от митрополитите в княжеството и лично екзархът го одобрява. Св. Синод не заседава постоянно и това продължава чак до 1894г. След тази година той започва да функционира редовно и разглежда всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.
В Княжество България съществуват редица църковни неуредици. Подобно на редица македонски епархии и тук съществува църковно двувластие – т. е. в една епархия има двама митрополити. В Пловдив, Созопол, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър) и Варна пребивават гръцки владици, които са подчинени на Цариградската патриаршия (съгласно фермана от 27 февруари 1870г.). Тяхното свещенодействие в българските предели е в разрез с чл. 39 на Търновската конституция. Често се стига до остри конфликти. Гръцките митрополити остават в България чак до 1906г., когато българското население, възмутено от гръцките издевателства над македонските българи, се надига против тях, завзема храмовете им и ги изгонва извън пределите на Княжеството.
Също така между Св. Синод и някои правителствени кабинети се пораждат и разгарят конфликтни ситуации. Синодалните архиереи в княжеството трябва да водят продължителни борби, за да вземат в ръцете си религиозното обучение на българската учаща се младеж и да уредят материалната издръжка на енорийското духовенство.
В своето късо управление българският княз Александър Батенберг няма нито конфликти, нито специално отношение към Българската православна църква. По-другояче стоят и се развиват нещата при княз Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски, който пристига в княжеството на 10 август 1887г. По произход и възпитание той е римокатолик, съветничка е майка му – усърдна римокатоличка (по-късно такава е и неговата съпруга). Той идва в една съвсем непозната страна, в която по конституция “господстващата вяра е православно-християнската от източно изповедание”. Освен това министър-председателят Стефан Стамболов твърде много сервилничи на монарха и загърбва интересите на Църквата, като е в постоянен конфликт с нейните архиереи. Дори се стига до скъсване на отношенията между правителството и Св. Синод, който не приема да споменава в богослуженията неправославния княз. Синодалните членове по време на заседание на 30 декември 1888г. под полицейски конвой са изведени от София и изпратени до местоседалищата им. Едва към края на 1889г. Стамболовото правителство и Фердинанд, от една страна, и екзарх Йосиф, от друга, чрез активното посредничество на митрополит Григорий Доростоло-Червенски намират път към изглаждане на създадените противоречия. Министър-председателят удовлетворява молбата на екзарха за свикването на извънредна сесия на Св. Синод в Русе. През юни 1890 г. синодалните старци пристигат в Русе и приемат формула за споменаването на княз Фердинанд в богослужението. През есента на с. г. Св. Синод се събира в София на редовна сесия, като на 27 октомври владиците се представят на княза. Същият ден той им връща визитата, придружен от Ст. Стамболов.
Така възстановените легални отношения между Църква и държава просъществуват само една година. През 1892г. нова инициатива на Ст. Стамболов изправя Църквата срещу правителството. Последното във връзка с годежа на монарха за Мария Луиза прави опити да промени чл. 38 от Търновската конституция в смисъл, че не само първият княз на България, но и неговият приемник може да бъде неправославен. Понеже при изменението на чл. 38 от конституцията е игнориран Св. Синод, БПЦ предприема съпротива. Обаче Ст. Стамболов подхвърля на преследване митрополитите в княжеството, които се противопоставят на неговата политика и действия. Особено много е преследван Търновският митрополит Климент (Друмев), който заради една единствена проповед от 14 февруари 1893г. е третиран като национален престъпник. По най-брутален начин е заточен в Лясковския манастир, като срещу него скалъпват углавен процес. През юли 1893 г. Търновският окръжен съд (с подменен угоднически състав) осъжда владиката на вечно заточение. Търновският апелативен съд смекчава присъдата на двегодишно заточение. Така “русофилът” Климент е осъден и заточен в Гложенския манастир – парадокс не само в църковната, но и в гражданската ни история.
Князът обаче бързо се ориентира в обстановката, помилва заточения владика и пожелава да върне престолонаследника княз Борис III в лоното на православието. На 2 февруари 1896г. в Софийския катедрален храм “Св. Неделя” лично екзарх Йосиф извършва тайнството миропомазване над престолонаследника в присъствието на княз Голенищев-Кутузов, специален пратеник на руския император. Този акт цели не само подобрение на отношенията между княза и българското духовенство, но е и доказателство за спечеленото благоволение на Русия.
БПЦ след Балканските войни
Последвалите две войни – Балканската и Междусъюзническата – довеждат България до първата национална катастрофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913г. се стига до пълното загубване на екзархийското ведомство в пределите на тогавашна Европейска Турция. Екзархийските епархии на Охрид, Битоля, Велес, Дебър и Скопие минават под ведомството на Сръбската православна църква, а Солунската – към диоцеза на Гръцката църква. Митрополитите на първите пет македонски епархии са изгонени от сърбите, а управляващият Солунската епархия архимандрит Евлогий е удавен в морето от гърците (юли 1913г.). Под екзархийската църковна власт остава само Маронийската епархия в Западна Тракия (с главен център Гюмюрджина). БПЦ загубва и южнодобруджанските си енории, които минават под ведомството на Румънската православна църква. Както в сръбска и гръцка Македония, така и в румънска Южна Добруджа българските училища са затворени, а екзархийските свещеници и учители са прогонени. Съответно българското население е подложено на жестока асимилация.
След Междусъюзническата война екзарх Йосиф остава с много малко пасоми и то само в Турция (главно в Цариград, Одрин и Лозенград). Затова като глава на Българската църква решава да премести седалището на екзархията в София. Той урежда в Цариград т. нар. Екзархийско заместничество, управлявано до закриването му през 1945г. от български архиереи (първи бил Велешкият митрополит Мелетий). Задачата на това заместничество е да продължи да се грижи за духовното и физическото оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя (по-късно Република Турция). Мисията на това екзархийско заместничество е да изпълнява ролята на бъдещ оперативен щаб, който при благоприятни обстоятелства трябва да възобнови отново църковната организация сред българите в Македония и Одринска Тракия.
Екзарх Йосиф прекарва в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полага усилия за подобрение на църковното ведомство. След неговата смърт на 20 юни 1915г. нов екзарх като глава на Българската църква не е избран и в продължение на цели 30 години Църквата се управлява от наместник-председатели на Св. Синод.
Екзарх Йосиф почива в една твърде усложнена политическа обстановка – вече близо година бушува Първата световна война, като България предвидливо пази неутралитет. Обаче на 6 септември 1915 г. е сключен съюзен договор с Германия и страната ни се обвързва с Централните сили. Вкрая на септември 1915 г. е извършена обща мобилизация и на 14 октомври с. г. последва обявяване война на западните ни съседи.
С влизането ни в Първата световна война Българската екзархия започва отново да възстановява изгубения си преди няколко години външен диоцез. След като вкрая на ноември 1915г. Вардарска Македония преминава от сръбски в български ръце, там се завръщат изгонените през 1912 г. екзархийски митрополити. Някои от тях умират в епархиите си. Така например Дебърският митрополит Козма почива на 11 януари 1916г. в Кичево и е погребан в близкия манастир “Св. Богородица – Пречиста”. Струмишкият митрополит Герасим умира на 1 декември 1918г. в Струмица, където е погребан.
Българската екзархия след Първата световна война. Първата световна война завършва с погром за България и вкрая на септември 1918г. Българската екзархия изгубва отново македонските си епархии. По силата на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919г. от диоцеза на БПЦ отпада и по-голямата част от Струмишката епархия (Струмица, Радовиш, Валандово); погранични части от Софийска епархия (Цариброд, Босилеград) и Западна Тракия, в която от 1913 г. съществува Маронийската епархия със седалище Гюмюрджина. В Европейска Турция екзархията успява да запази Одринската епархия, която от 1910 г. до пролетта на 1932 г. е управлявана от архимандрит Никодим Атанасов (същият на 4 април 1920 г. е хиротонисан за Тивериополски епископ). На турска територия е устроена и временна Лозенградска епархия, която от 1922 до 1925 г. е управлявана от Нишавския епископ Иларион. После там е изпратен бившият Скопски митрополит Неофит, който управлява и съседната Одринска епархия от 1932 г. до смъртта си през 1938 г. След това за всички православни българи в пределите на Европейска Турция остава да се грижи Екзархийското заместничество. След смъртта на бившия Велешки митрополит Мелетий (14 август 1924г.) екзархийски заместници са бившият Охридски митрополит Борис (1924-1936 г.), Главиницкият епископ Климент (1936-1942г.) и Величкият епископ Андрей (1942-1945г.).
След края на Първата световна война в България се създава течение за реформи в Църквата. Това течение обхваща не само свещеници и богослови-миряни, но и архиереи. Преценявайки правилно, че новите исторически условия налагат да се направят реформи в Църквата, Св. Синод решава на 6 ноември 1919г. да пристъпи към изменение на Екзархийския устав. За това е уведомено правителството на Александър Стамболийски, което посреща почина със задоволство. За целта Св. Синод назначава една комисия (с председател Варненско-Преславския митрополит Симеон), която трябва да изработи мотивиран проект за изменение на Екзархийския устав. Обаче новият министър на външните работи и изповеданията Ал. Стамболийски се обкръжава от един кръг богослови (начело с Христо Въргов и Петър Черняев, а също и архимандрит Стефан Абаджиев), които нямат вяра на архиереите и гледат с недоверие на техните инициативи. Ето защо Стамболийски внася в Народното събрание на 15 септември 1920г. законопроект за изменение и допълнение на Екзархийския устав, без да се допита за това до Св. Синод. Законът е приет, утвърден с царски указ и веднага публикуван. Съгласно чл. 3 на новия закон Св. Синод се задължава в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи и да свика Църковно-народен събор. Това поражда недоволство сред владиците и през декември с.г. е свикан архиерейски събор, който изработва “проект за изменение закона за свикването на Църковно-народен събор”.
Поражда се остър конфликт между Св. Синод и правителството, което остава непреклонно и дори военните прокурори са натоварени да подведат архиереите под съдебна отговорност. Подготвен е преврат в Църквата, като членовете на Св. Синод трябва да бъдат арестувани и свалени, а на тяхно място да се постави временно църковно управление. С цената на много усилия и компромиси нещата се успокояват и след провеждането на избори за избиране на делегати Вторият църковно-народен събор е открит на 6 февруари 1921г. в столичната църква “Св. Седмочисленици”. На литургията присъства и цар Борис III. Редовните заседания започват на следващия ден в Народното събрание. С известни прекъсвания съборът продължава работата си до 16 февруари 1922г. Интересното в случая е, че на този събор са представени и македонските епархии, като техни делегати са свещеници и мирски лица, бежанци от Македония.
Внесеният за разглеждане екзархийски проектоустав е проникнат от демократичен дух – той предвижда като висше законодателно тяло църковно-народния събор. Приетият устав съдържа 568 члена в четири части и де факто представлява едно подробно и системно разработване на българското църковно право. Висш принцип в него е съборното начало, т. е. участието на свещеници и миряни във всички степени на църковното управление при запазване на първенствуващото значение на архиереите.
Приетият от Църковно-народния събор екзархийски устав е одобрен без никакви изменения или поправки и от Архиерейски събор през 1922г. След това е внесен и одобрен в Народното събрание на 24 януари 1923г. Свалянето на правителството на Ал. Стамболийски попречва той да бъде окончателно одобрен и въведен в изпълнение. След това, въпреки настояванията на синодалните митрополити, новият екзархийски устав не е повече внасян за разглеждане в Народното събрание. Само с наредба-закон са направени някои изменения в действуващия екзархийски устав, засягащи най-вече въпросите за пълния и намаления състав на Св. Синод, за избора на екзарх и др.
След Освобождението (1878г.) ролята и значението на БПЦ в България постепенно намаляват и преминават на заден план. Културно-просветната роля на Църквата е изместена от новите държавни институции, които издигат мирогледа и интелекта на българина. Освен това българското духовенство като цяло се оказва недостатъчно образовано и не може да се приспособи към новите условия. След Руско-турската освободителна война съществуват две непълни богословски училища – в манастира “Св. Петър и Павел” над Лясковец и в Самоков. През 1903г. последното е преместено в София и полага началото на Софийската духовна семинария. Цариградската духовна семинария е закрита след Междусъюзническата война (1913г.), а от 1915/1916г. тя продължава дейността си в Пловдив. Освен двете семинарии са разкрити и елементарни свещенически училища (в Рилския, Бачковския и Черепишкия манастири), в които се изучава редът и практиката на църковната служба. Богословски факултет към Софийския университет е открит едва през 1923г.
Според статистически сведения през 1905г. в България има общо 1992 свещеници, от които само двама са с висше богословско образование, 309 имат средно богословско образование; мнозинството са с общо средно образование, а 607 души са с основно или дори с начално образование. През 1938 г. броят на свещениците вече е 2486, от които 114 имат висше богословско образование, 172 са със средно и 600 с първоначално или незавършено средно. Недостатъчно подготвените български свещеници не могли да се изявят като истински духовни пастири и да сплотят около Църквата своите енориаши.
Със започването на Втората световна война пред БПЦ още веднъж възниква възможност за възвръщане на нейния загубен диоцез. Присъединените с военна сила земи в Македония и Беломорието трябва и административно да бъдат заети. В неясната и сложна обстановка през пролетта на 1941г. Българската екзархия най-бързо се ориентира и най-напред изгражда структурата на църковната власт и пристъпва към нейното установяване. Фактически още на 29 април 1941г. Св. Синод в пълен състав се събира в София на извънредна сесия, за да обсъди каноническите мерки за възстановяване на ведомството на Църквата в новоосвободените епархии.
Така Св. Синод бързо реагира и веднага възстановява църковната администрация в старите си екзархийски епархии, понеже има опит и готовност за това. Обаче злополучният край на войната и последвалата нова национална катастрофа стават причина за безвъзвратното изгубване на епархиите в Македония и Одринска Тракия. А последвалото наскоро вдигане на схизмата фактически ограничава екзархийския диоцез само в държавните граници.
Избор на екзарх и вдигане на схизмата
След смъртта на екзарх Йосиф (20 юни 1915г.) въпросът за избор на нов глава на БПЦ остава цели 30 години неразрешен. Това се дължи преди всичко на колебливост сред управляващите български кръгове. Освен това има и различия по въпроса – кой да бъде екзарх и кой Софийски митрополит, понеже според каноническия ред екзархът трябва да бъде и Софийски митрополит. Други пък смятат, че само избраният от цялата църква за екзарх трябва да заеме и Софийската митрополитска катедра. През всичките тези 30 години, когато БПЦ е лишена от свой предстоятел (в случая екзарх), църковното управление се упражнява от Св. Синод, начело на който застава избиран с определн мандат наместник-председател. От 1915 до 1945 г. наместник-председатели са следните архиереи: Партений Софийски (1915-1916), Василий Доростоло-Червенски (1919-1920 г.), Максим Пловдивски (1920-1927), Климент Врачански (1927-1930), Неофит Видински (1930-1944) и Стефан Софийски (1944-1945).
Политическата промяна на 9 септември 1944г. е използвана от някои митрополити за уреждане на разстроените църковни дела. Най-деен се оказва Софийският митрополит Стефан, който в изявления по радио “София” и в послание към руския народ изтъква, че хитлеризмът е враг на цялото славянство, но ще бъде сломен от Русия и нейните съюзници – САЩ и Англия. Новото правителство в България (на лявата коалиция Отечествен фронт), търсещо популярност сред народа, с готовност помага на Църквата. На 16 октомври 1944г. Св. Синод приема подадената оставка на Видинския митрополит Неофит и за нов наместник-председател е избран Софийският митрополит Стефан. Два дни по-късно Св. Синод решава да замоли българското правителство да даде съгласието си за провеждане на избор за екзарх. Такова веднага е дадено, като същевременно са направени и някои изменения в eкзархийския устав с цел по-широкото участие на клира и народа в избора на екзарха. Тези изменения са утвърдени като kаредба-закон и публикувани в Държавен вестник. Веднага след това и Св. Синод излиза с Окръжно № 52 от 4 януари 1945г., с което определя датата на екзархийския избор на 21 януари, а събранията по епархии да се проведат на 14 януари. На тях трябва да се изберат по 7 представители (3 клирици и 4 миряни) от епархия, които трябва да пристигнат в София за избирането на екзарха.
Екзархийският избирателен събор е проведен на 21 януари 1945г. в старинния исторически храм “Св. София”. Присъстват 90 избиратели с редовни пълномощия, които избират екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получава Софийският митрополит Стефан и с това е избран за трети пореден български екзарх.
Друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос е вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела над БПЦ. Това става с помощта на Руската православна църква, която обещава пълно съдействие пред Вселенската цариградска патриаршия. За целта Екзархийското заместничество е преместено от Цариград в София и по решение на Св. Синод се изпращат митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, които заедно с Величкия епископ Андрей “са упълномощени във всичко…, за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи”.
Делегатите на БПЦ се срещат в Цариград с Вселенския патриарх и преговарят с комисия на патриаршията (съставена от митрополитите Халкидонски Максимос, Сардийски Германос и Лаодикийски Доротеос) по условията на вдигането на схизмата. На 19 февруари 1945г. е подписан “Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Св. Православна църква…”, а на 22 февруари с.г. е издаден специален “томос” от страна на Вселенския патриарх, в който се пише: “Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права…”. Така през февруари 1945г. диоцезът на БПЦ е свит само в държавните граници, но тя пък получава признание на пълната си независимост (автокефалия) и заема място сред семейството на поместните православни автокефални църкви, съставящи заедно Православната църква в световен мащаб.
От екзархия към патриаршия
След деветосептемврийския преврат от 1944г. комунистите започват преследване на християнската религия и нейните институции по различни поводи, но с една цел: изтласкване на религията от обществения живот и по възможност нейното унищожаване. Избирането на екзарх, вдигането на схизмата и обявяването на пълна автокефалия на БПЦ на пръв поглед са положителни явления, но последвалото развитие на международната политическа обстановка създава предпоставки за използването им срещу самата Църква. Ограничаването на църковния диоцез само в държавните граници дава възможност за неограничена намеса на новата власт в делата на Църквата, особено след подписването на мирния договор в Париж (10 февруари 1947 г.). Уреждането на международното положение на България и признаването на нейното правителство развързва ръцете на управляващата Комунистическа партия за разправа с легалната опозиция през лятото и есента на 1947 г. Скоро идва ред и на църковните институции. С приемането на нова конституция (4.12.1947г.) Църквата де факто е отделена от държавата, но тук става дума за отделяне, провеждано чрез насилие и отгоре.
Това отделяне по своята същност не е единичен акт, а доста дълъг процес, започнал непосредствено след 9.9.1944г. и приключил с приемането на Закона за изповеданията (24.2.1949г.). Този закон е насочен срещу всички религиозни институции в България, но засяга най-силно БПЦ.
Подчиняването на Църквата от страна на държавата е друг процес, който също протича на няколко етапа. Основният удар е насочен срещу имотите на БПЦ и преследва ограничаване на финансовата й независимост. Налагането на държавния контрол върху БПЦ е свързано и с редица други мерки, като оказване на натиск за намаляване на броя на свещенослужителите, за смяна или уволняване на неудобни за властта духовници, за ограничаване на религиозната активност на по-ревностни свещеници и други. От съществуващите две духовни семинарии (Софийска и Пловдивска), едно духовно училище и един Пастирско-богословски институт през 1951г. остава само Софийската духовна семинария, а Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е превърнат в Духовна академия, издържана от Св. Синод. Всичко това цели лишаването на БПЦ от добре подготвен клир за в бъдеще. Преломен момент в подчиняването на БПЦ е отстраняването на екзарх Стефан. На 8.9.1948г. на заседание на Св. Синод е разигран фарс по неговата оставка, а два дни по-късно политбюро на ЦК на Българската работническа партия (комунисти) одобрява решението за отстраняването на екзарх Стефан. Последният на 24.11.1948г. насилствено е интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва богослужение.
В политбюро на управляващата партия е обсъдена необходимостта от изработването на един “нов, малък, демократичен устав” на БПЦ. След дълги спорове на 3.1.1951г. Св. Синод е принуден да приеме наложения му от правителството устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод. Неслучайно в протокола от заседанието на Св. Синод на тази дата е вписано: “Да се счита, че Българската православна църква има вече одобрен устав и да почне да се прилага”.
Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод е свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. На 8 май 1953г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит – 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни. Така на 10 май 1953г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство.
Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953г. С писмо от 6 юни 1953г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път, по приетия каноничен ред, известява, че Руската православна църква признава възстановената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953г. съобщават официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. Вкрая на 1954 г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна църква признава Българската патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961г. и Цариградската вселенска патриаршия най-сетне официално признава възобновената Българска патриаршия и установява каноническо общение с нея. През пролетта на 1962г. българска църковна делегация начело с патриарх Кирил осъществява историческо посещение на Цариградската вселенска патриаршия, на източните патриаршии Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна църква с посещение и на Света гора – Атон. Възобновената Българска патриаршия тогава официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.
Патриарх Кирил
В интерес на истината трябва да се посочи, че на всички църковни дейци след 9.9.1944г. е пределно ясно, че БПЦ трудно би могла да се изгражда при настъпилите тежки условия. Затова те се стараят да задържат положението на едно заварено равнище и да забавят, доколкото е възможно, рушенето на църковната организация в България. За осъществяването на тези свои виждания те възлагат надеждите си на патриарх Кирил. Доколко той успява да се справи с тази задача, тепърва ще проучват дейността му изследователите на новата история на БПЦ.
В действителност патриарх Кирил ръководи БПЦ под прекия надзор на управляващата БКП. Все пак какво е било състоянието на Църквата вкрая на неговото патриаршестване? БПЦ има 11 епархии, които са възглавявани от митрополити. Освен вярващите в пределите на страната под юрисдикцията на БПЦ се намират и православните българи в чужбина: в САЩ, Канада и Австралия е организирана отделна (12-та) епархия със седалище в Ню-Йорк; в Истанбул (Цариград) има Българско църковно наместничество; в Унгария и Румъния – български храмове и свещеници; през 1948г. в Москва е създадено “Българско църковно подворие”; в Австрия от 1967 г. се образува българска църковна община; в Света гора Атон от векове съществува големият български манастир “Св. Георги Зограф”.
В самата страна БПЦ има 1785 щатни свещеници и към 200 пенсионери на енорийска служба, 3720 храма и параклиса, 120 манастира. Подготовката на църковни кадри се извършва в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски” (намираща се на 100 км извън София, край Черепишкия манастир) и в Духовната академия в София. Църквата разполага със свое “Синодално издателство”, което ежегодно публикува по няколко книги, разпространявани чрез църковна книжарница в София и в митрополитските центрове в страната; издава своя орган “Църковен вестник” (седмичник) и месечно списание “Духовна култура” – списание за религия, философия, наука и изкуство. От своя страна Духовната академия издава свой годишник, в който публикуват научни трудове преподавателите от академията. При някои от енорийските храмове (особено в градовете) функционират добре устроени православно-християнски братства. Учредена е през 1959 г. и синодална комисия, която започва подготовката на нов превод на Библията.
Българската патриаршия поддържа и живи връзки и общение с всички сестри-църкви. Освен делегации и отделни представители на поместните православни църкви, нейни гости по времето на патриарх Кирил са и видни дейци на Англиканската, Старокатолическата и Реформатската църкви, на Световния съвет на църквите и др. От своя страна БПЦ изпраща делегации (представители и гости) не само в православните страни и църкви, но и на почти всички църковни форуми. От 1961 г. БПЦ става член на Световния съвет на църквите. Българската църква отдавна има свои представители – пионери в икуменическото движение. През времето на патриарх Кирил църквата полага още по-усърдни грижи за делото на икуменизма и сестринската любов между всички църкви.
Патриарх Максим
На 7 март 1971г. патриарх Кирил почива и съгласно предсмъртната му воля е погребан в ставропигиалния Бачковски манастир. За наместник-председател на Св. Синод е избран Ловчански Максим. На 25 юни 1971г. Св. Синод в пълен състав избира трима кандидати за патриаршеския престол – Ловчански митрополит Максим, Врачански митрополит Паисий и Доростоло-Червенски митрополит Софроний. На 4 юли 1971г. в София е свикан патриаршески избирателен събор с участието на 101 избиратели. За български патриарх е избран Ловчанския митрополит Максим с 98 гласа, 1 глас получава Врачанският митрополит Паисий и 0 гласа за Доростоло-Червенския митрополит Софроний (2 от бюлетините са празни). Така на 4 юли 1971г. е избран нине здравстващият патриарх Максим, който става и Софийски митрополит.
Патриарх Максим възглавява БПЦ повече от 30 години и подобно на своя предшественик патриарх Кирил близо две десетилетия (до политическите промени в страната през ноември 1989г.) е принуден да се съобразява с партийната и държавна политика. Той е член на Световния съвет на мира и подпредседател на Националния комитет за защита на мира (от 1971 г.); почетен член на Международната комисия при Световния съвет на църквите; член на работния комитет на Християнската миротворна конференция със седалище в Прага и др. Носител на орден „Народна република България – I ст.“ (1974).
Въпреки острите нападки, отправени срещу него след 1990г., въпреки разкола във върховната църковна власт и притесненията (в определени моменти) от страна на държавната власт, той продължава спокойно да ръководи Св. Синод като негов председател.
Според статистически данни от средата на 90-те години на 20 век източноправославните храмове в страната са около 4000 (включително 132 в проект и 225 в строеж); от тях 3300 са енорийски църкви, 170 манастира, 600 параклиса, изградени в 2670 населени места (от общо 5340 за страната). Според последни сведения БПЦ има 1280 източно-православни свещеници, 120 монаси и 140 монахини. БПЦ поддържа 2 5-класни духовни семинарии (гимназиален курс) в София и Пловдив с общо 400 ученика. Богослови с висше образование се подготвят в 4 университета (София, Велико Търново, Шумен и Пловдив, филиал в Кърджали), където се обучават общо 1200 студента, 50% от които са жени. Те се готвят за свещеници, църковни служители и учители по Религия. От средата на 90-те години предметът Религия се изучава в основния курс на българските училища факултативно (по желание на ученика и родителите му), а от 2000г. – и пробно като задължително избираем предмет в основното училище. БПЦ и редица неправителствени организации полагат усилия да се въведе този предмет като задължителен.
Богослужението в БПЦ се извършва на църковнославянски език (руска редакция на старобългарския език). Той отдавна е неразбираем за масовия вярващ, затова през последните десетилетия постепенно се преминава на съвременен български език. Текстовете от Библията се четат само на съвременен български език. Църковната музика, употребявана в православното богослужение на БПЦ е от два типа – византийски или източен, едногласен, и многогласен, руски. И двата типа църковна музика са еднакво приети от вярващите. Руският тип се използва с предимство при тържествени случаи.
Православната архитектура и иконопис в България се родее по-скоро с нововизантийската (предимно гръцка), но има свое сравнително самостойно развитие.
Приходите на Православната църква не се обявяват, затова няма точни сведения за тях. Но те се формират основно от продажба на предмети (свещи, икони, книги и др.) и услуги (заплащания за различни богослужения), както и от наеми от недвижимо имущество (едра градска собственост и земеделски площи и гори). Вярващите не плащат църковни такси или данъци. БПЦ изпитва сериозни финансови трудности и поради незавършения процес на реституция на църковните имоти. Същевременно огромни ресурси се поглъщат и от процеса на строеж на нови и възстановяване на изоставени стари храмове и манастири.
Съответно на своите ограничени финансови възможности БПЦ има твърде скромна просветна и социална дейност. Донякъде това се дължи и на погрешното разбиране, че първо трябва да са налице финансови средства и едва тогава да се отиде при нуждаещите се и страдащите.
Държавата не подпомага издръжката на БПЦ, нито на другите изповедания. Тя отпуска малка годишна субсидия за ремонт на храмове, които са паметници на националната култура, но средствата са крайно недостатъчни.
През времето на патриарх Максим за нуждите на увеличаващата се българска емиграция БПЦ организира свой диоцез за Западна и Средна Европа начело с митрополит, резидиращ в Берлин. Този диоцез има общо 18 енории с 15 свещеника. Нов момент в живота на БПЦ е преминаването в нейна юрисдикция на редица общини в САЩ, доскоро протестантски, които се обръщат към Православието, търсейки по-дълбока духовност. Това е едно предизвикателство за БПЦ, която както повечето православни църкви не е обърната мисионерски към останалия свят.
Разколът в БПЦ
На 10 ноември 1989г. започнаха дълбоки демократични промени в цялостния живот на България. Най-сетне БКП спря да се меси в преките дела на Църквата, но това по навик продължават задкулисно да вършат редуващите се държавни ръководства. При правителството на Съюза на демократичните сили (СДС) с министър-председател Филип Димитров започва фронтална атака за разбиване на БПЦ. Неин екзекутор става йеромонах Христофор Събев (бивш ядрен физик, работил в Дубна). Същият е депутат в парламента и председател на Комисията по вероизповеданията. Под негова диктовка заработва и Дирекцията по вероизповеданията при МС, оглавявана тогава от адвоката-пенсионер Методи Спасов. Същият издава акт № 92 от 25 май 1992г., в който обвинява патриарх Максим като комунистически агент, допуснал деградация на Църквата. Именно поради тези причини М. Спасов “уволнява” патриарх Максим и верния му Св. Синод, като със същия акт назначава нов Св. Синод с наместник-председател Неврокопския митрополит Пимен. С този брутален акт на държавна намеса в делата на БПЦ започва разколът в БПЦ – одобрен, ръководен и подкрепян от държавата. Към групата на разколниците са привлечени някои митрополити и епископи. С изненадващ ход йеромонах Христофор Събев (който след няколко дни е хиротонисан за Макариополски епископ) завзема през нощта срещу 1 юни 1992г. Синодалната палата и там се настаняват разколниците. Оттогава започва открита война между легитимния Св. Синод начело с патриарх Максим и разколниците, като се воюва главно за имущество. С побоища и обругавания се превземат от страна на разколниците храмове, митрополии, сграден фонд и пр. Тези срамни и недостойни прояви на архиереи и клир отблъсват вярващите християни, които след 10 ноември 1989 г. свободно и необезпокоявани се отправят към храмовете и манастирите. Безчинствата продължават с ръкополагането на нови митрополити и епископи от страна на разколниците – така в редица епархии са поставени владици-разколници.
През лятото на 1994г. с изненадваща нощна акция легитимният Св. Синод успя да си върне Синодалната палата (дотогава заседанията на Св. Синод се провеждат в сградата на Софийската митрополия).
В началото на месец юли 1996г. разколниците свикват и провеждат в София църковно-народен събор. Сред гостите са бившият министър-председател Филип Димитров, главният прокурор Иван Татарчев и др. Съборът приема нов устав на БПЦ и канонизира духовника-революционер от 19 век Игнатий (Васил Левски за светец – “св. йеродякон Игнатий”). След това съборът се трансформира в патриаршески избирателен и на 4 юли 1996г. избира (между още двама кандидати от легитимния Св. Синод, които не са си дали съгласието за това) за разколнически патриарх Неврокопския митрополит Пимен. Така позорът не спира, а продължава.
Легитимният Св. Синод от своя страна свиква и провежда при спазване на устава на БПЦ от 2 до 4 юли 1997 г. Четвърти църковно-народен събор. Той единодушно осъжда репресивните действия на безбожния комунистически режим и се прекланя пред паметта на неговите жертви. По инициатива на разколниците на 22 юни 1998 г. в София е свикана “Общонационална православна свещеническо-мирянска конференция”, на която присъстват някои клирици и от каноничния Св. Синод. Взима се решение на 20 октомври 1998г. да се свика и проведе Извънреден общобългарски църковно-народен събор. Разтревожени от това решение архиереите от легитимния Св. Синод подготвят свикване на Всеправославен църковен събор, който да осъди разкола в БПЦ. В тържествена обстановка на 30 септември и 1 октомври 1998г. в патриаршеския катедрален храм “Св. Александър Невски” в София заседава “свети разширен и надюрисдикционен всеправославен събор”, свикан по молба на Българския патриарх Максим и по покана, както и под председателството на Вселенския цариградски патриарх Вартоломей. Присъствуват патриарси и архиепископи, глави на поместните православни църкви, както и митрополити, епископи и клирици от всички църкви. Представителите на разколниците (без “патриарх” Пимен) лично се явяват пред Всеправославния събор и молят за прошка на греха на отцеплението и “издигането на свой олтар”. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на БПЦ, отказат се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на Всеправославния събор като обикновени монаси. Заради разкаянието и желанието им да служат отново на БПЦ по снизхождение и по силата на пълна икономия (oikonomia) съборът ги приема отново в лоното на Православието. Признава им се епископското достойнство, като те остават на разположение на Св. Синод. Бившият “патриарх” Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменя наложените му низвержение и анатема, като му дава титлата “бивш Неврокопски митрополит”.
Но “разкаялите” се разколниците още на следващия ден след закриването на събора показват, че са постъпили лицемерно, че са се подиграли не само на своите пасоми, а и на всички участници в това грандиозно всеправославно събиране. Тяхното покаяние е било един фарс, за да не бъдат осъдени от такъв висок църковен форум. След това разколът продължава. След дълго и продължително боледуване разколническият патриарх Пимен почива на 10 април 1999 г. Сега правителството (отново на СДС) не допуска избирането на нов разколнически патриарх, а за наместник-председател на разколническия Св. Синод е избран младият и амбициозен Инокентий с дублиращата титла “Софийски митрополит”.
Разколът или двувластието в БПЦ продължава вече над десет години и продължава да смущава живота на вярващите православни българи. На всички става ясно, че разколът е много дълбок и поддържан от външни на Църквата сили.
Междувременно през 1998г. БПЦ последва примера на Грузинската православна църква и излиза от Световния съвет на църквите и Конференцията на европейските църкви. Напускането на икуменическото движение се дължи на критиката от ограничени кръгове християни, които обвиняват участващите в икуменическите контакти, че в диалога с неправославните се отстъпва от основни позиции на православната вероизповед.
На 20.12.2002 г. българският парламент приема нов закон за вероизповеданията, който по примера на конституцията на страната подчертава историческото значение за българския народ на традиционното изповедание – източноправославното (според статистики от средата на 90-те години 87% от населението на България изповядва православната вяра), но твърдо прокламира пълното равенство пред закона на всички вероизповедания.
2010г.
Литература:
М. Дринов, Исторически преглед на Българската църква от самото й начало до днес, Виена, 1869;
Е. Е. Голубински, Краткий очерк истории православных церквей Болгарской, Сербской и Румынской или Молдовалашкой, М., 1871;
М. И. Соколов, Из древней истории болгар, Спб., 1879;
П. П. Карапетров, Кратка история на българската черкова, Седец, 1894; Ст. Станимиров, История на българската черква, С., 1898; Д. Цухлев, История на Българската църква, т. 1, С., 1910; А. Чучулаин, Св. княз Борис, княз български, С., 1914; В. Н. Златарски, Писмата на цариградския патриарх Николай Мистик до българския цар Симеон. – СбНУНК, кн. X, XI, XII, С., 1984-1985, с. 372-428; 3-54; 121-211;
В. Н. Златарски, Въпросът за български патриарх пред папата в 866 г. – Преглед (Приложение на “Църковен вестник”), кн. 1, 1907; В. Н. Златарски, Причините за покръщаването и сетнините му. – В: Споменна книга за 1000 год. от смъртта на цар Борис, С.,1907, с. 31-62; В. Н. Златарски, Как е бил разрешен българският църковен въпрос в 870 година. – сп. Духовна култура, кн. 1, 1920, с. 49-63; В. Н. Златарски, Български архиепископи-патриарси през Първото царство. – ИБИД, кн. VI, 1924, с. 49-76; В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 1, част 1, С., 1918; т. 1, част 2, С., 1927; т. 2, С., 1934 (фототипно издание от 1970-1972);
Й. Иванов, Северна Македония, С., 1906;
Й. Иванов, Български старини из Македония, 2 изд., С., 1931;
Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия, т. 1, С., 1924; т. 2, С., 1931; Ив. Снегаров, Учредяване на Българската православна църква. – сп. Македонски преглед, кн. 8, 1932, с. 1 -42; Ив. Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, т. 2, С., 1946; Ив. Снегаров, Първата българска патриаршия. – ГСУ, БФ, т. XXVI, 1949; част 2 – ГДА, т. 1, 1951.; Ив. Снегаров, Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865 г.). – ГДА, т. 5, 1956, с. 193-220; Ив. Снегаров, В коя година се е покръстил българският княз Борис. – Исторически преглед, кн. 5, 1966, с. 92-99; Ив. Снегаров, Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X-XV в.), С., 1950; Ив. Снегаров, Взаимоотношения Болгарской и Русской православных церквей до и после провозглашения схизмы (1872 год.). – ГДА, т. 2, 1952, с. 201-228; Ив. Снегаров, Турското владичество – пречка за културното развитие на българския народ и другите балкански народи, С., 1959; Ив. Снегаров, 1100 години от покръстването на българския народ, С., 1966; Ив. Снегаров, Българската екзархия. Произход, същност и значение, С. 1969;
Т. Събев, Мисионерското дело на св. апостол Павел и неговите първи ученици на Балканския полуостров. – сп. ДК, кн. 7-8, 1967, с. 26-32; Т. Събев, Автокефалия, патриаршество и удостояване с тях. – В: Десет години Българска патриаршия, С., 1963, с. 92-111; Т. Събев, Основаване на Българската църква – 870 г. (Подготвителен процес, обстановка, фактори, благоприятно решение). – ГДА, т. XIX, С., 1971; Т. Събев, Учредяване и възход на патриаршията в Първата българска държава. – В: Българската патриаршия през вековете, С., 1980, с. 7-9; Т. Събев, Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г., С., 1973; Т. Събев, Самостойна народностна църква в Средновековна България, С., 1987;
В. Гюзелев, Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век, С., 1969; В. Гюзелев, Училища, скриптории, библиотеки и знания в България XIII-XIV в., С., 1985; В. Гюзелев, Бележки върху йерархическия статус на Българската църква и нейния върховен предстоятел през първия век от покръстването 865-971. – В: Религия и Църква в България, С., 1999, с. 98-107;
К. Динков, История на Българската църква (Четива), С., 1954;
Б. Николова, Устройство и управление на Българската православна църква (IX-XIV век), С., 1997; Б. Николова, Неравният път на признанието. Каноничното положение на Българската църква през Средновековието, С., 2001; Б. Николова, Титлата на българския патриарх през XIII-XIV в. – сп. Исторически преглед, кн. 6, 1994-1995, с. 55-66;
Олга Тодорова, Православната църква и българите (XV-XVIII в.), С., 1997;
Кирил Патриарх Български, Екзарх Антим I (1816-1888), С., 1956; ; Кирил Патриарх Български, Граф Н. П. Игнатиев и българският църковен въпрос, т. I. Изследвания и документи (1864-1872), С., 1958; ; Кирил Патриарх Български, Принос към българския църковен въпрос. Документи от английското консулство в Солун, С., 1964; ; Кирил Патриарх Български, Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878), т. I (1878-1885), кн. 1, С., 1969; кн. 2, С., 1970;
М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели (1785-1848), С., 1930; М. Арнаудов, Непознатият Бозвели, С., 1942; М. Арнаудов, Екзарх Йосиф и българската културна борба за създаването на Екзархията (1870-1915), т. 1, С., 1940; М. Арнаудов, Живот и дейност на екзарх Йосиф, С., 1965;
З. Маркова, Българското църковно-национално движение до Кримската война, С., 1976; З. Маркова, Българската екзархия 1870-1879, С., 1989;
Климентина Иванова, Патриарх Евтимий, С., 1986;
Екзарх Йосиф I, Дневник (Съставителство и бележки Хр. Темелски), С., 1992; Хр. Темелски, Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници, С., 1995; Хр. Темелски, Великотърновските манастири в националноосвободителната борба, С., 1992; Хр. Темелски, Българската светиня на Златния рог, В. Търново, 1998; Хр. Темелски, Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник, С., 2001; Хр. Темелски, Из църковното ни минало, С., 2001;
Я. Димов, Кирил – Патриарх Български, С., 1990; Я. Димов, Църквата. Същност и употреба, С., 1998; Я. Димов, Свещенослужение с позиция, С., 2000;
Д. Калканджиева, Българската православна църква и държавата 1944-1953, С., 1997;
П. Георгиев и Ст. Витлянов, Архиепископията-манастир в Плиска, С., 2001;
Ст. Цанков, Българската православна църква от Освобожденето до настояще време, С., 1939 (отд. отп. от ГСУ, БФ, т. XVI, 6);
Б. Станоев, Православието в България, С., 1992;
П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971;
Ив. Дуйчев, Преписката на папа Иннокентий III с българите, С., 1942; Ив. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, С., 1947; Ив. Дуйчев, Българско средновековие, С., 1972; Ив. Дуйчев, Проучвания въру средновековната българска история и култура, С., 1981;
И. Ж. Димитров, Български църковни общини зад граница. – сп. Духовна култура, 12/2001, 13-17;
Даниела Калканджиева, Българската православна църква и “народната демокрация” (1944-1953), Силистра, 2002.
Източник: https://www.bg-patriarshia.bg/
Свързани публикации:
„Достоверни ли са житията на светиите?“ от доц. архимандрит Серафим (Алексиев)