Георги Канев
В българската историческа наука въпросът за значението на Българската православна Църква за българският народ е многократно засяган. Църковният принос, както като духовно съкровище, така и като богатство от достойни родолюбиви представители, е забележителен. България дава на православието паметта на свети владетели (Тервел, Борис I, Петър I), на воини (св. Михаил Воин), на книжовници и пастири (св. Седмочисленици, св. патриарх Евтимий, св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, митрополит Климент (Васил Друмев) и на множество мъченици особено от периода на османското владичество над българските земи (княз Боян – Енравота, Софийските мъченици, св. Райко Шуменски, св. Игнатий Старозагорски, св. Йоан Българин и др.). Пламъкът на техния живот, осветен винаги от духовна, интелектуална и дори физическа жертва, е поддържал горящ огъня на българщината и в най-тежките години от българската история. Сред тези светли личности се нарежда и делото на митрополит Борис Неврокопски (1888 – 1948 г.).
Вангел Симов Разумов, бъдещият митрополит Борис, е роден на 8 ноември (Димитровден) 1888 г., в село Гявато, Битолско. Семейството му е скромно, родолюбиво и вълнуващо се от идеала за българско обединение. Воден от този стремеж, бащата на малкия Вангел, Симеон Разумов, загива като четник в Илинденското въстание през 1903 година. Вангел отрано показва интелектуални заложби. Учи се добре и впоследствие завършва с отличие трети клас в мъжката гимназия в Одрин през 1904 г. и същата година бива изпратен в Цариград в църквата „Св. Стефан“. Там, с помощта на стипендия от екзарх Йосиф, завършва отново с отличие Цариградската духовна семинария през 1910 г. След дипломирането си Вангел бива подстриган за монах от Неврокопския митрополит Иларион и ръкоположен за иподякон и йеродякон. През 1915 година завършва Богословския факултет в Черновиц (Австрия) със степен „доктор по богословие“. Две години по-късно йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим.
Изключителната надареност на младия йеромонах се подчертава от факта, че владее свободно църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски език. Това му позволява да общува свободно с различни административни, дипломатически и църковни представители и да следи в оригинал философската и богословска мисъл на епохата.
Светият Синод на Българската православна църква най-напред го изпраща в Букурещ, където трябва да поеме грижата за българската колония. Достойното му служение на пастир и проповедник довежда до неговото издигане в архимандритско достойнство през 1922 г. В периода 1924 – 1926 година бива натоварен с ръководството на културно-просветния отдел на Българската църква и с предстоятелството на храм-паметника „Св. Александър Невски“. От 1926 до 1931 г. архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария. През 1931 г., вече като Стобийски епископ, става главен секретар на Светия Синод. През 1932 година му е поверена задачата да постави въпроса за вдигане на схизмата над българската църква от страна на Цариградската патриаршия. Официалните преговори приключват успешно през 1945 г.
Епископ Борис бива единодушно избран за Неврокопски митрополит през 1935 г. Празникът, в който се превръща неговото преминаване през попътните населени места по време на пътуването му до Неврокоп и самото му пристигане в града, е документиран от професор Христо Гяуров в дописка към “Църковен вестник” от 1935 година, брой 19. Митрополит Борис е навсякъде тържествено посрещан от населението и интелигенцията (учители и общественици), а в Неврокоп начело на делегацията са кметът на града и началника на гарнизона. Един от често повтаряните възгласи е: „Добре дошъл, владико светий“. Поздравителна телеграма по случай избора на многообичания архиерей изпраща и цар Борис III. В нея се казва: „Със задоволство научих от Св. Синод на Българската църква за избирането и прогласяването на Ваше Високопреосвещенство за митрополит на овдовялата Неврокопска епархия и бързам да Ви изкажа моите задушевни честитки. Молитствувам Всеподателя Бога да Ви укрепи в новия кириаршески сан, като Ви дарува здраве и дългоденствие и благославя всички Ваши благи начинания за слава на родната ни Църква и за доброто на паството от благодарованата Ви епархия. Царят.“
Дейността на митрополит Борис е плодотворна и мащабна. Във всяка една от длъжностите си, той оставя спомен на отдаден на работата си свещенослужител. Суров и строг към себе си, митрополит Борис е скромен в поведнието си към околните. Дело на неговото усърдие са над 20 построени храма, приют за възрастни хора и сиропиталище, реорганизация на административния живот в Неврокопска епархия, следене поведението на свещенството и повишаване на неговата ерудиция. Владиката особено много обичал Рилската света обител, която много пъти посещавал. Сред бисерите на неговото духовно наследство е и Акатист – похвала на св. Йоан Рилски.
Самият митрополит Борис е пример за високонравствен живот. Той влага неимоверни усилия да насърчи и своето паство и подопечни свещеници и чиновници посредством проповеди, обиколки по места и окръжни послания. Още с встъпването си в служение новият архиерей изпраща окръжно послание до свещениците от поверената му духовна околия. Там се казва: „Пастирите на Христовата Църква трябва всякога да знаят и помнят своя свещен и неотменим дълг ¬ не само да свещенодействат, но и да учат и наставляват своето паство, да проповядват на всички Словото Божие, да просвещават човеците с Христовата истина и да сгряват с Христовата любов.“. С това първо послание митрополит Борис изисква от свещениците редовно богослужение, грижлива проповед, отстояване и възпитаване в истините на православната вяра и активно обществено присъствие посредством организиране на православни братства към храмовете и дружества сред младежта (Окръжно от 30. XI. 1935 г.).
Все в тази насока, но в друго послание владиката пише: „Църковният пастир трябва да бъде във всичко съвършен образец и жив възвишен пример за своето паство. Само тогава той ще може да привлече към себе си човешките души и да ги води към спасение и съвършенство.“ В следващите редове на същото послание митрополит Борис изрежда и описва над 50 достойнства и добродетели, които достойният пастир трябва да притежава. Сред тях са жива вяра в Бога, искреност, почтеност, благочестие, смирение, миролюбие, родолюбие и други. За последното се казва, че то е: „възвишена и дейна любов към своя народ и своята Родина и всегдашна готовност да им служим искренно и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване.“ (Окръжно от 13. III. 1936 г.). Всички тези изисквания към подопечните му духовници Неврокопският архиерей сам спазва и изпълнява.
Много усилия митрополит Борис влага във възпитанието на младото поколение. В тази борба не разчитал само на свещениците, но и на възпитателите. Само месец след поемането на Неврокопската епархия, владиката изпраща окръжно послание до учителите, в което ги насърчава в тяхната дейност и отправя гореща молба: „Отправям ¬ в името на общонародното добро ¬ сърдечен зов и настойчива молба към всички учители в югозападните покрайнини на нашето единно отечество (Неврокопска епархия): Да образуват във всички училища православни християнски дружества и да се грижат усърдно за тяхното преуспяване. Да взимат участие в православните християнски братства. Да образуват църковни училищни хорове. Да дават ¬ където им е възможно ¬ своето ценно съдействие на нашата родна Църква и на нашите свещеници, за да могат те да изпълнят по-добре своята мисия сред нашия народ“ (Окръжно от X. 1935 г.).
Митрополитът е бил запознат с училищния живот в цяла България. Това проличава от брошурата, която пише, издава и разпространява: „Кризата в нашето училище“, издадена през 1928 г. Този труд е един изключително задълбочен анализ на духовната криза в българското общество. Констатацията, която прави архиереят за състоянието на българската душа, породено от напредващото безбожие, е печална: „Заличена биде разликата между добро и зло, истина и лъжа, любов и омраза, правда и безправие, добродетел и порок, чест и безчестие. Някои самонадеяни и полуинтелигентни хора у нас пожелаха да застанат отвъд доброто и злото и се опитаха да направят преоценка на ценностите.“
В труда си той подробно разглежда причините за нравствения упадък у съвременните младежи. Митрополит Борис не само илюстрира проблемите (убийства, самоубийства, побои, хулигански прояви и други), но внимателно издирва техните корени. Той посочва, че в училищата младите хора не се възпитават, а само се обучават чрез сухи факти и студен разсъдък. Българското училище не само не обогатява душите на младежите с нравствено богатство, но и отрича наличието на човешка душа. Оттук училището или остава безразлично към Бога, или Го отрича и изключва от учебния материал. Като следствие от това, духовният свят на българските ученици бива предаван на материалистични и атеистични представи.
Митрополит Борис привежда статистически данни от Франция, която първа изважда Бог от учебното съдържание. Забелязва се рязко увеличение на престъпността през следващите години и спад, в случай на връщане на учебни предмети, които запознават децата с основите на християнската вяра. Авторът изтъква, че ако човекът е просто развито животно – “разумна маймуна”, то това оправдава и неговото животинско поведение. По този начин материализмът руши представата за човек като Божи образ, отрича неговото високо и светло призвание да се уподоби чрез вяра и дела на източника на всяко добро – Господ. Можем да приведем част от думите на автора: „За нашето училище е непонятна най-великата цел на всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко съществуване: съвършеният човек. Нашето училище биде обезчовечено. Материализмът и атеизмът, от които се породиха почти всички злини в нашето училище, се проявяват и вършат своето разрушително дело сред обществото в определени форми. Формата на материализма е социализмът, на атеизма – анархо-комунизмът.“
За да илюстрира добре моралната бездна, до която води материализмът, митрополит Борис дава откъс от Oкръжно, открито в документите на конспиративна лява организация след атентата в храм „Св. Неделя“ на 16 април 1925 година, който отнема живота на стотици хора. В Окръжното се казва: “Когато се срещнете с нашите противници, унищожавайте ги без милост и без пощада! Бъдете жестоки и безпощадни и оставете настрана хуманността, човещината и други тем подобни дивотии !” Показателна е анкетата, проведена в една от българските гимназии относно чудовищния акт в катедралния храм. Резултатите били обезпокоителни – една пета от учениците одобрявали извършеното покушение.
Трудно е в няколко изречения да се опише богатото съдържание на тази ценна брошура, която илюстрира страни от духовния живот на българската младеж през първата четвърт на XX вeк. Митрополит Борис не се колебае да изобличи категорично материализма, атеизма и комунизма като обществено зло, което разяжда обществото и човека чрез проповеди за обезродавяне, омраза и насилие. Неговата непримирима и твърда позиция спрямо безбожните идеологии му спечелва прозвището „съвестта на Българската църква“.
Съвсем закономерно високият авторитет на Неврокопския митрополит, неговата неуморна проповед и книжовни материали привличат вниманието на комунистическите власти. За него било открито, подобно и относно другите архиереи, които били обявени за реакционни духовници, специално досие в Държавна сигурност. То обаче днес е съвсем кратко в обем от 90 листа. Причините за този обем могат да се съобразят според една бележка към досието, оставена на 17 април, 1962 година: „подписания капитан Васил Йорданов Рашков, съгласно заповед на министъра, прегледах делото и не намерих данни за унищожение”.
Най-съществени са данните за дейността на архиерея от периода 1946 – 1948 година и са следствие от нареждания митрополитът да бъде следен, а изказванията му- документирани. Заключенията са, че той и неговият протосингел (помощник) са “изпечени фашисти и реакционери”, а действията на владиката получават определения като „провеждане на антинародна агитация и пропаганда”. Митрополит Борис бил публично обявен за „враг номер 1″ на „народната власт“ от окръжния комитет на БКП, а през 1948 година във вестник „Работническо дело” излиза статия срещу него, която е озаглавена „Един недостоен служител на Българската православна църква”. Трябва да се отбележи, че през тези години свещениците били подложени на силен тормоз, а мнозина от тях загинали мъченически. Показателна за това е поредицата на Българската държавна телевизия “Път към Голгота”, която разказва за част от загиналите български духовници. Един от филмите е посветен и на митрополит Борис Неврокопски.
Досието на митрополит Борис приключва със сведения за неговото убийство. Този забележителен българин бил застрелян от един низвергнат поради кражби на църковно имущество свещеник – Илия Стаменов. Убийството било извършено на 8 ноември (Димитровден) 1948 г. пред храма, който току-що митрополитът бил осветил в село Хърсово, и пред очите на всички присъстващи. Бившият свещеник отдавна се заканвал да отмъсти на неврокопския владика, който го лишил от сан. Последните думи на митрополита били: „Недей, вършиш голям грях!“
Според историка д-р Момчил Методиев убийството не било случайно и било една от стъпките, които предприема държавната власт в стремежа си да подчини Църквата. Илия Стаменов бил човек с уязвимо досие, който с лекота можел да бъде маша в ръцете на комунистическото управление. Авантюрист – четник, осъждан на няколко пъти, той бил описан официалните следствени документи като: “крадец – рецидивист и убийството е извършил, без да има затова някакви политически подбуди”. Момчил Методиев посочва, че според оцелелите материали от досието на митрополит Борис проличава, че той е бил обект на обемна разработка.
Документите по разследването на убийството, и особено по описанието на Илия Стаменов, оставят впечатление, че се работи по предварително готовата версия “убийство за отмъщение”. Откроява се и леката присъда на убиеца от 7 години затвор, от които са излежани само половината. Илия Стаменов обаче полудява и завършва живота си в лудница.
Днес, близо три десетилетия след демократичните промени в България, Българската православна църква все още е длъжна пред паметта на многобройните български свещенослужители, които рискуваха своята сигурност, тази на своите близки и дори самия си живот, но не измениха на съвестта си и не отстъпиха от Бога. Техният подвиг е вече достъпен чрез трудовете на монахиня Валентина (Друмева), която събра в поредица от томове живота на много български мъченици и духовници – изповедници на вярата. Трябва да се посочат споменатата поредица “Път към Голгота” и блогът, посветен на паметта на митрополит Борис, който послужи за изготвянето на настоящия материал. Не на последно място е инициативата, която оповести Неврокопският митрополит Серафим наскоро, за пристъпване към евентуалното канонизиране на владика Борис. За тази цел се започва внимателно изучаване на неговия живот. Едно такова дело е достоен венец за живота на един заслужил Божи служител и български родолюбец, какъвто е бил Неврокопският митрополит Борис.
Георги Канев
Източник под заглавие „Неврокопският митрополит Борис – „Враг №1 на народната власт“ – https://bulgarianhistory.org/ – част 1, част 2
Свързани публикации:
Забележителни български духовници и подвижници на благочестието
…
Духовно-просветно и обществено дело на българската Църква – минало, традиции и настояще
…
Социалната дейност на българската Църква 1919 – 1944 г. – д-р Борис Милошев