На 18 януари се празнува паметта на българския светител св. Йоаким, патриарх Търновски.
Свети Иоаким I, патриарх Търновски († 1246)
Този преподобен отец беше родом българин, роден от благородни родители. Като стана на възраст, възненавидя лъжовността на този свят, остави света и отиде на Света Гора в Атон. Там прие на себе си ангелски образ и се покоряваше на всички отци. Непрестанно пребъдваше в молитва, чист живот, пост и бдение. Никога не се отдаваше на сън и покой, но си почиваше прав или понякога седнал. И никога не изпълняваше своята воля, но имаше послушание към игумена и към всички братя. Постоянно се намираше в умиление, в сълзи, във въздържание и обуздаване на тялото си. Така изпълняваше чина на светите отци и беше именит сред всички. На Света Гора той видя много свети старци и ревнувайки на тяхното житие и добро поведение, преуспяваше. Като прекара доста време там, излезе и дойде на река Дунав, където си изсече пещера в скалите на Красен и там живееше с трима свои ученици Диомид, Атанасий и Теодосий. Изсече в скалите и малка църквица „Свето Преображение“, и на това място показа много повече трудове от първите.
Като чу в началото на своето царуване христолюбивият цар Иван Асен (1218 – 1241), син на стария цар Асен, за неговата добродетел и за неговите трудове, дойде при него и му даде много злато. Старецът нае работници с това злато, изсече още пещери и направи голям манастир на името на великия архистратиг Михаил, който съществува и до днес. И там събра множество монаси, които като трудолюбива пчела поучаваше непрестанно на монашеския чин, който е път на спасението. А те един друг се надпреварваха в добродетелта и възлизаха нагоре като по стъпалата на някаква стълба.
По онова време Търновският патриарх Василий получи кончина на живота си. Тогава се събраха архиереите на цялата българска земя и търсеха човек, достоен за архиепископския сан, и всички единодушно се спряха на преподобния Иоаким.
Но според тогавашните разбирания това било една несъобразност при най-великия и най-силния държавен глава на Балканския полуостров, какъвто бил тогава цар Иван Асен II, предстоятелят на Църквата да бъде само архиепископ, а не патриарх. Затова в договора между България и Никейската византийска империя от 1234 г. покрай политическите договаряния и женитбата на царските деца била вмъкната и такава част Търновският архиепископ да бъде признат за патриарх от събора на източните патриарси. През 1054 г. отпаднал непоправимо от единството на 5-те патриархата във Византийската империя Римският патриархат и по този начин бива накърнена целостта на така наречената „пентархия“ (петоначалие) във Вселенската Христова църква. В лицето на свети Иоаким тя била възстановена през пролетта на 1235 г.
Никейският император Иоан Ватаци и Цариградският патриарх Герман II свикали в гр. Лампсак на Мраморно море всеправославен събор, който да изпълни тази важна каноническа процедура, при което се отбелязва, че Патриарх Герман действал „по благоволението Божие и по голямото съдействие на благочестивия велик цар Иоан Асен, син на стария Асен, заедно със своите събратя, другите патриарси“. Иерусалимският патриарх Атанасий и Александрийският Николай не могли лично да присъстват поради местни пречки (агарянското владичество), затова изпратили своите съгласителни грамоти с подпис и печат. А присъствали Цариградският Герман и Антиохийският Симеон „с митрополити, архиепископи, епископи и всечестни архимандрити, игумени и монаси“, както и от българска страна дошли „митрополити, архиепископи, епископи и всечестни монаси от Света Гора“. Този всеправославен събор провъзгласил за пети патриарх в християнския свят „преждеосвещения“ Търновски архиепископ свети Иоаким, мъж благоговеен и свят, възсиял с добродетели и постническо житие. Скрепеният с подписи и печати съборен акт бил предаден на Патриарх Иоаким „за вечно помнене и неотемлемо“.
Царят се завърна в своя град Търново с голяма радост. Тогава всички западни архиереи поставиха патриарха на престола във великата патриаршия на царския град Търново. А блаженият Патриарх Иоаким седна на патриаршеския престол, като благослови и просвети цялата българска земя. Като събра в ума си всички предписания (на светата Църква), добре изпълняваше и монашеското правило, и архиепископското, като добър кормчия държеше и двете кормила и управляваше църковния кораб над бездните на житейското море: на сираците раздаваше милост, на бедните потребното, посещаваше затворниците и непрестанно се молеше всеки час. Мнозина осъдени на смърт избави, други прибягващи за неговата милост спаси от царския гняв. Беше добър пастир на повереното му от Бога стадо. И така, държейки двете кормила на този живот, прекоси света и добре навлезе в тихото пристанище, като въведе и ония, които го слушаха и които му помагаха.
При неговото патриаршество (около 1230 г.) биват пренесени мощите на света Петка Епиватска от родното й място в град Търново. Латинците, здраво стеснени от бойната сила на българския цар Иван Асен, с рабска бързина изпълнили неговото желание да му дадат тези свети мощи. За тази цел бил изпратен Митрополит Марко Преславски (прототрон първопрестолник), който ги пренесъл тържествено в Търново и били поставени в дворцовата църква, посветена на тази светица, където пролежали повече от 160 години до падането на България под турско робство.
При същия свети Иоаким Търново бива посетен и от най-великия сръбски светец, архиепископ Сава. На път от Палестина за родината си той се отбил в Търново, за да се види със своя „сват цар Асеня“. Но била люта зима месец януари. Той взел участие във Великия богоявленски водосвет на река Янтра, а бил старец в напреднала възраст, простудил се тежко и на 14 януари 1235 г. умрял. Погребали го тържествено в зидан каменен гроб при църквата „Свети 40 мъченици“, откъдето сърбите една година по-късно го пренесли в Сърбия. Но гробът му и досега се пази в тази историческа църква, макар и празен.
Свети Иоаким пророчески предузна своята кончина. Беше добър пастир на повереното му стадо, благослови го и го поучи да държи православието. После повика учениците си и целия причт, и тях благослови и добре ги настави, и така прие блажена кончина на тукашния живот, като предаде душата си в ръцете на Живия Бог, Когото беше възлюбил. Блаженият живя в свещенодействие 19 години и се престави в 6754 (1246) г., индиктион 4, 18 януари. По неговите молитви да утвърди Господ Бог България на всички времена и да ни сподоби със Своето Царство. Амин.
Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите („Четьи-Минеи“) на св. Димитрий Ростовски.
Източник: http://www.pravoslavieto.com/