Надя Николова – из книгата „Чумавите времена (1700 – 1850)“ (публикуваният тук текст е със съкращения. Заглавието е на редакцията – https://dobrotoliubie.com/).
…
Духовниците, водени от своето християнско разбиране за болестта като наказателна санкция и Божия милост за изкупление на човешките грехове, стимулират разкаянието и организират големите литийни шествия.
Имаме сведения, че в началото те са дело предимно на градските общности и повод за тяхното възникване са именно чумните епидемии. За многолюдно шествие против чумата от 1641 г. в Сяр съобщава епископ Синадинос. Допуска се, че такива шествия са организирани през XVIII в. в Пловдив, Станимака, Етрополе. Литията обикновено свързва поразеното от чумата селище с важно свято място или повтаря древния обичай на кръговата защитна обиколка.
За литийно шествие в Станимака през 1837 г. Щерю Кузмов пише в спомените за рода си:
„Прадядо Вълко, праматарин, умрял през карана (чумата) през 1837 г. Вълко умирал на двора, а синовете му го гледали от скалата как се гърчи на двора, но не могли да му помогнат. Хората падали и умирали по улиците. Тогава направили литие с чудотворната икона Пресвета Богородица Одигитрия до крепостта и обратно и болестта престанала да върлува вече в Станимака“.
Сведението се отнася за шествие от църквата „Св. Богородица Успение“ до Асеновата крепост със символиката на изнасяне на болестта от селищнето в място, необитаемо от хората и с милостта на Божията майка. В Етрополе, според предание в края на XVIII в. чумата уморила мнозина и литията организирала всички – българи и турци, с иконите на Христос и св. Харалампий в обиколка на селището. Вероятно това е епидемията от 1795 г. по повод на която Софроний разказва: „Намислих да служа литургия, да ся пречистя светих таин, а че какво Бог подари. И ходихме после из Плевен и по селата светихме вода по всюду…“ Възможно е „ходенето из Плевен и селата“ да са всъщност литийни шествия.
В бележките на Неофит Рилски за литиите в Габрово – тогава, когато чумата настъпва през зимата на 1836 и началото на 1837 г. четем: „… 27 (декември 1836 г., третият ден на Коледа),… тогава било Неделя и изходили на литии вне села и молилися о моровой язве…“ „… на 10 (февруари 1837 г. празник на св. Харалампий), были мы на литии вне села со кресты и иконами…“….
… До 30-те години на XIX в. не са известни целенасочени действия на централната власт за предпазване по време на чумата. За това поведението на хората по места е определяно от местната традиция, съхраняваща стари практики и акумулираща нови елементи за предпазване от чума, възприемани постепенно през XVIII в. от европейския опит и от европейските ядра по морските пристанища на империята.
Кои са героите, помагали на болните и страдащите?
По призвание и необходимост това са духовниците, длъжни да помагат на пасомите и да ги причастяват в последния им час. Независимо от страха традицията е побеждавала, а за да влезем трагичността й, ще цитираме Софроний Врачански за чумата от 1795 г. в Плевен:
„Прииде един поп да ми целува ръка. Гледам го, лицето му като огън запален. И като хочеше от мене да си пойде, чуям, другий поп му дума: Защо целуна на деспоти ръка, не видиш ли себе си, како тя фатила чумата? Ала наистина беше тако, почто тая нощ умре. На утре приидоша да щат от мене попове да го погребут. Ако не пратиш – рече – поповете, я ний отхождаме на агата и уземеме силом да го погребут. Они досега вси чумави погребаша, ами того попа защо да не погребут? И аз що да сторя пратих ги и погребаха го„.
В Рилския манастир по време на епидемията от 1804 г. най-полезна била дейността на духовник Теодосий. Въпреки бягството на мнозина монаси и старха той единствен се грижел за многото заболели и за преминалите в отвъдното. Според една теза Теодосий е дядо на Неофит Рилски и в духа на новото време е предприел забележителни дела в полза на манастира. През 1837 г. в Котел грижата за изоставените болни поема архиерей Герасим. За него летописецът Жендьо Вичев пише:
„В чумавата година… онзи архиерей господин г. Герасим много труд показа, ходеше от колиба на колиба и даваше лечина на болните“.
В Момчиловци и родобските села наоколо утешение за скърбящите оцелели от чумата през 1838 г. давал поп Григорко, всички го търсили за утеха и насърчение.
Твърде силен е споменът за дейността на отец Зотик в Търново и района. Йеросхимонахът, наричан още Зосима, възстановява в 1825 г. разрушения Преображенски манастир и подпомага създаването на девическия манастир „Св. Никола“ към 1832 – 1833 г. в Арбанаси. Славейков свидетелства, че цяло Търново го починало като свят човек. В архива на краеведа Никола Каранешев са запазени спомените, според които отец Зотик се заел да подпомага бедстващото население по време на чумата от 1837 г. и най-вече останалите деца без родители и старите хора без средства. Отворил житницата на манастира „Св. Никола“, организирал приготвяне на хляб и храна; поддържал много деца и възрастни от цялата околност. Въпреки предупрежденията отецът посещавал чумавите в Преображенския манастир и в Арбанаси:
„Аз знам, че ще вляза в огъня. В тая работа е добре човек да се потули настрана. Ама аз не мога.“
Заразен, той умира от чума на 30 декември 1838 г. погребан е в Преображенския манастир и е канонизиран от Българската църква…
Нашите сведения разказват за ограничения за пътуванията към 1836-1838 г. Захари Зограф съобщава в писмо от 21 ноември 1836 г. до Неофит Рилски за епидемията в Пловдив и намерението на Копривщица „да тургат карантина“. Според колекивната памет на селяните от Софийско властта забранила да ходят на пазар в София. Същата заповед по спомени са констатира за видинските села и Видин.
Макар частично, утвърждаването на карантинната система за българите се откроява като събитие. Цани Гинчев разказва, че с. Белица, Търновско било затворено през епидемията от 1836-1837 г., от него не пускали да се излиза, нито да се влиза. Енидже Вардар е затворен град по време на чумата от 1837 г. Пазачи препятстват влизането в него, а постът им е установен в един чифлик на около час път от града…
Към 1841 г. карантините вече работят сравнително строго и се изискват открити пътни листове, които се отбелязва мястото откъдето са тръгнали пътниците и има ли чума в него, развитието на болестта и общото здравно състояние на околността. В писмо до Неофит Рилски рилският монах Методий съобщава на 3 май 1841 г. за дългото си пътуване до Пловдив:
„Тъй като в пътните листове не е ясно дали в нашето място има чума или не, на моста на Пазадржик карантинаджията ни каза: „Вие и без друго трябва да пазите карантина, колкото определя царското кануннаме“. И пазех шест дни, през които нямахме право да излезем вън, нито със света да правим среща, като че бяхме чумави…“
Карантинни мерки се вземат и в самите сгради, където има случаи на чума. Така известната Велика народна школа, гръцкото училище в Цариград, е затворено през 1837 г., поради починало момче от чума. Карантината е въведена от учителя и е пазена строго два месеца. Тя се придружавала според писмото на тогавашния ученик Гаврил Кръстевич с цялостно почистване на училището и опушването му. Едва през 1839 г. обаче цитираният саксонски търговец Шнайдер дава положителна оценка за предприетите мерки: „15 януари 1839 г. Новите карантинни мерки продължават най-успешно и обещават да държат епидемията далече от столицата, болестта е ограничена“...
Благодарение на християнската си култура и на разширяващите се връзки със Средна Европа през XVIII в. българите изживяват сериозна промяна в разбирането за чумата. Ранната модернизация на възрожденското общество към края на XVIII и началото на XIX в. профанира средновековния й образи и паралелно с възприемането на разгледаните мерки срещу болестта. Ако се вгледаме внимателно в някои от иконите на св. Харалампий с чумата или обърнем към някои от преданията, ще съзрем дори окарикатуряването й. Профанизацията е израз на тенденцията нашето общество да се отваря към друг тип познание за чумата, към рационалното и разумното й възприемане. Да припомним, че именно от този период са призивите на Софроний за повече учение и разум в българските обществени действия. Спасяването, разбирано като напълно възможно, налага нов тип поведение, освободено от предрасъдъците и обратното все повече към лекарите и медицинската наука.
Картина: Гражданите на Турнай, Белгия, погребват мъртвите по време на Черната смърт от 1347-52, детайл от миниатюрата от „Хрониките на Жил“/ Източник: ploshtadslaveikov.com.
Източник: https://dobrotoliubie.com/
Свързани публикации:
Житийни и други примери за борбата на Църквата с епидемиите през вековете (II – XXI в.)