Стою Н. Шишков
През ужасната и тъмна исторична епоха, през която родопското българско население е било заставено със силата на меча да напусне своята бащина християнска вяра и я замени с мохамеданската, само малцина са сполучили да се отърват от смърт и потурчване и опазят вярата си…
Какъв е бил животът на това останало малцинство, вярно на християнството в планините през първите времена след изтурчването, как е могло то да оцелее до днес, за това можем да научим само от запазените домашни предания. От тия предания и някои веществени доказателства, запазени тук-там, ние виждаме, че остатъците българи християни до не много отколе са прекарвали един наистина мъчен, пълен с лишения и тегло, горски живот, съпроводен с постоянни грижи за самозащита. За да избегнат смъртта, те всякак са се мъчили да се укриват, че не са християни, криели се из непристъпните гористи места и др. т. (1) Никакви черкви, никакви свещеници, никакви знаци на християнски живот не са били допустими не толкова от потурчените си съседи и роднини, колкото от многобройните хайки от еничери, татари, кърджалии, делибашии и др. т., които са сновели из всички краища и в Родопите и на които единствената цел в живота е бил грабежът. Та и външния от планините свят за дълго време не е можел да знае положително, че в широките планински усои е оцеляло тук-там християнско население (2).
Няма съмнение, че при такива условия и религиозното чувство далеч трябва да е било отпаднало у останалите непотурчени горски обитатели. По едно време, а това е било през първата половина на XVIII век, от Атонските манастири почнали да се навестяват из Родопите монаси, преоблечени често пъти в арнаутски или турски костюми. Това показва, както ще се види и по-надолу, че Атон е предприел най-напред мисионерската мисия да съживи и запази християнството измежду остатъците неизтурчено родопско население.
От тия атонски монаси, които впрочем мнозина постигнала мъченическа смърт, най-дълбоки възпоминания в местното население е запазено и най-заслужил и за религиозно-нравственото, па и национално-обществено пробуждане в Средните Родопи е бил йеромонах Григорий, наричан и помнен и днес още (с името) поп Лигорко или поп Глигорко.
Когато обстоятелствата се поизменили, някои от Атонските манастири сполучили да си отворят в някои села и свои метоси, в които от време на време идвали монаси, едно да канят поклонници за Св. Атон, друго да поучават и събират оброци за манастирите. В Ахъчелебийската кааза главен метох Атонски е имало в селото Устово, където ред години не е оставал празен без монах. Тоя метох е бил на Диониския манастир „Св. Йоан Предтеча“. Около 1837 – 38 година в споменатия метох дошъл йеромонах Григорий, който е бил около 40-годишен тогава. По народност чист гърк, родом от с. Скъту, някъде близо при Атонския полуостров, йеромонах Григорий не е знаел ни една дума български, поради което Устовци не го щели. Тогава йеромонах Григорий отишъл в селото Горно Дере-кьой, дето нямали свещеник. През това време той научил местния български говор и заедно със свещеническите си длъжности, заловил се да учи и в училището селските деца. Примерен в живота си, отличен проповедник в черквата и добър учител в училището, йеромонах Григорий в скоро време спечелил добро име в каазата. На другата година устовци го поканили вече в селото си, където престоял чак до 1849 година. През това време той вече добре изучил езика, обикалял за изповед всичките села и станал тъй популярен, че просто го имали като светия. През 1849 година манастирът „Св. Йоан Предтеча“ му заповядал да напусне Ахъчелебийско и замине за Влашко. След три години обаче, в 1832 год., йеромонах Григорий пак се върнал в Устово и престоял до 1872 година, когато в преклонна старост си заминал за Св. Атон, дето и свършил дните от живота си.
Йеромонах Григорий е имал среден ръст, руса и изострена брада, сухо лице и пламенни очи. Той бил широко начетен богослов и с редки християнски добродетели. Имал дар слово и мощен проповеднически тон. Живеел скромно, месна храна никога не употребявал, не бил петимен за пари, обличал се бедно, сам си прислужвал, бил достъпен за всички и всекиго и всякъде поучавал. Смело бичувал порочните хора, мразел турците, мразел и странял от всичко светско, с една дума водел един чисто християнски-аскетичен живот, който заедно и с мощната му проповед съживил духа в населението, изкоренил много предразсъдъци и повдигнал до голяма степен религиозността и нравствеността в тоя край, който и днес се отличава в това отношение от много други покрайнини.
Но най-голямата заслуга на тоя монах, истински пастир, се състои в неговата проповед на местния говор и земане страната на българите по време на гръко-българската черковна разпра. По негово внушение и ръководство свещениците Кирияк Белковски от Устово, Димитър Толковски от Райково и Константин Манолов от Петково съставяли проповеди, други правели на местния ахъчелебийски говор, като продължили и борбата с гръцкото духовенство в онова време и будили,и закрепвали народното съзнание в тоя край (3).
Когато гръцката патриаршия прогласи народа ни за схизматичен, йеромонах Григорий увещавал населението и казвал: „Дерзайте, синко, тая схизма не е основна. Българите не са направили никакви догматични нарушения; целта на патриаршията е да се уплашите и се приберете в лоното ù, защото има нужда от вашата парична помощ.“ В една пък проповед в Райково йеромонах Григорий буквално казал и тия думи: „Дяволите излязоха от турските паши и влязоха в гръцките владици и калугери.“
През 1870 г. Ксантийският гръцки владика, като чул, че йеромонах Григорий има голямо влияние в Ахъчелеби и че той ярко защищавал българската кауза, викал го да го мъмри и съветва да се отклони от тоя път. Обаче йеромонах Григорий смело му казал, че той не може да проповядва неща, противни на Св. Писание. Някои уверяват, че заплашванията от владиката и управлението на манастира, когато се научи то за отклоняването на йеромонах Григорий от патриаршеския път, повлияли и той, убит духом, напуснал веднъж за всякога Ахъчелеби. Други пък твърдят противното, че йеромонах Григорий уж в последно време зел страната на патриаршията и като видял, че не ще може да направи нещо между събуденото и зле вече настроено Ахъчелебийско население, отчаял се и напуснал страната. На кое да се вярва, не може се каза с положителност, обаче знае се едно, че старецът бил много убит духом в последните две години след схизмата.
Йеромонах Григорий е споходвал и Даръдере и някои от Рупчоските села, като Чепеларе и Широка лъка. Неговите заслуги към тоя български край през ония времена са големи и неоценими (4).
Извор: Стою Шишков. Избрани произведения. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1965. Стр.57–60 (Сп. Родопски напредък“, г. I (1903) кн. II)
Бележки от автора:
1) До неотдавна българските християнки в Даръдере са носели яшмаци и криели лицето си от мъже, като същи мохамеданки. И сега, за да се избегне възможна опасност при минаване през известни турски покрайнини, българите занаятчии и кираджии се преобличат в турски дрехи, говорят турски и се преправят на турци.
2) Виж книгата „Портрет на гръцкото духовенство и коварните му дела против българите в Родопите“ от С. М. Родопски, 1887 год., Централна печатница Ед Дионе в Пловдив.
3) Виж „Материал за изучаване родопското наречие“ от покойния. Хр. Попконстантинов в I и II кн. от Сборника за народни умотворения и пр. на М-ството на Н. Просвещение.
4) Много от горните сведения ми даде за тоя Светогорски монах Н. Всеблагоговейнство Иконом Василий Аврамов, сега Арх. Наместник в Станимака Той е ученикувал в ранната си възраст при йеромонах Григорий.
Източник: https://petkohinov.com/
Свързани публикации:
Забележителни български духовници и подвижници на благочестието