Бихме искали да запознаем читателите с книгата на краеведа, философ по образование, г-н Костадин Пампов: „Философия на средновековната българска история Гледната точка на проф. Петър Мутафчиев”, Пазарджик, Беллопринт“ ООД, 2013, 80 с. Изследването представлява обширна студия, в която авторът доразвива свой предходен труд: „Философия на българското Средновековие. Според философско-историческите опити на Петър Мутафчиев“, Пазарджик, 1995 г. Като приложение в края книгата се прибавя интересно интервю на историка г-н Хачик Мардиросян с автора. Представяме книгата чрез съдържателното Въведение от проф. д-р Пламен Павлов, което предлагаме изцяло:
ЗА ФИЛОСОФСКО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА ЕДИН БЪЛГАРСКИ УЧЕН ОТ ЕВРОПЕЙСКА ВЕЛИЧИНА
В ръцете на читателя е новата книга на фи-лософа и писателя Костадин Пампов, един от познавачите на такава сложна и противоречива материя, каквато е философията на история-та. В духа и логиката на своите проучвания върху българското интелектуално наследство, авторът отново ни среща с големия историк проф. Петър Мутафчиев (1883-1943), на когото е посветена и една от предишните му книги – „Философия на българското Средновековие“ (Пазарджик, 1995 г.). Определено може да се каже, че К. Пампов не просто е написал „продължение“ или обичайното в такива случаи „преработено издание“ на свой по-ранен труд. Авторът анали-тично представя „гледната точка“ на проф. П. Мутафчиев с оглед на развитието на неговите възгледи, влиянието на тогавашните философ-ско-исторически идеи и отражението на об-ществено-политическите и културните процеси в България между двете световни войни върху творчеството на историка.
Надали може да има съмнение, че авторите-тен учен, изтъкнат интелектуалец и доказан патриот, какъвто е П. Мутафчиев, заслужава подобно внимание, още повече, че писаното за него не е чак толкова много… Отричан и дори за-клеймяван след 1944 г., сравнително скоро само-то творчество на учения успява да се защити от идеологическите щампи и злословия… През 1973 г. са публикувани два тома негови „Избрани произведения“ (под редакцията на акад. Дими-тър Ангелов), през 1986 г. е преиздадена „Исто-рия на българския народ“ (предишното издание от 1943-1944 г. е в два тома), година по-късно и „Книга за българите“, и двете под редакцията на акад. Васил Гюзелев.
След началото на промените през 1989 годи-на пълната реабилитация на големия учен е категоричен факт, а публиката получава нови издания на негови творби, най-вече благодарение на проф. (по-късно академик) Вера Мутафчиева (1929-2009), достоен следовник на своя баща, да-ровито перо не само в областта на историчес-ката наука, но и на съвременната българска литература. Сред тях са „Изток и Запад в Евро-пейското Средновековие“ (София, 1993 г.) и фото-типното преиздание в един общ том на книгите „Добруджа в миналото“ и „Българи и румъни в историята на Дунавските земи“ (София, 1999 г.). Междувременно са преиздадени и неговите лекции по история на Византия.
Естествено, публикуването на трудовете на виден учен (би могло да се каже, и тяхното пре-откриване извън тесните професионални среди), поставя въпроса за осмислянето на възгледите на техния автор. Разбира се, това в една или
друга степен е правено в предговори, рецензии и отзиви. През 1997 г., благодарение на Историчес-кия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, е издаден сборникът „Про-фесор Петър Мутафчиев: познат и непознат“ (под редакцията на доц. д-р Тодор Попнеделев), в която са събрани докладите от научната кон-ференция от есента на 1993 г., посветена на 110-ата годишнина от рождението на изтъкнатия историк медиевист. Но и днес редица текстове на учения и мислителя П. Мутафчиев остават трудно достъпни за широката публика, пръс-нати в различни списания и вестници. Би било чудесно, ако 130-ата годишнина от неговото рождение стане повод тази празнота да бъде запълнена.
В своето кратко, но прецизно изследване К. Пампов анализира най-ярките философско-исто-рически творби на П. Мутафчиев. Няма смисъл да повтаряме онова, което читателят сам ще открие в книгата по отношение на възгледите на П. Мутафчиев за „ролята на византиниз-ма“ и „духът на отрицанието“ в българското Средновековие, за „възходите и паденията“ в многовековната ни история. К. Пампов с право отбелязва, че влиянието върху П. Мутафчиев на философи като Бенедето Кроче и Петър Бицилли, на школите в съвременната му византология и европейска медиевистика не може да бъде игно-рирано, но и не следва да се преувеличава. От друга страна, в еволюцията на възгледите на историка определено се чувства отражението на злочестата българска съдба след Ньойския до-говор, на крушението на Сан-Стефанските иде-али за национално обединение, на ожесточената политическа борба у нас в периода между двете световни войни.
Основателно К. Пампов съпоставя виждания-та на П. Мутафчиев с тези на други учени. Днес е трудно да се съгласим с част от изводите на П. Мутафчиев по отношение на цар Симеон Велики, неговия син цар Петър I, поп Богомил, народния светец Иван Рилски, българските иси-хасти от ХIV век… Идеите и представите за т. нар. византинизъм, за едва ли не разрушител-ната роля както на богомилството, така и на отшелничеството, с развитието на историчес-ката наука са съществено коригирани, а в някои случаи опровергани. И все пак, драматичните въ-проси, вълнували преди толкова десетилетия П. Мутафчиев, не са ни чужди и днес. „Забравените и неразбрани“ личности и събития продължават да провокират едни или други спорове, различни оценки и преоценки. В крайна сметка, изложе-нието на К. Пампов още веднъж ни убеждава, че историята не е само наука (в античността тя е имала своята муза Клио!), а и обобщено, мисле-но и премисляно знание, което в никакъв случай не може да остане суха и „хладна“ фактология, нито низ от биографии на повече или по-малко велики личности. И е напълно в реда на нещата ерудирана, но и патриотично мотивирана, а и емоционално ранима личност като П. Мутаф-чиев да има едни или други пристрастия. При това няма как да пренебрегнем неговия въздей-стващ върху читателя език и стил, който не се отличава, в добрия смисъл на думата, от литературната дарба, впрочем наследена и раз-вита от В. Мутафчиева… Нещо повече, стилът на П. Мутафчиев определено въздейства върху преките и непреките ученици на авторитетния университетски професор, по свой „ненормати-вен“ начин се превръща в своеобразна и трудно постигана „норма“ за следващите поколения български медиевисти.
Като своеобразно заключение в книгата на К. Пампов е поместено едно интересно интервю с него, дело на историка Хачик Мардиросян. Освен че е сполучливо обобщение на главните момен-ти в изследването, това интервю, или по-скоро ерудитски разговор, още веднъж ни убеждава в необходимостта от осмисляне на творческото наследство на П. Мутафчиев, а и на нашата изпъстрена със загадки, богата и драматична история.
проф. д-р Пламен Павлов (ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“)
Любознателният читател може да намери книгата в книжарници: «Д-р Петър Берон» и «Български книжици» в София.