Очерк за личността и живота на Пловдивския митрополит Максим – Ангел Карадаков

Пловдивски митрополит Максим (1850 – 1938)

Ангел Карадаков, Църковен вестник, бр 9/2020 г.

Посвещава се на 170-а годишнина от рождението на бележития български архиерей. 

През 1938 г. пролетта заварва красивия Пловдив в траур и покруса, защото на 1-ви март е починал архипастирът на епархията – митрополит Максим.

Заварих втората българска столица в траур. Всички къщи, на православни и неправославни (защото дядо Максим почитаха и уважаваха всички в Пловдив), бяха спуснали траурни знамена. Чистите, отлично павирани улици на града гъмжеха от народ. Ученици от всички училища стоеха в шпалир от площата „Цар Симеон“ до катедралната църква „Св. Богородица“. Множество народ в неспиращ поток се струи пред катедралата, където са изложени тленните останки на покойника. Лицата са непринудено тъжни, някои сърдечно плачат за своя духовен баща“, това пише богословът Б. п. Стоименов[1].

През целия 3 март (четвъртък) ръми ситен дъждец. Хората обаче не обръщат особено внимание. Гледката е потресаваща. Часове наред стотици вярващи стоят в и около катедралния храм, по улиците, по дворовете, та дори и по покривите на близките до храма къщи. Единствено погребалните – заупокойни песнопения нарушават тишината. На поставени високоговорители пред църквата се чуват песнопенията „Покой Спасе наш…“ и „Со святими упокой…“ Вътре в храма е тогавашният наместник-председател на Св. Синод Видинският митрополит Неофит. Той и възглавява заупокойното богослужение. Присъстват всички епархийски архиереи без Врачанския Паисий, който отстъства по болест. След опелото, речите и словата множеството се раздвижва. Пренасят тялото на покойния митрополит в неговото последно жилище. Полагат го до неговите предшественици Паисий и Панарет.

Дядо Максим е вече спуснат в гроба, но все пак множеството не се разотива. Всички искат да видят неговия гроб, защото им се струва невероятно, че той ги е напуснал. До късно се мяркат силуетите на покланящи се хора пред покрития с венци гроб. Пред този гроб, гробът на голям духовник и българин, се покланя днес  и цяла България“, завършва своя репортаж Б. п. Стоименов[2].

През далечната 1850 г. в малкото с. Орешак (където 64 г. по-късно ще роди и бъдещият патриарх Максим), за първи път проклаква Марин Пелов, бъдещият митрополит Максим. Избран чрез особена личба, още то майчина утроба, да бъде Божий служител – както се вижда от автобиографията му и обречен от майка си, още преди рождението да бъде църковен проповедник[3]. На седем годишна възраст малкият Марин влиза в Троянския манастир. Според биографите му той още от съвсем ранна възраст имал влечение към монашеството. Малко по-късно младият Марин официално постъпна като послушник в обителта на Св. Богородица Троеручица. В манастира той започва и първоначалното си образование, което успешно продължава в близкия до манастира гр. Ловеч. В Ловеч Марин е ръководен, както духовно, така и материално от Ловчанския митрополит Иларион, който му дава и насока в неговия бъдещ монашески живот. Бъдещият митрополит Максим се обучава в класа на видния възрожденец и книжовник Манол Лазаров. След като завършва образованието си в Ловеч Марин Пелов се премества в Сопот, където под влияние на своите възрожденски учители започва да участва в списването на  весник „Остен“, който е първият сатиричен български вестник след Освобождението.

През 1869 г. Марин става учител в манастирското училище на Троянската св. Обител. На Двадесет годишна възраст (през 1870 г.) младият Марин е ръкоположен за йеродякон от Софийския митрополит Доротей[4]. Вече като йеродякон Максим отива в Пловдив, където става митрополитски чиновник. За последното спомогнало много личното познанство на младия йеродякон с тогавашния Пловдивски митрополит Панарет, който го взима при себе си за дякон. През 1873 г. йеродякон Максим заминава за Цариград, където междо другото научава и добре френския език. По онова време йеродякон Максим събира сведения за убийствата и насилията над българското население. Тези сведения са изпращани чрез руското консулство в Пловдив до Екзархията и до руското посолство в Цариград, след което попадат в европейските вестници „Дейли Нюз“, „Фигаро“ и други.

В периода 1877-1882 г. йеродяков Максим е студент в Киевската духовна академия. Веднага щом се завръща в България е назначен за учител в Пловдивските мъжка и девическа гимназии, а също така и за проповедник в катедралния храм. През 1882 г. Максим прави опит да замине и да продължи обучението си в Киевската духовна академия, но закъснява и не успява да запише учебната година. Той се завърща в Цариград, където бил назначен за секретар на Екзархията, а през 1884 г. бил назначен за протосингел (пак в Екзархията в Цариград). Същата година той бива възведен в йеромонашески чин от екзарх Йосиф, а година по-късно става и архимандрит. През 1889[5] г. архим. Максим е изпратен от Екзархията да ръководи новооткритата Старозагорска епархия.

Там „той среща нпреодолими спънки и мъчнотии“, както пише Видинският митрополит Неофит[6]. Против откриването на епархията са били не само частни лица, но и самото правителство. Архимандрит Максим обаче започнал това свое дело с голяма умелост, провявил доста голямо търпение и успял да убеди всички заинтересовани страни, които в крайна сметка се съгласяват да бъде създадена епархията.

През 1891 г.[7] архим. Максим е избран за Скопски митрополит, а в началото на 1892 г[8]., въпреки че отказва[9], архим. Максим е ръкоположен за епископ. За жалост митрополит Максим води своята епархия само 4 години – до 1895 г., когато „по настояването и козните на българопротивника Хазуф Паша, митрополит Максим бил заставен да напусне Скопие и да се завърне в Цариград“[10]. „С каква ревност и самоотвержедние дядо Максим работи да опази народно-църковното достояние! Но, уви, родна Македония тогава беше арена за борба между съседни народи и техни пропаганди, борба за национално влияние и надмощие“, пише митрополит Неофит. Родолюбивата дейност на митрополит Максим била посрещната с неприязън.

След като се завърща в Цариград за две години митрополит Максим председателства строителната комисия на новата българска църква „Св. Стефан“. Той ръководи и настоятелството на благодетелното братство „Екзарх Йосиф I“, което имало за цел да построи българската болница „Евлогий Георгиев“.

През 1895 г. митрополит Максим открива новата учебна година в Цариградската българска духовна семинария. „Струвами се, първото нещо, с което митрополит Максим прави силно впечатление не само на ония, които отдълго и добре го познават, но и на тия, които за пръв път имат случай да го видят и слушат, това е неговото слово“, казва в своите спомени за митрополит Максим Христо Попов[11]. „През 1895 г. бях ученик в III клас на Цариградската духовна семинария. Ректорът на Семинарията беше г. Ст. Станимиров. Молебен в началото на учебната година бе извършен от Високопреосвещения Максим, тогава Скопски митрополит, току що напуснал Скопска епархия. Пръв път виждахме него ние, учениците. Приятно впечатление ни направи той със своето благо и кротко лице. Помня, както сега, с какво благоговение той отслужи молебена, как прочувствено и умилително накрая прочете молитвата…“, казва още той в своите спомени за митрополит Максим.

През 1897 г. митрополит Максим е изпратен от Екзарх Йосиф да ръководи административно и духовно неговата епархия – Ловчанска. В родния си край митрополит Максим светителства 10 години – до месец септември 1906 г., когато е избран за митрополит на Пловдивска епархия. Седем години по-късно (през 1913 г.) Пловдивският митрополит Максим става член на Св. Синод, а от 1921 г. до 1927 г. е негов наместник.председател. През същата 1927 г. митрополит Максим се оттегля от председателското място, както и от членството си в Св. Синод.

Митрополит Максим управлява Пловдивска епархия 32 години. Голяма заслуга има митрополит Максим в опазването и в предотвратяването на ограбването на имотите на Софийската духовна семинария и на Рилския манастир, които държавната власт  (по времето на Стамболийски) желае да присвои в началото на миналия век. „В църковно-народната нива той е оставил дълбоки и широки бразди навсякъде, особено в епархиите Старозагорска, Скопска, Ловчанска и най-вече Пловдивска. Мъдър по ум, добър по сърце и твърд по характер, в него хармонично се съчетаваха всички духовни добродетели, в основата на които бе поставена скромността“[12]. През своя живот митрополит Максим бил особено отдадена на благотворителността и на милосърдната дейност. След кончината си, в своето завещание, той вписва, че остава 1 400 000 лв[13]. за благотворителни цели. „Той, и до последния миг на живота си, не престана, както на млади години, да благовести, да възражда души, да облагородява сърца, да печели симпатии за църквата и да привлича в нейното лоно заблудени души. Голяма част от неговото благовестие, отпечатано, е завещано на църковния клир“, казва за него Видинсият митрополит Неофит[14].

В 23.20 ч. на 1 март си отива Пловдивският митрополит Максим. Викарният му епископ Харитон известява митрополитите за кончината на йерарха. На 3-ти март намаленият състав на Св. Синод се събира, където се обсъжда въпросът за избор на наместник на овдовелия митрополитски престол. Синодът обаче не успява да реши въпроса и архиереите заминават от София в Пловдив, където извършват опелото и погребението на митрополит Максим. На 5-ти март Св. Синод избира за наместник на овдовелия митрополитски престол да бъде Неврокопският митрополит Борис. След спорове между архиереите от Св. Синод и изпратено писмо – протест на Старозагорския митрополит Павел и на Доротоло-Червенския митрополит Михаил, синодът отново за седава и препотвърждава избора на митрополит Борис.

През последните години у нас е издадена автобиографията на митрополит Максим. Запазени са и изданията „Апологетични беседи“ и „Проповеди“, като последната е написана от митрополит Максим в качеството му на Ловчански митрополит.

[1] Църковен вестник, бр. 11, 1938 г., стр. 122

[2] Пак там.

[3] Пак там. Стр. 119

[4] Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 19.

[5] В броя на ЦВ от 1906 г., в който се споменава за избора на новия Пловдивски митрополит Максим годината 1889 г. е поправена с химикал на 1886-та. Проверка с други писани за митрополит Максим биографии пак в църковвния печат показват, че правилната година е 1889, поради тази причина и в сегашната статия е използвана същата тази година.

[6] Църковен вестник, бр. 6, 1931 г., стр. 62

[7] Църковен вестник, бр. 39, 1906 г., стр. 462

[8] Църковен вестник, бр. 11, 1938 г., стр. 120

[9] Църковен вестник, бр. 6, 1931 г., стр. 62

[10] Църковен вестник, бр. 39, 1906 г., стр. 462

[11] Църковен вестник, бр. 11, 1938 г., стр. 123

[12] Пак там, стр. 120

[13] В своя днивник Старозагорския митрополит Павел посочва, че сумата на завещанието е около 1 500 000 – Павел, митр. „Дневници“, Р. 2007 г. стр. 356

[14] Пак там, стр. 121

Източник: https://dobrotoliubie.com/

Свързани публикации:

Забележителни български духовници и подвижници на благочестието

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *