Георги Николов Димов
(РЕЗЮМЕ ОТ XXI КОНГРЕС ПО ВИЗАНТИЙСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ –СОФИЯ, 2011Г.)
Изследвайки урбанистиката във Византия, селищната история на древната Империя, откриваме, че такава в действителност почти липсва – не се срещат нито градски архиви, нито конкретни податки в наративните източници достигнали до нас. За градската история може да съдим само косвено, по това което е останало – било то в епистоларните документи, в сигилографските или нумизматични паметници, по различните административни документи (практикони, хрисовули, простагми) и не на последно място, в това което ни дават археологическите разкопки и проучените културни пластове от късноантичните и средновековни селища – керамика, рядко стъкло, строителен материал и понякога удивителни паметници на декоративното и приложно изкуство. Но византийската цивилизация и култура била градска по своя характер, повлияна и унаследенa от Римската империя и в резултат, градският живот във Византия достигнал два пъти разцвет, както през V и VII в., така и през X – XII век1.
Предмет на настоящото изследване е именно възхода на града през по – късният, по – зрелия, по -„византийския”2период – от края на X– началото наXI век до към 1204г. – понякога тенденциозно представян и пренебрегван в научната литература3. Трябва да отбележим, че просперитетът на селищната система, особено през XIвек, бил пряко свързан с европейските владения на Империята, или по – конкретно с Балканския полуостров и Южна Италия, а подходът при проучването на града, особено в нашето изследване за тази епоха, неминуемо трябва да бъде интердисциплинарен – и заради факта, че изворите от десетото до дванадесетото столетие винаги били доминирани или в зависимост от столицата Константинопол, (вечният πόλιςза византийците), и поради състоянието, и фрагментарността на археологическите проучвания, и паметници от епохата – очертания на крепостни стени, нарушена стратиграфия и останки от църкви и манастири. Основната ни цел, разбира се, е представянето на тенденциите и промените на градската действителност, характерни за периода след Xвек и по – конкретно: фортификацията на градовете (т.нар. процес на incastellamento) и спецификата на тяхната типология, ролята на форосите и ситуирането на пазари и панаири извън градските стени (както и пряката им зависимост от централната власт), нарастването на градското население, стокообмена и многобройните монетни находки от периода, формирането на квартали по етнически принцип (по – конкретно ще разгледаме латинските квартали в градове като Дирахиум, Солун, Пловдив, Константинопол), развитието на архитектурата, преизползването на антични строителни материали и сполии, църквата като фактор в градския социален живот. И от съображения за краткост, завършвам с надеждата, че засягането мимоходом, на конкретните аспекти от градската действителност във Византия, през XI и XII в., ще очертае основните проблеми и корективи, пред които днес трябва да се изправи съвременният византолог или медиевист, защото припомняйки си думите на Тома Магистър4 от Солун:
„Това което прави един град, не са камъните….а гражданите…” разбираме сложното и често неразбрано от нас, отношение на самите ромейски поданицикъм града след X век. Още повече, че преосмислянето ролята на византийския град и култура по българските земи са тема нужна за успеха и реализацията на нашето, родно културно – историческо наследство в европейски план.
1 Разбира се, между тези два периода на възход, времето на „Тъмните векове”, днес предмет на усилени дебати, представлявало упадък за византийския град, чийто урбанистични функции се изчерпвали до административни, военни и църковни, като селищата изпълнявали главно ролята на крепости и убежища за населението.
3Дълго време византийският град през XI – XII век бе игнориран в нашата и бившата югославска или румънска историография, а неговите достижения, въпреки интереса на световната историческа наука към тази епоха, подценявани или отдавани на по – ранни или по – късни епохи – в зависимост от националния интерес. И с основание се стигна до критичната забележка на А. П. Каждан: “За съжаление националните предразсъдаци често ограничават периметъра на проучванията и влияят върху интерпретацията на археологическия материал. Много български изследоватвли съзнателно игнорират времето на «византийско робство», пренебрегват сведения от XI век, а тези от XII век приписват изключително на Второто българско царство” – Каждан, А.П., А.Епстейн. Византийската култура XI – XIIв. промени и тенденции. Faber, В. Търново, 2001, стр.51