За никого не е тайна, че времената, в които живеем, са дни на небивал технически напредък, удобства и улеснена комуникация. Това са обаче и времена с много и разнопластови проблеми. Те касаят почти всички сфери на обществото – личностно светоусещане, семейни отношения, училищна подготовка, гражданска позиция, политика, икономика, околна среда и пр.
Парадоксът, че въпреки своето високо развитие човечеството превърна XX в. в може би най-кървавото столетие от своята история е оставил своя отпечатък. Днешният човек се учи на толерантност, взаимоуважение, взаимопомощ и пр. Дали обаче избраният подход ни убеждава със своите резултати? Дали не изпускаме нещо, което превръща наученото просто в изпразнени от съдържание фрази? Дали децата израстват като личностите, които искаме да видим в тях?
Редица наблюдения подкрепят скептичното ни отношение. През втората половина на XX в. някои изследователи обръщат внимание, че за част от престъпленията, които статистиката отчита, и то особено сред млади хора, няма обективни причини. Лицата, извършили престъпленията, се затрудняват да обяснят защо са постъпили по вандалски начин или са употребили насилие. Тревожни статистики сочат, че докато около средата на XX в. проблемите сред учениците се изразяват в говорене в час, дъвчене на дъвка, шумене и пр., то през последната четвърт на века са наркотици, алкохол, побоища, грабежи, изнасилвания, самоубийства и др.
Сред тъжните симптоматични български примери, можем да посочим следния: преди три години се установи, че в Борисовата градина са намерени дървета, срязани с тънко острие почти до края и оставени така, за да паднат от вятъра върху случайни минувачи. Подобен акт няма никаква практическа полза, освен осведомяване от новините, че някой е пострадал от него. Това престъпление е достатъчно илюстративно и може да се нареди до показните разстрели в училища и магазини или жестоките убийства, извършени от ученици и младежи (отново можем да дадем примери за тях в България). Трябва да се замислим накъде води всичко това и къде грешим.
Психологията се опитва да предложи решения, но сама бива разкъсвана от редица неизвестни, включително и от липса на единна концепция за това какво представлява човека от физиологическа и духовна гледна точка. Този проблем, характерен за психологията, през последните десетилетия се оказва присъщ на хуманитаристиката въобще.
Науки като философията или културологията се показват безпомощни да докоснат глъбините на човека, да го укрепят и бетонират убеждението му, че има „прав“ и „грешен“ път и че достойният индивид трябва да следва правия път. В условията на днешното време и подобно поражение на хуманитаристиката, хората масово търсят успокоение във вредни наслади и материалната осигуреност, която наглед единствена носи сигурен престиж и закрила. Тази стремежи обаче пораждат единствено нови нива на болка и ожесточение.
Неспособността на хуманитаристиката да посочи и обоснове пред човека конкретен и правилен път, изследователите днес характеризират като „глобална криза на съвремието“ или „криза на модерността“, чиито измерения се търсят най-вече в духовната сфера. Не неспазването на установените норми или извращаването им тревожи съвременните хуманитаристи, „а в усъмняването във валидността на всички и всякакви норми, на всякакви идеали“ (Зджислав Краснодембски).
Причините за това състояние се търсят в методиката на съвременната наука, която се абсолютизира, но не се занимава с въпросите на ценностите и нормите. Обстоятелството, че няма открити молекули „любов“ или „справедливост“, насажда скептицизъм, който предразполага към нихилизъм. В опита си да обясни жестокостите на двадесетото столетие, историкът Пол Джонсън се опитва да обясни първо относителността, която пуска корени в сферата на етиката. При корените на проблема той поставя големите научни открития на века.
Хуманитаристите търсят изход в две направления. Първото е подходяща, философски осмислена и проверена, и затвърдена от историята критика към науката, която да изиска и утвърди самоотговорността на човека. Второто направление е широк релативизъм и акцент върху гъвкавостта и прагматичността в отношенията и по-малко сериозно отношение към теми като етическите фундаменти, националните и религиозните идентичности и пр. Поражението се признава чрез призиви, отправени от трибуната на големи научни форуми, философията да не се занимава с въпроса за смъртта и смисъла на живота. Наред с това е налице настояване за отказ от непреходността на ценностите като условие за употребата им като ориентир в културното многообразие.
Какво може да се направи в такава ситуация? Как да се убеди едно дете, че гласът на съвестта му не е празен и безсмислен? Като това растящо дете да остане почтен човек, независимо от лошите влияния и примери, които вероятно ще го наобиколят? Като представя творчеството на съвременния учен антрополог Одо Маркуард, философът Д. Гинев обобщава неговия замисъл за решаване на описаните съвременни културни проблеми така:
„Единственият начин на смъртния човек да се противопостави на преходността на своето съществуване е да интерпретира онова, което културно-исторически остава непреходно“. В това отношение, българската история и родна православна култура имат много какво да предложат. Просто трябва да се възползваме.
Георги Канев (Младежка историческа общност)
Източник
МИО Историци
Historia magistra vitae