Кратка история в картини на Малтийския орден на св. Йоан Йерусалимски (по случай 9 века от създаването му и 20 години от установяването на официални дипломатически отношения с България) – част I
Владислав Иванов
В този кратък материал ще се опитам накратко да ви представя историята на организацията, известна днес най-вече под името „Малтийски орден”, която е толкова забележителна в множество аспекти, колкото е забележителна и дейността и днес.
Разбира се, не е лесно да се представи една деветстотингодишна история в няколко страници. Но въпреки това се надявам, че тази презентация ще ви бъде интересна и ще ви запознае с някои любопитни факти относно ордена на хоспиталиерите. Хоспиталиери е само едно от многобройните имена, с които е известен Малтийският орден. През вековете той е бил наричан „орден на родоските рицари”, „хоспиталиерите”, „йоанитите” и, за краткост – Хоспитала и Религията. Той е една от най-старите международни благотворителни организации в света. Началото му дава не друго, а чисто и просто един „хоспис” (който тогава не е точно това, което разбираме под днешното понятие, а представлява нещо средно м/у странноприемница и болница). Вярно, не какъв да е хоспис, а хоспис, построен в може би най-свещеното място на планетата – Светия град (за три от най-разпространените понастоящем световни религии – Християнството, Ислямът и Юдаизмът) Йерусалим.
През XI в. няколко търговци от италианския град Амалфи – тогавашния център на търговията между Изтока и Запада, нещо като по-късните Венеция и Генуа (защо не и Амстердам) – решили да построят в Светия град църква, странноприемница и болница-хоспис за западноевропейските „пилигрими” (така се наричали християнските поклонници до Йерусалим, а ние българите предпочитаме да ги назоваваме с арабската дума хаджии – и до ден днешен всеки българин, който е ходил до Йерусалим, може да сложи пред фамилията си една представка „хаджи”, която показва че той е ходил до Светия град и се е поклонил на Божи гроб, мястото, където Исус Христос е умрял и възкръснал за спасението на всички християни). Навремето извършването на поклонението до Божи Гроб носело израз на особено достойнство и престиж и поклонничеството било много разпространено. Затова напливът на пилигрими в Йерусалим бил голям, независимо, че градът се намирал под мюсюлманска власт. Хората, понякога идващи от далечни северни страни, често се разболявали – било поради това, че не били свикнали с климата, било по други причини. Те също така срещали трудности с намирането на подслон и това именно подбудило амалфийците да извършат „богоугодно” дело, като построят хоспис, специално предназначен за пилигримите. Търговците измолили от тогавашния египетски халиф разрешение и го построили, разполагайки го в удобна близост до самата Църква на Божия гроб в Йерусалим. Заедно с хосписите, които били два – за мъже и за жени (мъжкият впоследствие бил посветен на блажения св. Йоан Кръстител), богатите амалфийци построили и църква – „Св. Мария Латинска”. Целият комплекс от сгради малко по-късно станал известен като „Св. Мария Латинска”, а персоналът й (съответно женски за женския и мъжки за мъжкия хоспис) – като „хоспиталиери”. Един французин на име Жерар бил назначен за администратор и ръководител на въпросните учреждения и под неговото управление хоспиталиерите дочакали пристигането на войските на Първия кръстоносен поход под стените на Йерусалим през 1099 г.
Първият кръстоносен поход, който бил подбуден от папството в Рим и имал за своя основна цел освобождението на Йерусалим, довел до образуването на ред „кръстоносни” държави от „западноевропейски тип” в Сирия и Палестина (Графство Едеса, Княжество Антиохия, Графство Триполи и Йерусалимското кралство). Още първите крале, принцове и графове на кръстоносните държави прозрели ползите, които биха могли да имат от хоспиталиерите на Жерар (може би единствената „франкска” организация от някакво значение, съществувала в Ориента преди идването на кръстоносците) и започнали да им правят различни дарения. Вероятно преди това Жерар и последователите му приели монашеството, полагайки три задължителни обета, които монасите-членове на Малтийския орден полагат и до ден днешен – обетите за послушание, бедност и непорочност. Скоро монашеското братство на хоспиталиерите станало известно и на Запад, където получило всеобщо одобрение, Така се стигнало до булата на папа Пасхалий II (1099-1118), издадена на 15 февруари 1113 г., с която съществуването на новия католически орден, наречен “братство на хоспиталиерите от Йерусалим” било потвърдено официално. Наскоро бяха отбелязани 900 години от написването на този документ, който понастоящем се съхранява в Малта.
1. Кръстоносци в сражение срещу сарацини в „Светите земи” на Сирия и Палестина (средновековна миниатюра). След превземането на Йерусалим през 1099 г., кръстоносният предводител Годфроа дьо Буийон превърнал града в своя столица и бил провъзгласен за първия владетел на Йерусалимското кралство. Още през същата година Годфроа направил и първото в историята дарение на хоспиталиерите – селището Хесилия в Палестина, в знак на признателност за помощта, оказана от братята-лечители на неговите болни и ранени войници.
Виждаме, че в началото по-късният Малтийски орден или хоспиталиерите не представлявал нищо повече от неколцина мъже и жени, които приели монашеството и работели в хосписите на „Св. Мария Латинска” в Йерусалим, грижейки се за болните пилигрими. Те били всичко друго, но не и военни, камо ли пък рицари. Но Малтийският орден е по-известен именно като рицарски орден. До неговия рицарски и военен характер се стигнало малко по-късно. Всичко започнало с това, че няколко рицари от свитата на йерусалимския крал доброволно постъпили на служба в „Св. Мария Латинска”, приемайки монашеския обет. Един от тези рицари станал наследник на Жерар (който по-късно бил провъзгласен за Блажен от католическата църква). Това бил френският благородник Раймон дьо Ла Пюи (1120-1160 г.). Той бил първият ръководител на йоанитите, който започнал да носи титлата „магистър” или “велик магистър”. Негова била основната заслуга за това орденът на хоспиталиерите да се превърне в милитаризирана организация, съчетавайки по неподражаем начин войната с благотворителните и лечителските си функции. Главната причина за тази привидно необичайна трансформация били именно вражеските нападения, с които постоянно се сблъсквали европейските поклонници до Светите земи и нуждата им от надеждна охрана. Вероятно първите „бойни отряди” на ордена в Палестина и Сирия били съставени от наемници, т.нар. „рицари на заплата”, а първоначалните им функции били свързани както със защитата на поклонническите пътища, така и с осигуряването на надеждна протекция над новопридобитите от йоанитите обширни поземлени владения, които не спирали да им даряват местните монарси и барони. Твърде скоро обаче хоспиталиерите развили своя собствена въоръжена част и, като фра (от латинското frater – „брат”) Раймон дьо Ла Пюи се оказал талантлив военачалник. Процесът на милитаризация на Хоспитала не бил особено учудващ при необходимостта от постоянна бойна готовност на всички социални слоеве на „франките”, т.е. на западноевропейците, преселили се в кръстоносните държави в Ориента. Обградени от врагове от всички страни, те трябвало да защитават правото си върху тези земи; това било тяхната първостепенна задача и неслучайно новопридобитата военна функция на хоспиталиерите бързо изместила на заден план другите им занимания. Образно казано, заплахата за франките в Светите земи да загинат от вражеския меч в този период била по-голяма, отколкото смъртта от болест или липса на подслон.
2. Така вероятно са изглеждали първите братя-рицари от ордена на хоспиталиерите в Светите земи през XII в. (илюстрация: Osprey Publishing)
3. Друга съвременна илюстрация на рицар хоспиталиер от най-ранния период – XII век. Характерният бял кръст с осем върха, изобразен на расото и щита на рицаря, е известен днес като „малтийски кръст” и често бива използван в различни страни като медал за храброст. Той е главен символ на ордена на йоанитите още от тези далечни времена (илюстрация: Osprey Publishing).
4. Карта на средновековния Йерусалим по време на обсадата му от египетския султан Саладин през 1187 г. С червената линия (в очертанията на града) и надписа на български са посочени местоположението на главната квартира на ордена на св. Йоан и болницата „Св. Мария Латинска”, разположени в непосредствена близост до Църквата на Божи гроб (The Holy Sepulchre). Тук е създаден Малтийският орден.
Така хоспиталиерите се превърнали и в рицари, а армията им не спирала да нараства през целия 12-ти век. Същото се отнасяло и за техните хосписи и другите владения, които различни набожни католици им дарявали: замъци, обширни земи, села и дори цели градове и области; не само в Светите земи, а и на цялата територия на Западна Европа. Орденът на Хоспитала станал най-големият, влиятелен и богат военно-монашески орден наред със своите „събратя” от ордена на Храма (по-известни като „орден на тамплиерите”). Това било видно най-вече в кръстоносния Йерусалим, където под егидата на йоанитите се издигнала най-голямата средновековна болница с места за повече от 2000 човека. Орденът бил и важен политически фактор в т.нар. „Отвъдморски земи” (Outremer). Неговите братя-рицари, сержанти и наемници били достатъчно многобройни, добре подготвени и мотивирани, за да се превърнат във важна опора на франкските държави на Изток.
Значението на Хоспитала особено изпъкнало в тежките за „отвъдморските франки” (а в символично значение и за цялото западно християнство) години след битката при Хатин (1187 г.), в която египетският султан Саладин (бивш кюрдски наемник) им нанесъл унищожителен удар. Третият кръстоносен поход, в който лично участие взели владетелите на Франция, Англия и Свещената Римска империя, успял да вземе частичен реванш над султана, но след това кралете и почти всички останали си тръгнали. Сред тези, които останали, най-силните организации били тези на тамплиерите и хоспиталиерите и те вече съставлявали основният гръбнак на отбраната на Светите земи.
При все трагичния разгром при Хатин франките успели да се задържат в Сирия и Палестина повече от 100 години след това. Немалка част от това се дължало на ефективната съпротива, оказвана от военните ордени, които се превърнали в най-големите земевладелци на франкските територии. В 1291 г. те обаче били разбити за последен път (от военизираната теокрация, ръководена от куманските мамелюци в Египет) и окончателно прогонени от Азия. Опитите на папството, ордените и франкските емигранти в Кипър да се върнат обратно завършили с неуспех и в началото на 14-ти в. били до голяма степен изоставени. Това фиаско било сред основните причини за скандалното разформироване на ордена на тамплиерите, което останало в историята и с трагичната дата „петък, 13-ти” (денят, на който тамплиерите в Кралство Франция били арестувани и обвинени в ерес).
5. Средновековната крепост Крак дьо Шевалие (дн. Сирия) в Ливанските планини. Прославена с непревземаемостта си, това е една от най-силните твърдини на йоанитите в Светите земи и едно от най-важните им средища след падането на Йерусалим.