Балканите между 1370-1390 г. – кратка ретроспекция
Владислав Иванов
На милата ми баба, Вълка Енчева Петрова, мир на праха й!
Наемници в балканските войни от 14-15 в. Отляво надясно виждаме кумански конник, албански копиеносец и италиански професионален войник, облечени и въоръжени според своите обичаи и „модата” на деня (илюстрация: Osprey Publishing)
1370-1390 г. ‒ един често подценяван по значение двадесетгодишен период от историята на Балканите. „Когато се наливаше стоманата”, пък бих казал аз. Първите години от съществуването на Османската империя, които минават някак си незабелязано за околните, било то по-далеч или съвсем близо до епицентъра на събитията, увлечени и късогледо (бихме казали днес) потопени в проблемите на собствените си „къщички.” Как се е случило така, че съвременниците са изпуснали важността на първите двадесет години от съществуването на една шествековна империя, оставила неизличимия си отпечатък и до днес над целите Балкани (освен в по-слаба степен в северозападните краища на полуострова), над съдбата на техните потомци, как е възможно, може би се питат някои от нас?!? Е, съществуват твърде много обяснения за този исторически парадокс, който не престава да учудва изследователите на миналото…Но не това е нашата задача в този материал. Тази публикация всъщност представлява просто една класация; „чарт”, подобно на известния „топ фоурти” („топ 40”) на Кейси Кейсъм от кр. на 80-те и началото на 90-те на миналия век, „Билборд” и прочие от сорта. Но без втори и трети места. Само „шампионите”:
Най-силен балкански владетел: Мурад I Худавендигяр. Съвременните му западни източници го наричат „емир” и/или „бей” (за значението на тези титли вж. напр. Kafadar, C. The Construction of Ottoman State, p. 14-15) – вероятно и това е истинската му титла. Не султан (или soldan/soldanus, както се среща тази титла в някои латински извори). В ранговата стълбица на средновековните владетели това не го прави равен дори на деспоти, владеещи няколко села или градчета или дори просто няколко къщи във вече започналия да запустява Константинопол, чиито стени изглеждат прекалено големи за оредялото му население (може би бе по-правилно да се изразим по следния начин: „деспот, който притежава няколко къщи в някое от константинополските десетина „селца”, на които тогава се разделя Града (=Цариград, Истанбул)”). Ех, вярно, ще кажете, мюсюлмански титли и християнски титли, биха ли могли да се сравняват (?) – но аз все пак мислено ги подреждам йерархично по някакъв начин. Беят например е приблизително равнопоставен на „княза” в тогавашната южнославянско-балканска „ранг-листа” (малко повече от „господина”=„господаря”, т.е. обикновения болярин) или на „графа” в западноевропейската (наричана често за краткост „франкската” или, ако предпочитате, „франгската” (срв. срвек. бълг. израз „сабя-френгия”)). Както можем да видим обаче, това е епоха, в която титлите като че ли са загубили прежното си значение и се раздават „на килограм.” Упорито обявяваният за „деспот” супер-балкански богаташ и земевладелец, един вид финансовият магнат и преуспелият балканец за тия времена – сърбинът (а не българинът, както някои доскоро упорито твърдяха) Кьостенд (както е наричан от турците) – Константин Драгаш, който е толкова изгодна „партия”, че дори омъжва дъщеря си за „най-високопоставения” в балканската „ранг-листа” ‒ самият василевс Мануил II Палеолог, всъщност до края на живота си си остава обикновен „господин.” Неговият съсед от север Лазар Хребелянович пък е прост „княз” („кнез” е титла, разпространена дори до 19 век включително и в северозападните български земи, съседни на Сърбия и, естествено, в самата Сърбия). Но и двамата със сигурност могат да „смачкат” при евентуален военен конфликт деспота на Янина и техен сънародник Тома Прелюбович, при все войнствената натура и многобройните победи срещу албанците, с които е известен последният (характеризиран в т.нар. „Янинска хроника” с прозвището „Албаноктонос”, т.е. „Албаноубиец”). Просто човекът и в най-добрия случай е събирал максимум до двехилядна армия (състояща се от сръбската му гвардия и опълчението от Янина и околните села и градчета, признаващи властта му), а теоретично по-ниско стоящият в йерархията Лазар ‒ може би ок. десет пъти по-голяма (Константин на свой ред вероятно е бил някъде по средата между двамата по численост на личната войска). А какво ни остава да кажем пък за „царчето” Йоан Урош Палеолог (синът на самообявилият се за цар брат на Стефан Душан ‒ Симеон Урош Синиша), владеещо при престолонаследието си 2-3 града в Тесалия, което (по всяка вероятност) именно изпаднало в отчаяние от безсилието си и съответно празнотата на царската си титла, набързо се замонашва и, оттегляйки се на самотните скали по западната граница на Тесалия, дава началото на известните манастири Метеора? Но все пак…титлата си е титла! Затова „конкурентът” на Тома Прелюбович в Епир – шкипетара Гин (Джин) Буа(я) Ш(С)пата (тук възможно най-съкратено давам съвременните разночетения на името му) явно предпочита да е „деспот”, а не просто обикновен „вожд” или дори „протостратор” (византийска титла на военачалник, използвана от Душан, която Шпата вероятно получава именно от него). Доказателство за въпросното желание е фактът, че той принуждава („принуждава”, тъй като едва ли е било по собствено желание, макар и поради лаконичността на изворите да не можем да бъдем напълно сигурни) със силата на своето войнствено племе (или „род”, „клан”, разликите при тогавашните ш(к)ип(е)тари като че ли не са толкова големи) Шпата (който, воден от своя Джин, при положение, че произхожда от областта ок. градчето Делвино в дн. Южна Албания, при Душан се разпростира няколкостотин километра на юг чак до Акарнания) царят (да не забравяме, че „цар”=„император”, а императорът/василевсът от своя страна е единственият, който има право да раздава деспотски титли) Симеон Урош да го провъзгласи за такъв. Съжалявам ако съм ви объркал, но това е положението. Странни и объркани времена са това за Балканите… Друг такъв подобен арванитски (синоним на албански и шкипетарски) племенен вожд ‒ Карло Топия, чието племе е било разположено по на север от това на Шпата (в области, където и до ден днешен се чувства католическото влияние), пък е провъзгласен за „граф” на неаполските крале от френската фамилия д’Анжу, а същевременно е и венециански гражданин. А последното на свой ред фактически е титла, която в някои случаи е ценена повече дори и от царската/императорската (мнозина от балканските владетели усилено се домогват до нея, но далеч не всички я получават, нито пък това става толкова лесно!) – какво ни остава тук освен „усмивка-та” (припомнете си старата българска естрадна песен :)). Така, независимо от предполагаемата „незначителност” на титлата си, Мурад, наричан от тогавашните българи „Амурат”, безспорно заема първото място по влияние на Балканския п-в от 1371 г. до смъртта си на Косово поле през 1389 г. Негови васали на практика са всички християнски владетели от вътрешността на полуострова, като изключение правят само тези, които са прекалено отдалечени, така че „дългата ръка” на неговите акънджийски отряди и спахийски билюци да не успее да стигне до тях – босненският крал Твърдко, Маджарско (което в този период също е „империя”, макар и управниците му да носят „само” кралска титла), егейските острови и намиращите се откъм южната страна на Термопилите гръцки и франкски владения.
Най-слаб балкански владетел ‒ е, вече го споменахме, това е не някой друг, а царят на половин (а може би и по-малко) Тесалия: Йоан Урош Дука Палеолог и тн. Великолепни, в монашество Йоасаф, …но той все пак остава в историята чрез основаването и построяването на първите манастири „Метеора.” Този чудесен обект на съвременния туризъм продължава и днес да носи немалки приходи на православната църква и гръцката държава, …за което пък според мене сърбите следва да си искат напълно законно държавно обезщетение от днешната Гръцка република… Но-о…, това са минали работи, нека да не се ровим повече в тях, вмъквайки пръти в колелата на и без това крехкото гръко-сръбско сътрудничество, появило се в последните десетилетия на база отричане на така наречената „република Македония”, т.е. БЮРМ (Бивша Югославска Репубилка Македония). Цялото това лирично отклонение е, разбира се, в границите на шегата, не е учудващо, че при абдикирането си този сръбски „диадох” или „епигон” (всъщност племенник) на Стефан Душан е заменен от гръцки сановници, които бързо демонстрират лоялност към Константинопол или, по-точно, към Солун. Използвайки този значителен за епохата си (а и в съвремието) град, едно от най-важните балкански средища през посочения период, Мануил II Палеолог, впечатляващ с енергията и ерудицията си, но нещастен в реализацията на плановете си владетел, се опитва да основе една „нова Византия”, която да се противопостави на турците и да възвърне прежното имперско величие. Уви, би казал някой, историческите процеси не могат толкова лесно да се преобърнат и Солун пада под властта на Амурат през 1387 г. Мануил, на свой ред, в следващите години „пропада” дотам, че от равностоен противник е провъзгласен от наследника на Мурад Худавендигяр ‒ Баязид Йълдъръм, за…адмирал на новостроящия се османски флот… Но това „падение” на василевса, един от най-последните и най-упоритите защитници на старата римска слава, вече излиза извън границите на интересуващия ни период.
Най-голям политически провал на Балканите – „кариерата” на сръбския крал Марко Мърнявчевич, по-известен като Марко Кралевити или просто като Крали Марко, друг „епигон” на Сръбската империя на Душан. Популярен още като „все(южно)славянска слава”, „герой чутовен и недостъпен”, освободителят на трите синджира роби, притежател на последния потомък на крилатия жребец на Белерофонт ‒ божественият Пегас ‒ коня Шарколия, магическа сабя-дамаскиня и всичко останало, както си му е реда за епичен герой от ранга на Херакъл, Роланд или Иля Муромец (в български, сръбски, сърбо-хърватски, бошнакски и тн. вариант, тук може би било удачно да употребим термина „балкански”). В периода, който резюмираме тук, Крали Марко успява да изгуби почти всичко, което баща му Вълкашин и чичовците му Углеша и Гойко прилежно са натрупали за него, а то съвсем не е малко ‒ непосредствено преди злощастната битка при Черномен през 1371 г. братята Мърнявчевичи (прогресирали от дребни феодали от приморския сръбски ‒ днес бихме казали „черногорски” или „херцеговски” край ‒ до сръбски крале и деспоти ‒ „сръбски” по народност, а изворите често ги назовават „български”, вероятно визирайки управляваните от тях територии) господстват над ок. половината от бившата Душанова империя, обхващаща целия географски център на полуострова. Включително и „Охрида града”, в който евентуално Марко би могъл да установи, по подобие на епирските Комнини век и половина по-рано, трети или четвърти балкански имперски религиозен център. Охрид, както доказва политическата кариера на едни други братя ‒ Комитопулите, няколко века по-рано, би могъл успешно да изпълнява тази роля. Но въпреки по-късната си легендарна слава Марко не е този, който да съумее да реализира този потенциал. Това, което наистина му остава до последно, е споменаваният и в посветените му народни песни като роден дом град Прилеп (дн. в БЮРМ). И нищо повече. От наследството му безогледно и безмилостно крадат по-нискостоящите в йерархията сръбски диадохи и епигони Вук Бранкович, Драгаши, Радо Хлапето (пардон, Радослав Хлапен), бившите съюзници на баща му Балшичи, собствените му братя Андриаш и Митраш (Димитър), и дори „мизерните” албански вождове, препитаващи се главно с номадско овцевъдство, от фамилията Гропа. Все пак последните, за кумова срама, скоро са изметени от Охрид от далеч по-благородните си сънародници Музаки, притежаващи ранг на барони още от анжуйско време (макар и сигурно все още някои от тях да са ходели с овчи кожуси поради липсата на (достъп до) по-добро облекло и/или от любов към традициите). През цялото това време (1371-1390 г.) крал Марко стои бездеен (поне изворите ‒ т.е. тези от тях, приети за достоверни от съвременната историческа наука, не споменават за каквато и да било негова активност) и (вероятно) изпаднал в депресия в „Прилепа града” чака да умре в битката при Ровине в далечното Влашко през 1395 г., сражавайки се (вярно, с неохота, както казват летописците) не на страната на „трите синджира (християнски) роби”, а на тази на поробителите им и убийците на баща му и чичовците му. Нейсе…
Най-голям балкански интригант ‒ за мен безспорно е цариградският василевс Андроник IV Палеолог, който заедно със сина си успява за посочения период от 20 години да вдигне поне 3 големи бунта (два от които ‒ успешни ‒ поне временно) срещу баща си и брат си за владението над гореспоменатите десетина константинополски села. Е, села, ще кажете, но пък с какво символично значение, а? Всъщност (без излишно лицемерие) Цариград винаги си е струвал единия заговор, дори срещу най-близки роднини и с орди кръвожадни османци, разположени на половин ден път от стените му (!), а приходите от митницата на Златния рог дори в тези времена на небивал упадък не са били за пренебрегване. Андроник IV успява на няколко пъти да се измъкне от най-известния и строго охраняван „елитен” затвор на Балканите ‒ кулата Анема, разположена в близост до Златния рог, да вкара там баща си и брат си, да забърка в интригите си не само половината християнски владетели от полуострова, но и османците, да възпита един син, напълно достоен за своя отец (който също участва в няколко знаменателни преврата и става известен с предложението си да отстъпи Константинопол на френския крал срещу годишна рента и замък във Франция) и дори да възстанови зрението си, след като е ослепен по почин на Мурад I след съвместния си бунт със сина на последния Савджъ (Сауджи) срещу бащите им… Бих казал, че кариерата му по нищо не отстъпва, а даже и в някои отношения значително превъзхожда по интерес тази на като че ли по-известния му предшественик Андроник I Комнин! Но пренебрежението, което византолозите демонстрират към тази знаменателна фигура е типично за късния период на Византийската империя, предизвикващ по-слаб интерес от „славната” епоха на Комнините и другите по-ранни епохи от развитието на последния легитимен наследник на Рим…
Най-успешен военачалник ‒ двама са. И двамата: абсолютно неизвестни за по-широката публика (вж. завършека на по-горния абзац). Първият е бившият везир или пълководец на емирството Караси (намиращо се на азиатската страна от Дарданелите и завоювано към 50-те год. на XIV в. от османците) Хаджи Илбеки (Хаджъ Илбеги), който превръща на пух и прах армията на Вълкашин и Углеша при Черномен през 1371 г. и по този начин хвърля в хаос и паника по-голямата част от Балканите, барабар с християнска Европа и Светия престол в Авиньон. След неговата грандиозна победа при р. Марица нищо на полуострова повече не е същото ‒ факт, който е всепризнат от всички сериозни изследователи на периода (въпреки оскъдността на изворовата база). Вторият, подобно на Хаджи Илбеки, печели венеца на „най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.”, по време, когато отново е опитен пълководец на възраст (Илбеки вече е направил кариера в Караси към 50-те год. на столетието, което означава, че при Черномен е поне към петдесетинагодишен) и отдавна е приписал на сметката си една знаменателна победа, заради която албанците май и до ден днешен бъзикат гърците (или поне онези, живеещи в областта Чамерия и граничните с Албания епирски земи). Става дума за сражението при р. Ахелой (но не „нашия”, а епирския Ахелой) в кр. на 50-те год. на века, в което от арванитите е разгромен и убит епирският деспот Никифор Орсини, последният от владетелската династия на Комнините, управляваща тази област от времената на Четвъртия кръстоносен поход. Албанският пълководец, дал началото на нова епоха в историята на Западна Гърция, е деспотът на Арта, споменатият вече тоск (да не се бърка с тосканец) Джин Буа Шпата, който, отново подобно на Хаджи Илбеки, печели палмата на първенството за „най-успешен балкански военачалник между 1370 и 1390 г.”, разгромявайки един своеобразен „кръстоносен поход”, макар и самият той да е християнин (но и кръстоносният поход е „редовен”, т.е. ползващ се с официалното признание на Рим, а не като този на братята Мърнявчевичи, т.е. „православен” и, доколкото ми е известно, не получил някаква кой знае каква църковна подкрепа или одобрение, било то от „източния” или „западния” лагер…). Става въпрос за военната кампания, водена лично от великия магистър на ордена на хоспиталиерите (военномонашеския орден на св. Йоан Йерусалимски) и прочут в целия Запад по това време с подвизите си брат-рицар фра Хуан Фернандес де Ередия, който при обсадата на Арта попада в засада и е пленен от воините на Шпата. Последният получава за него баснословен откуп, разширява владенията си, доживява до дълбока старост (умира ок. 1400 г.) и определено е по-щастлив в съдбата си от своя „колега” от областта Караси, посетил някога си Мека, който скоро след Черномен намира смъртта си, казват, по вина на ревнивия към победите му негов пряк началник ‒ бейлербеят на Румелия Лала Шахин, който го отравя.