Земите на изток от р. Янтра през втората половина на І хилядолетие пр. Хр.

Георги Георгиев, Гари Делчев

 

В района на Попово и околията се намират над 30 големи селищни могили от различни периоди, предхождащи желязната епоха (неолит, халколит) (Миков 1929, 20-44). Тези обекти свидетелстват, че районът е бил сравнително гъсто заселен още преди консолидацията на тракийските племена. Повечето от тези могили са разположени по поречието на реките Черни и Малки Лом и техния водосборен басейн, в близост до източници на вода, от които Поповският край изобилства.

В областта между р. Янтра и делтата на р. Дунав, включващ и Поповско, са намерени и няколко важни находки от периода VIII-V в. пр. Хр. Такава е съкровището от с. Бързица, датирано около и след средата на VII в. пр. Хр. (Йорданов1984, 92). Интересно откритие е т. нар. златна диадема от с. Царев брод, Шуменско, която се датира най-късно към VIII в. пр. Хр. (Попов 1930-1931, 98-100). Трябва да отбележим находките от с. Белоградец (Фол 1975, 40-41), с. Кьолмен (Фол 1975, 45-47), с. Равна (Мирчев 1962, 97-162), некропола до с. Добрина (Мирчев 1965, 33-39), а от Румъния интерес привлича матрицата от Извоареле (Фол 1975, 49), датирана в края на VI/началото на V в. пр. Хр.

Част от съкровището от с. Борово

От този период датират няколко интересни находки, намерени около Попово. Една от най-ранните сред тях е известната матрица от с. Гърчиново, датирана към края на VI в. пр. Хр., използвана за направата на гобелета (Венедиков 1968, 3-16). Според Ив. Венедиков, тя пресъздава стари тракийски мотиви от VII в. пр. Хр., съществуващи още в периода на геометричното изкуство. Тази находка показва значителните икономически и военно-политически възможности на анонимен тракийски (вероятно гетски?) династ. На север от Попово е открита и друга матрица за гобелета при с. Горско Абланово.

От втората половина на V в. пр. Хр. е бронята от с. Светлен, лицевата част на която е позлатена. Според Л. Огненова, тази ризница се датира в първата половина на V в. пр. Хр. Подобна е ризницата от с. Руец, Търговищко, която се датира във втората половина на V в. пр. Хр., а според Л. Огненова – към първата половина на IV в. пр. Хр. (Фол 1975, 37).

Интересна находка е и златната гривна от с. Зараево, датирана в V в. пр. Хр., тежаща 50 г и имаща паралели с гривните от с. Скребатно, Гоцеделчевско, и с двете гривни от с. Михалково. Според В. Миков, гривната не е изработена в елинска работилница, а е местно производство (Миков 1950, 16-28; Фол 1975, 38).

Пак от V в. пр. Хр. е златният нагръдник от Североизточна България, който се съхранява в НИМ. Мястото на намирането му остава неизвестно за науката (Каталог 1971, 31 № 105).

Тези находки предполагат наличието на силна аристократическа върхушка сред гетите, с голям материален потенциал и нужди, които са били задоволявани донякъде от местни занятчии.

На границата на V и IV в. пр. Хр. властта на одрисите на север от Хемус е трудно доловима и се наблюдава чуствително нарастване на богати и интересни находки от периода IV/началото III в. пр. Хр. в целия район между р. Янтра и устието на р. Дунав.

Близо до Попово е намерено известното съкровище от Борово, датирано към втората четвърт или средата на IV в. пр. Хр., състоящо се от 3 ритона, каничка и купа (Стоянов 1998, 83-90). Съкровището не е свързано с погребален ритуал и вероятно е принадлежало на силен местен (гетски?) династ. Надписите на старогръцки език свързват Боровското съкровище с Котис I и неговата дипломация в Северна Тракия.

Златна гривна от с. Зараево, Поповско

От могилния некропол при с. Браничево, Шуменско, датиран между средата на IV и началото на III в. пр. Хр., е интересната фиала с надпис на гръцки, показваща един дипломатически дар (?) от одриския базилевс Аматок на местен гетски династ (Венедиков 1972, 1-6).

При с. Кралево, Търговищко, е намерено друго тракийско съкровище, в основата на което са конска амуниция с 47 позлатени апликации. Датира се в началото на III в. пр. Хр. Друго съкровище от територията на България, намерено в бившите гетски предели, е това от Каварна, което в момента е известно само по фотографии и публикации. Състои се от много златни предмети и има аналогии с това от с. Кралево. Датира се в края на IV/началото на III в. пр. Хр.

Богатата материална култура на гетите е много добре показана от некрополите и поселенията при селата Равна, Браничево, Калугерица, Янково, Омарчево, Добрина и Староселка. 

В съседна Румъния са намерени значително количество съкровища и единични находки, свързани с гетите, които са датирани в IV в. пр. Хр. Ще споменем само най-важните от тях: съкровището от Аджигьол, датирано ок. 400 г. пр. Хр. или първата половина на IV в. пр. Хр. (Фол 1975, 46-51); златното съкровище от Бъйчени (Кукутени), имащо паралели с тези от Аджигьол, Летница и Коцофънещи, датирано в първата половина на IV в. пр. Хр. (Фол 1975, 49); златният шлем от Коцофънещи, датиран също в първата половина на IV в. пр. Хр.; и ритона от Поройна, датиран в началото на III в. пр. Хр.

Монетните съкровища от Поповския край и околните области не са малко. Едно от големите е съкровището от с. Кралево, състоящо се от около 300 тетрадрахми с името на Александър Македонски и бронзови монети на македонския цар Касандър (Герасимов 1950, 317; Йорданов 1998, 102). По сведение, от Поповско, но с нуточнено местонамиране, е и друга колективна монетна находка от 31 тетрадрахми на македонския цар Филип II. Единични монети на Александър Македонски са откривани в землищата на селата Посабина, Садина, Паламарца и др.

В района на Поповско могат да се посочат няколко известни на науката тракийски укрепени селища, установени главно чрез обходи, които се датират в периода V-III в. пр. Хр. Сред тях следва да отбележим градището на Керчан баир при с. .Априлово, близките до новооткритата Гаговска гробница Иново кале и Урум кале, селището на платото Калакоч над с. Ковачевец. Трябва да отбележим и районите на с. Крепча и гр. Опака, които са богати на археологични находки и обекти от различни епохи и които вероятно са били обитавани и през желязната епоха.

Първите запазени сведения в историческата традиция за земите между Хемус и р. Истър намираме още в трудовете на Хекатей (ок. 540-487 г. пр. Хр.) (Steph. Biz. fr. 170, 172, 189, 190) и Хеланик (Suda, fr. 73). Хекатей споменава племето кробизи на юг от р. Истър, което в съвремената историческа наука се приема за част от гетския племенен масив, а Хеланик ни дава сведения за религиозните обичаи и култа към Залмоксис у гетите.

По-подробно на племената гети и кробизи се спира Херодот (Hdt. 4. 49). Авторът изброява реките, които пресичат териториите на кробизите и се вливат в р. Истър. Локализацията на тези реки остава спорна и до днес¹. От изложените факти може да се заключи, че кробизите са били едно от важните гетски племена, с политическа тежест още през VI в. пр. Хр. Друго сведение на Херодот за територията на Североизточна България е пасажът, свързан с похода на персийския цар Дарий I срещу скитите (Hdt. 4. 93), където се споменават гетите, като обитатели на земите на юг от р. Истър. След оттеглянето на персите в началото на V в. пр. Хр., силният династичен дом на одрисите налага властта си в земите между Хемус и Истър и то именно в земите на изток от р. Янтра (Hdt. 4.80, Thuc. 2.96). Въз основа на Тукидид и неговата информация за похода на Ситалк срещу трибалите, може само да предполагаме колко на запад се е простирала одриската власт (Thuc. 4.101).

Участието на гетите във военните кампании на одрисите е засвидетелствано поне до края на V в. пр. Хр. (Polyaen. Strat. 8.38). За целия този период не са запазени сведения за по- значим гетски център или владетел в региона, освен предполагаемите въз основа на археологически находки², като Поповският край изпъква именно с по-ранно датираните си находки. Единствен гетски персонаж от този период е Залмоксис. За него споменава първо Хеланик, достигнал до нас чрез Фотий (Phot. Bibl. fr. 73), който обаче пише, че Залмоксис е скит. По-подробен за тази енигматична личност е Херодот в неговата “История” (Hdt. 4.94-96). Религиозните учения на Залмоксис са будели интерес още в античността. Освен Хеланик и Херодот, на него се е спирал и Страбон (Strabo 7.3.5), който е по-подробен от предшествениците си и очертава едно двувластие в гетската йерархия, което може да се проследи от времето на Залмоксис до това на Буребиста и Декеней. Във връзка с тези сведения интерес буди новооткритата гробница до с. Гагово, чиято архитектура предполага погребение на двама равнопоставени в йерархично отношение евпатриди.

Друго сведение от Страбон, будещо интерес, е това за планината Когайон (Strabo 7.3.5), която е играела роля на жилище и храм за върховния жрец. Малко вероятно, според нас, е твърдението на румънски учени, че тази планина трябва да се търси в междуречието на реките Сирет и Прут. При съпоставяне на данните на Страбон с тези на по-ранните автори (Хекатей, Хеланик, Херодот) може да допуснем, че става въпрос за вид скално светилище, като в Североизточна България могат да бъдат посочени няколко такива обекта – Мадара и Иваново.

От изложените дотук факти може да заключим, че Поповско до края на V в. пр. Хр. е част от гетския племенен масив.

Целият IV в. пр. Хр. е характерен с мащабни промени в политическата картина на Балканите. В пълна сила това твърдение важи и за земите между р. Янтра, Черно море и устието на р. Дунав.

Първо трябва да отбележим отстъплението на одрисите на юг от Старопланинския масив. Опитите на някои автори (например Д. Попов) да поставят източната част на Дунавската равнина в границите на Котисовата държава са вече напълно отхвърлени. В същото време обаче нямаме и никакви писмени данни за консолидиране на гетите в по-голямо държавно обединение, обхващащо тези територии. Едва към третата четвърт на столетието изворите споменават за гетския династ Котелас (Гудила у Йорданес) (Athen. 13.5, p. 557d; Jordan. Get. 10.65), който влязъл в съюзни и родствени отношения с македонския цар Филип II. За разлика от гетите, като че ли друго племе запълва оставения от одрисите вакуум.

До началото на IV в. пр. Хр. трибалите са малко известни на елините. Все пак, данните у Херодот и Тукидид ни навеждат на мисълта, че това племе е смятано за един от най-жестоките и диви клонове на тракийската народност. Така са описани и от Аристофан в една от неговите творби (Aristoph. Aves 1520-1531, 1627-1630, 1676-1682). Именно през това столетие трибалите се споменават все по-често, докато сведенията от този период не споменават никъде в Долнодунавската равнина емблематичните мизи³. През първата половина на века техните набези стигат до егейското крайбрежие при Абдера⁴. От тези сведения е известно името на един техен владетел Халес. Нормално е да смятаме, че, освен към географски отдалеченото егейско крайбрежие, трибалите са осъществявали нападения и в други посоки.

В съвременната историография още В. Томашек (Tomashek 1980², 50-62), а по-късно и М. Домарадски (Домарадски 1984), позовавайки се на Страбон (Strаbo 7.5.11), разглеждат взаимовръзката на конфликта между племената келти, автариати и трибали. Тази “верижна реакция” довела в края на краищата до изместване на племенната територия на трибалите на изток. При такъв поглед върху събитията е нормално да посочим, че първата територия, попаднала под тяхна власт, е междуречието на реките Янтра и Лом. През третата четвърт на IV в. пр. Хр. трибалите вече се споменават в земите на цялата Дунавска равнина до Добруджа, където, според някои антични автори, се сблъскват с нахлуващите от север скити на Атей (Polyaen. Strat. 7.44.1; Frontin. Strat. 2.4.20). Очевидна е липсата на гетите в тези събития. Трябва да споменем, все пак, енигматичния “истриански цар” у Юстин (Justin. 9.2), както и споменатия вече Котелас. И двамата владетели се ситуират в района на Черноморието.

Някои от съвременните историци поставят под съмнение сблъсъка между скити и трибали (Делев 2004, 219-229), позовавайки се на географската отдалеченост от племенната им територии. Въпреки това, твърде много от античните автори (Полиен, Фронтин, Страбон) (Polyaen. Strat. 7.44.1; Frontin. Strat. 2.4.20) споменават за този конфликт, поради което не можем да си позволим да го отхвърлим. От времето на Страбон трибалите дори се споменават като обитатели на цялата равнина, чак да Малка Скития. В тази връзка можем да споменем известното съкровище от Борово, трезорирано около средата на IV в. пр. Хр. и описвано от някои автори като “подарък от Котис I на неизвестен гетски династ”. В същото време, предметите от Борово могат типологически и хронологически да се свържат с находките от Рогозен. Като добавим и политическата картина в района от средата на IV в. пр. Хр., много по-правдоподобно ще да е Боровското съкровище, както и Рогозенското, да се свържат с разширената териториална мощ на трибалите.

Експанзията на скитите е разгледана най-подробно в руската и румънска историография. В тези трудове са застъпени две основни хипотези за скитското проникване на юг от р. Дунав. Първата от тях, застъпвана най-вече от Т. Блаватска (Блаватская 1948, 207-208), е за ранно настаняване на скитите в днешна Добруджа, започнало още след похода на Дарий I срещу скитите. Другата теория, разглеждана от Д. Шелов (Шелов 1971, 57-58), предполага настаняването на скитите в тези територии едва в средата на IV в. пр. Хр. Трябва да отбележим, че скитското проникване се ситуира най-вече в крайбрежните райони на Черно море, около хорите на елинските полиси по Понта. Това може да послужи като географски граница за конфликта му трибали и скити, който е протекъл в тези географски райони⁵.

Земите на Поповско, както и земите между р. Янтра и Лудогорието, явно са били невралгична зона в конфликтите между трибали, скити и гети. Картината става още по-сложна след 40-те години на IV в. пр. Хр., когато тук се намесва и македонсият цар Филип II (Polyaen. Strat. 7.44; Front. Strat. 2.4.20). Първоначално македоните имат успех, рагромявайки Атей, който умира в битката. Съюзник на македоните е гетският династ Котелас, а целият сблъсък се ситуира в района на Добруджа. Последвалият конфликт между трибалите и Филип II е поставян от много съвременни автори в западната част на Дунавската равнина (Polyaen. Strat. 7.44.1; Frontin. Strat. 2.4.20; Justin 9.2.15, 9.3.1-3). Очевидно е голямото разстояние, което трябва да бъде изминато от победоносната армия на Филип II в интервала между двете битки. За Филип II много по-лесно би било да прехвърли натоварената си с плячка армия през някой от източните старопланински проходи към вече покорената и сигурна Южна Тракия. Тук можем да споменем липсата на големи монетни находки от филипово време в западния дял на Дунавската равнина. Освен трибалите, които запазват надмощието си в Дунавската равнина, печаливши от цялата тази ситуация са и гетите на Котелас, които, благодарение на Филип II, вероятно си гарантират властта над бившите територии на Атей (Фол 1975, 20; Геров 1967, 26). Във всеки случай, неговото царство е било разположено в района на Силистра – Тулча и остава встрани от разглежданите в статията проблеми.

Само няколко години след похода на Филип II срещу скитите в 339 г. пр. Хр., неговият наследник Александър III Македонски нахлува в 335 г. пр. Хр. на север от Хемус, желаейки да се разправи с единствения негов сериозен съперник на Балканите преди източния си поход. Няма да се спираме на локализацията на конфликта между Александър Македонски и трибалите на Сирм. Само ще споменем, че реката Лигин може да бъде най-правдоподобно отъждествена с реките Росица или Голяма река, съответно ляв и десен приток на р. Янтра, както и със самото горно течение на р. Янтра (Янакиева 2009, 89-91). Ударът на македоните в тази област отново може да ни наведе на мисълта за същественото изместване на центъра на трибалската племенна общност на изток. Все пак, след поражението при р. Лигин и сключения мир на о-в Певка, трибалите търпят неуспех, но никой от античните автори не споменава за загуба на територии от тях (Неделчев 2005, 24). В източния поход на македонския цар присъстват гетски и трибалски наемници (Arr. Anab. 1.1.4-4.8; виж Strabo 7.3.8; Diod. 17.8.1; Plut. Alex. 11.2; Curt. 9.6.20), което ни навежда на мисълта за някакъв вид договор между двете страни. Неясни остават отношенията на гетите към централната македонска власт по времето на двамата македонски наместници – Мемнон и Зопирион (Diod. 17.17.3-4).

Както и при предишния конфликт със скитите, неуспехът на трибалите срещу Александър Македонски съживяват гетската активност в Североизточна България⁶. Именно по това време възниква и градът в комплекса “Сборяново”, който някои автори идентифицират с резиденцията на гетския цар Дромихет – Хелис (Делев 1990, 97-109; Димитров 1987, 19-30; Делев 2004, 219-229; Стоянов 2005, 212-213, бел. 38). Възникването на един такъв голям и важен център на гетите след похода на Алекснадър Македонски или след катастрофата на стратега Зопириона в 325 г. пр. Хр., говори за възход на гетската политическа върхушка и отстъпление или спиране на трибалския натиск на изток, в резултат на действията на македоните. “Сборяново” (Хелис?) може да се приеме за нов политически център на гетите, тъй като другия център на гетска държавност, локализиран още от Ал. Фол в Шуменско-Преславско-Провадийския регион, продължава да съществува, както показват находките от могилния некропол и сондажите на тракийското селище при Кралево (Гинев 2005, 23-27).

По археологически път се забелязва увеличаване на броя на укрепените селища, възникнали в началото на елинизма, в сравнение с предходните периоди. Ако приемем, че двамата македонски наместници Мемнон и Зопирион не са упражнявали стабилна власт навътре от Черноморското крайбрежие, можем да предположим едно възходящо развитие на гетските династични домове в целия район, опразнен от скити и трибали. Както вече споменахме, това се доказва чрез археологическите данни и някой учени (Делев 2004, 210-238)с право поставят центъра на гетската власт през този период в земите на юг от р. Дунав и на запад от р. Янтра.

От 323 г. пр. Хр. Тракия има нов управител в лицето на Лизимах. Павзаний отбелязва, че първоначално властта на диадоха е доста ограничена. В случая, древногръцкият автор говори за южнотракийските земи, но нормално е да приемем, че земите на север от Хемус са били независими от македонската власт, като изключим елинските полиси по Черноморието. Това дава възможност за един бърз възход и консолидация на гетските племена под върховенството на Дромихет. В този период (313/312 г. пр. Хр.) виждаме промяна в политиката на гети и скити. От враждебни те стават приятелски. Скити и гети се сражават срещу Лизимах на страната на въстаналите западнопонтийски полиси Калатис, Истрос, Томи и Одесос (Йорданов 1998, 102; Неделчев 2005, 27).С някои свои действия Лизимах вероятно е нарушил статуквото, установено в Дунавска Тракия, и е предизвикал обединението на гети и скити⁷.

Последвалите войни между гетите и тракийския цар Лизимах показват укрепналата военно-политическа организация на гетите на границата на IV и III в. пр. Хр. и твърдо отстояване на тяхната независимост. Извороведският и археологически анализ, направен от П. Делев за тази епоха, недвусмисленно поставя двете войни на гетите с Лизимах и центъра на гетската власт в Дунавската равнина (Делев 2004, 210-238; Неделчев, 2005, 2). Интерес представлява пасажа у Диодор, в който се разглеждат клаузите на мирния договор между гети и македони след победата на Дромихет над Лизимах. В договора изрично се отбелязва задължението на диадоха да върне на гетския базилевс “всички градове, които преди е завладял” (Diod. 21.12.3-6). Кореспондирайки си с археологическите данни, стигаме до заключението, че в разглежданата област гетите са разполагали поне с няколко укрепени центъра. Археологическите данни също така навеждат на мисълта, че един от тези центрове на гетите вероятно се е намирал в земите между реките Янтра и Русенски Лом, или по-точно – около Поповските височини.

В началото на III в. пр. Хр. в пъстрата картина на Балканския полуостров се намесва нов етнически елемент – келтите (галите). През 80-те и 70-те на века техните набези засягат главно западната част на полуострова. Интерес за нас представлява пасажа у Павзаний (10.19.7) за отряда, предвождан от келта Керетрий, чиято цел е била траките и народа на трибалите. Повече сведения за този поход няма. М. Домарадски предполага, че келтите са били отблъснати и са се върнали в изходните си територии по Среден Дунав в Панония (Домарадски 1984). Тези данни на античните автори навеждат на мисълта, че за дадения период – края на IV/началото на III в. пр. Хр., трибалите са били все още значителна военна сила, с военен потенциал, достатъчен да отблъсне келтите. Съпоставяйки това с възхода на гетското царство в източната част на Долнодунавската равнина можем да говорим за своеобразен тракийски „ренесанс” на север от Хемус.

В края на IV и първата половина на III в. пр. Хр. земите на юг от р. Истрос са доминирани от двете силни държавни формации на трибалите и гетите. Трудно би могло да се определи в чия територия са влизали земите му р. Янтра и Лудогорието, поради тяхното средищно положение. В средата на III в. пр. Хр. политическата картина в региона е съвсем различна. Отчитайки липсата на конкретни сведения, не можем да поставим точна граница на келтската експанзия на север от Хемус. Страбон споменава, че трибалите са били напълно разбити и покорени от келтите, но тази политическа промяна не може да бъде поставена в конкретна времева рамка. Не знаем до къде е стигнала на изток и келтската експанзия след разгрома на трибалите. Интересното е, че след средата на III в. пр. Хр. прекъсват съществуването си големите гетски центрове при „Сборяново” и с. Кралево, Търговишко. Липсват и сведения в изворите за какъвто и да било изявен „базилевс” от този период⁸. Една от възможните хипотези за този политически упадък на гетите е вероятната келтска експанзия⁹.

За периода 277-218/213 г. пр. Хр. се говори за келтско царство в Тракия с център Тиле. Някои по-стари автори предполагаха, че властта на тилитите се е простирала на север до устието на р. Истрос (Кацаров 1919, 50-56), включвайки по такъв начин и интересуващите ни територии в това царство. Има няколко находки от региона, които могат да се свържат с келтите и тяхната култура, без да се обвързваме с точна датировка на тези артефакти. Това са находките от с. Захари Стояново, Долец, Камбурово и Методиево (Домарадски 1984). Интерес буди мистериозната „Мадона” от с. Садина, като една от възможните хипотези за нейния произход е точно латенската култура. М. Домарадски твърди, че в долината на р. Камчия (ант. Панисос) може да се търсят селищата на племето корали, което е идентифицирано като келтско (Домарадски 1984). Именно с това племе може да се свържат и изброените по горе находки, а не с тилитите.

Комбинирайки археологическите данни с писмените извори, можем да твърдим, че в периода от началото на IV в. пр. Хр. до средата на същото столетие, а може би и след това, земите на изток от р. Янтра до Добруджанската равнина са били доминирани от трибалите. В тази връзка отново ще отбележим аналозите между Боровското и Рогозенското съкровища и произтичащото от това заключение, че първото, както и второто, могат да се свържат с трибалската хегемония в района на бъдещата провинция Долна Мизия. Тази теза има пряко отношение към следващата, а именно – маршрута на Филиповия поход от 339 г. пр. Хр., която би трябвало да се търси на изток от р. Янтра. При такава реконструкция на събитията, западната посока на филиповия поход ни изглежда твърде несигурна. Разгледаният случай с Дромихет и Лизимах, както и археологическите находки от региона, навеждат на мисълта за съществуването на не един или два укрепени гетски центъра, а на няколко такива, които условно можем да наречем градове.