Разчистване на руини след земетресението през 1928 г.
През 1928 г., в самото навечерие на Възкресение Христово, Тракия е разлюляна от поредица от трусове. Най-силни са те на 14 и 18 април. Загиват десетки граждани, стотици са ранени, а разрушенията са много големи. Най-тежко засегнати са градовете Чирпан, Борисовград (дн. Първомай) и Пловдив. България и българите молибизират усилията си, за да помогнат на засегнатите райони. По повод бедствието на 26 април 1928 г. във в. „Мир“ под заглавие „Гласът на съвестта“ е публикуван материал, чията актуалност е жива и днес:
Гласът на съвестта
Т. Николов
Неочакваните земетресения и техните разорения в нашия южен край могат да се считат като истинско народно нещастие
Това нещастие пробуди съвестта у ония, у които тя беше задрямала или заспала. У другите тя заговори с още по-ясен и по-силен глас, отколкото по-рано.
Тя заговори, главно за две неща: за нашето потъпкано религиозно чувство и за нашето отслабнало родолюбие. Насочи мисълта и чувството ни към истинския Бог, когото ние почнахме да забравяме, а мнозина отдавна бяха забравили. Даде ни и възможността да спрем мисълта си върху нашето положение и да се замислим по-сериозно върху нашата съдба.
При грозния вид на разоренията и пред непрекъснатия страх от нови земетресения, всички виждаме безсилието и суетата на нашите ежедневни идоли. В тия страшни минути, рядко ще се намери човек, който съзнателно да не е поверил на Бога своята съдба и съдбата на своите близки. Това доверяване намира най-често израз в тия думи, които чуваме навсякъде и много често: „земетресението не може да се предвиди, то е пълно с изненади, от него не можем да се запазим, но Бог да ни пази, Той да ни спаси“. Тия думи на надежда в Бога се изговарят с религиозно настроение. Чухме ги и от хора, които, преди земетресението, считаха за гордост явно да откриват своето неверие в Бога.
Едновременно с това почти всички се замислихме за нашето положение, като българи, и видяхме колко мрачна е нашата съдба.
През нашия ум минаха всички нещастия, които преживяхме от десетина година насам. И в края на краищата, като качул на всичко, трябваше да дойде и природната стихия, за да осакати още повече нашия живот и да убие нашата душа.
И човек е наклонен да помисли, че някакъв мрачен и злобен демон преследва нашия род и не ни дава да се радваме на мирно съществуване и спокойно развитие.
А пробудената и повишена съвест говори в душата на всички, че, наистина, черна и мрачна е нашата съдба, но тя не е и не може да бъде вечно такава Тя ни говори съвършено ясно и откровено, че за тая съдба дял имаме самите ние. И разбираме, че тя няма да бъде тъй черна и тъй мрачна, ако ние обновим нашия ум, ако преродим нашите сърца и ако създадем у нас добра воля. Затова нужно е да обикнем България и нейния народ повече от всичко на света. Да създадем у себе си здрава воля и по-висок морал. Да бъдем обективни в преценките си и всякога справедливи. Да се борим, когато е нужно да има борба, но всякога да си служим с честни средства. Да се стремим към обединение на силите с жертвуване на всякакви лични и тесногръди партийни интереси. Да сътрудничим с охота на всяко добро дело. Да бъдем всекиму благодарни и признателни.
С тия качества ние можем да отстраним много от злините, които отекчават и помрачават нашата съдба. Ще можем много по-лесно да отстраним и ония злини, които другите ни създават. Ще очистим нашия път към напредък в култура и благополучие.
И пред това голямо нещастие, което земетресенията донесоха на нашия народ, ние трябва да послушаме гласа на нашата съвест. Трябва да обещаем, че и утре и други ден и всякога ние ще се стараем да развием нашето религиозно чувство, което е основата на по-добър и по-чист живот и че в нашата бъдеща обществена дейност за ръководно начало ще имаме благото на целия български народ, запазването, заздравяването и величието на България.
Вестник „Мир“, бр.8345, 26 април, 1928 г., с. 1