Кратки щрихи от живота на един от съвременен подвижник и будител – отец Димитър Вукадинов (1930 – 2012)

Отец Димитър Вукадинов – свещеникът прегърнал доброто

Ангел Карадаков

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”, това гласи едно от блаженствата, които Христос изрича пред апостолите. За един такъв милостив човек, който навярно вече е и помилван от Бога, ще ви разкажем.

Началото на есента е. Към малък храм извън центъра на столичния град се приближава скромен свещеник с чисто расо и кръст на врата. Пред храма стоят няколко души с протегнати ръце, молейки се за подаяние от влизащите в църквата миряни. Очите им се озаряват, когато виждат леко прегърбения свещеник да влиза в двора и с бодра крачка да се приближава към храма. Протягат му ръцете си, а от него получават не само средства, с които да преживеят деня, но и благослов.

Този свещеник е Димитър Вукадинов, който години наред бе спасителният кораб за стотици бездомни и социално слаби хора. С малката си дейност той буквално спасяваше животи. Да, през зимните месеци стотици бяха хората, които получаваха топла супа и къшей хляб.

Може би и за това той си отиде така, както и живя – в служба на Бога. На 12 февруари, по време на неделната св. литургия, докато отецът прикадява храма на песнопението „Иже херувими”, получава масивен инсулт. След като е закаран бързо в болница, отецът се преставя пред Бога мирно. Кончината му е знаменателна с това, че той получава инсулт точно преди времето, в което не би могло да се прекъсне св. Литургия. Православните богослови знаят, че при пожар, нападение на иноверци или други форсмажорни обстоятелства св. Литургия може да бъде прекъсната, но това трябва да стане преди Великия вход т.е. преди или след песнопението „Иже херувими”. За да може да се прекъсне св. Литургия и да не остане неотслужена, Бог допуска отецът да получи инсулт точно преди Великия вход.

Отецът е роден в софийското село Железница през далечната 1930 г. и повече от 40 години служи в столичния храм „Св. Георги Победоносец” в кв. Дървеница.

Лично не познавах отец Димитър Вукадинов, но от това, което съм слушал за него знам, че е човек не само на вярата, но и на делото. „Щедро се раздаваше на хората”, така хората, на които е погнал отецът, го описват.  До последния си дъх той не изостави свещеническото си служение и духовната грижа за своите чеда. Малкият храм в столичния квартал Дървеница се бе превърнал в място, където всички неофити от началото на 90-те години, прещапулници във вярата, бяха намерили мястото си и служеха на Бога ревностно. Отец Димитър не бе само милосърден със своята социална кухня, не, той бе и (не би било дързностно да го кажем), безкръвен мъченик. Човек, изживял не веднъж гоненията и натиска на комунистическите власти. Той твърдо отстоява Христа и не предава вярата си.

Веднага след политическите промени отец Димитър изгражда и духовно укрепва своята енория, която в продължение на годините стана една от най-живите в столицата. През време на т.н. преход отецът е духовен защитник и покровител на десетки, ако не и стотици хора изпаднали в нищета и нужда. Той осигурява топла храна, дрехи, подслон. Подпомага хората, които желаят да си намерят работа, грижи се за невръстните им деца и всячески се опитва да ги напъти във вярата, да им даде надежда и най-вече да ги приучи на истинската и безуславна християнска любов. По-късно, когато времената започват да се подобряват отецът и вече живата му енория продхващат едно нелеко, но повече от спасително дело – отварят кухня за социално слаби хора, в която всеки четвъртък бедни и немощни хора, могат да получат топъл обяд, както и да си вземат хляб и хранителни продукти. През цялото време работата в социалната кухня е напълно безплатна. Никой не получава и лев за извършената доброволческа работа, но напротив, присъединяват все все повече и повече желаещи.

Отецът не подбира нуждаещите се по документите им, нито пък по това дали живеят в енорията или квартала му. Единственото нещо, което се иска от тях е да донесат съд, в който да им бъде сложена топлата гозба. Социалната кухня на отеца обаче не бе организирана нито по социална програма, нито с помощта на БЧК. 

„Започнахме да раздаваме храна преди осем години (т.е. през 90-те години на XX в.). Средата на 90-те бяха най-тежки за всички ни. Със събраните пари в църковната касичка купувахме и раздавахме ядене на най-окаяните. После се появиха спонсори, започнахме да готвим в пристройката на двора, – разказва за началото на делото си отец Димитър. По средата на приказката си въздъхва. – Смятахме, че раздаването на храна ще е временно, докато хората си стъпят на краката, а се оказа, че все още мнозина няма какво да ядат. Ето, заради това не мога да спя нощем. Лежа буден и се питам: Докога, Господи? Явно много сме Те разгневили с лошотията си, с лукавщината си, с греховете си, щом допускаш толкова хора да се мъчат в тази наша България“, казва отец Димитър пред столичен вестник през 2007 година.

„Любовта към ближния е най-важна – реалната, дейната любов, а не онази на думи. Това е всичко, което ни трябва, за да сме човеци. Другото е от лукавия“, казва отец Димитър. И е напълно прав, защото без любов сме нищо.

Днес кухнята на отец Димитър е затворена. Не отговаря на условията, при които може да бъде раздавана храна. Но днес, всеки четвъртък, бедните продължават да идват пред двора на църквата и да чакат. Да чакат милостиня и помощ. Отецът със сигурност се моли за всички нуждаещи се от енорията му, а и за тези, които идват да търсят помощ. Делото му обаче не е напълно забравено. Намира се от време на време все някой дарител, който да предложи помощта си и на социално слабите хора се раздават сандвичи, хлябове и пакетирани хранителни продукти.

В паметта на всички ни, но най-вече на онези, на които отецът е помогнал, свещеник Димитър Вукадинов ще бъде пример за човек, който скромно, тихо и без реклами и възхвалявания успя да направи това, което дори днес в 2020 г. мнозина силни на деня не могат. Той съумя да покаже на хората истинската и дейнствена любов, безкористна, себежертвена, жертвоготовна и спасителна. Даде пример, защото към това бе призван. Да води паството си към небето. А той вече е там, защото милостивите ще бъдат помилвани.

Животът на отец Димитър в години

thumbwm

О. Димитър е роден на 28.10. 1930 г. в с. Железница, Софийско. Ръкоположен е за свещеник от Левкийския епископ Партений през 1980 г. През 1981 г. е назначен за предстоятел на столичния храм „Св. Георги Победоносец” в кв. „Дървеница”. На 2 март 2008 г. получава офикията „протойерей”, а на 5 февруари 2012 г. – получава отличието „иконом”.

Източник: https://svetodavec.wordpress.com/

Снимки: http://www.bg-patriarshia.bg/

Свързани публикации:

Димитър Маринов (1846 – 1940) – православният свещеник и етнограф

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *