Старецът Василий – Български светогорски подвижници през XIX в.

Зографският манастир в началото на XX в. – снимка: Изгубената България

Той живял и починал близо до Зографския манастир. Един от бившите му ученици разказвал следното:

Веднъж, като четял утринната служба, стигнал в 50-ти  псалом до думите: “Сърце чисто създай в мене, Боже” – по-нататък не могъл да продължи, а само повтарял: “Сърце чисто, сърце чисто”, и накрая заплакал. Това благодатно състоянияе на умиление продължило около час. Но това е само малък лъч от благодатните състояния на духа му, които продължавали понякога по цели дни и го привеждали в забрава на всичко заобикалящо.

Старецът Василий дълго време нямал представа за умствено-сърдечната молитва, а прекарвал само деятелен живот. Слухът за външните му подвизи вече се носел по Атон. Деятелният живот за него бил стълбица към съзерцателния – той очистил сърцето си със силата на добрите помисли, със страха Божий и особено с името на Господа Иисуса Христа, разрушаващ всяко зло, и стигнал до висока степен на преуспяване в добродетелите.

Отец Василий бил българин по произход. Първоначално преживял две години в Рилския манастир. След това дошъл на Атон и постъпил в Зограф. Това било през 1813 година. Тук преминал различни послушания, но предимно бил еклесиарх (храмов уредник). През време на гръцкото възстание отец Василий се отдалечил в пустинята и живял в колиба на Капсала, където по-рано се подвизавал свети Никодим Светогорец. През 1822 г. политическите промени довели многo турци на Света Гора и той напуснал Атон за известно време. Преди своето заминаване успял да спаси от ръцете на турците един млад послушник, който впоследствие бил игумен на Зограф. Ето как станало това:

Турската войска, която дошла да се настани в Атонските манастири, била предвождана от Абдул Робут паша, син на грузински свещеник, отвлечен от турците и обърнат в исляма. Ревнувайки за своята вяра и съдействайки на турското правителство и политика, пашата навсякъде, където можел, взимал момчета и ги обръщал в исляма. След това от тях излизали фанатизирани войници, наречени еничари. Същото опитвал да направи и на Атон, залавяйки млади чеда на пустинята, за да ги обърне в своята вяра. Узнал, че в Зограф има 17-годишен млад писар, и разпоредил да го хванат. Виждайки неизбежната беда, послушникът съобщил за опасността на отец Василий, молейки го да дойде незабавно и да го отърве по някакъв начин. Било вечер. Старецът взел кошница, привързал я с дълго въже и спуснал в нея младежа през прозореца, а сам излязъл през вратата като пустинник, който се връща в своята колиба, неподозиран от турската стража. После го пренесъл в чувал до пустинята си, където го хранел с брашно от сухи кестени. По-късно бъдещият игумен разказвал тези истории на братята си. Така Господ подготвял опитен игумен за големия манастир, възпитавайки го в гонения, подвизи и лишения. Скоро турците започнали да проникват и в пустинята. Отец Василий предал момчето на друг старец в безопасно място, а сам той заминал за България, където преживял смутното време край един манастир.

Когато бил въдворен мир, отец Василий се върнал на Атон. Неговото капсалско убежище било запустяло и старецът помолил да бъде приет в Зограф, където го приели радушно. Животът в манастира не бил общежителен, което много затруднило стареца и предстоятелят му позволил да се засели в колибата на лесничея, на един час път от манастира.

Като се поселил в колибата, старецът се предал на уединение, което с времето стигнало до съвършено безмълвие. След няколко години съвсем се затворил, никого не приемал и не излизал. Ходел в Зограф само на големи празници, а впоследствие се появявал три пъти в годината.

Слухът за подвижническия му живот стигнал до отдалечените кътчета на Атон и привлякъл един подвижник, иеромонах Герасим, известен като опитен извършител на сърдечната молитва, да посети стареца. В това време отец Герасим бил послушник при отшелника Иларион Грузин.

В манастира го предупредили  да не ходи при стареца, защото трудът му ще бъде напразен. Старците му казали, че той не отваря вратата дори и за своите манастирски братя. Това не спряло отец Герасим. Той казал, че не идва от любопитство, а за духовна полза.

– Вярвам, че Господ няма да ме лиши от възможността да видя стареца и да побеседвам с него.

С такова упование той се отправил към пустинната килия. По Божия промисъл било наредено така, че когато отец Герасим приближавал към колибата, старецът Василий бил излязъл от нея и двамата се срещнали. Отец Герасим го поздравил, помолил за благословение и да бъде приет. Старецът не отказал и го приел, и беседвали, а скоро го приел и в самата си душа.

– Как прекарваш времето и какво е правилото ти? – попитал отец Герасим.

– Моят живот и правило са прости – отговорил старецът. Прочитам утреня, часове, вечерня, повечерие с канон и акатист на Божията Майка, извършвам монашеското правило и чета книги.

– Какви?

– Евангелието, Псалтир, Добротолюбието, Исаак Сирин.

– Добре – казал Герасим, – какви плодове виждаш от умствената молитва?

– Какви? – недоумявал старецът.

– Как се упражняваш в нея, какви последствия от това виждаш у себе си?

– Прости, отче – смирено отговорил старецът, – аз не зная какво значи умствена молитва.

– Тогава как четеш Добротолюбието, ако не знаеш какво е умствена молитва – и отец Герасим помолил стареца да говори откровено с него.

– Аз го чета просто като полезна за душата книга. Отдавна забелязвам, че в нея има нещо дълбоко, съкровено, сладостно. Но то не ми се открива и аз не зная как да проникна в това духовно съкровище.

Виждайки, че старецът говори с простодушие, отец Герасим му разказал за правилата на умствената молитва, предпазвайки го в същото време от изкушенията на лукавия ловец на човешки души. Като се насладили на духовната беседа и се разбрали за нова среща след време, те се разделили.

Благодарейки на Господа за изпратената му милост чрез срещата и беседата с отец Герасим, старецът много се учудвал на своето невежество, а когато поискал да започне новото дело, забелязал, че забравил всички подробности, казани му от отеца. Упреквайки себе си, отец Василий дочакал повторното идване на отец Герасим. Скоро той отново дошъл да навести стареца, повторил казаното и за да утвърди ревността му към молитвата, разказвал за своята работа и за плодовете й.

Тъй като предишният двадесетгодишен монашески опит нa стареца бил посветен на богослужението, то скоро му била дадена и умствената молитва. Но в началото срещнал ново затруднение. Разпитвайки за правилата и за всичко, което се отнася до умствената деятелност, старецът не попитал къде е сърцето, мястото където трябва да слезе дъхът заедно с думите “Господи Иисусе Христе” и да излезе с “Помилуй ме”. Когато самата молитва заговорила в сърцето, той узнал къде е мястото му. Тогава започнал да разбира и Добротолюбието.

Като видял духовния напредък на стареца, врагът на спасението, дяволът, въоръжил против него хора, и дотолкова ги ожесточил, че те искали неведнъж открито да изгонят старeца или в безумието си да го изгорят заедно с колибката. Това “преследване” продължило повече от две години. Старецът го понасял великодушно, обричайки себе си на страдания и очаквайки самата смърт. Неговото търпение и мъжество изумило гонителите му. И като че ли изведнъж се отворили очите им, изкушението преминало, отношението на всички към него се променило. Започнали да го уважават и почитат и той заживял спокойно особено когато в манастира било въведено общежитие (1849 г.) и за игумен поставили неговия близък отец Антим.

Претърпявайки мъжествено изкушенията от бесовете и от хората, старецът не могъл да противостои на природата: 25 години преживял в зле защитената от промените на времето колиба и накрая трябвало да я остави. Влажният въздух от падината и студеният вятър разрушили здравето му и той бил принуден да напусне мястото си. Старците му предложили да се прибере в манастира. Но отец Василий помолил да му устроят колиба на по-благоприятно място и игуменът изпълнил желанието му.

След смъртта на игумена той отново бил подложен на преследване, което стигнало дотам, че го изгонили от неговото ново жилище. Но допускайки това изпитание, за да се утвърди старецът в търпение, Господ скоро разрушил коварните действия на дявола. По този повод някой попитал стареца:

– Как живееш сега? 

А той отговорил:

– Утвърждавам се в мисли да очаквам постоянно нападки и неприятности и прекарвам в мир и спокойствие, сякаш нищо не се е случило с мен.

Опитът в изкушенията и просвещаването от благодатта  чрез вътрешната молитва довели стареца до дълбока разсъдителност и смиреномъдрие. Той живеел все така уединено, но не в безмълвие, защото вратите на килията му били отворени за всеки желаещ да потърси съвет. Той смятал себе си за невежа, нямащ дар слово, понеже не получил образование. Представял себе си като лишен от добри дела. В разговор давал да се разбере, че не познава никакви духовни явления. Но заедно с това неговата беседа била много приятна.

Бидейки силен по природа човек, той не позволявал никакво отпускане на тялото си. Като преминал в новата си колиба, в продължение на десет години той прочистил огромната гора, която се намирала край нея.

Отец Василий прекарал в монашество повече от 60 години.

С напредването на възрастта от манастира му поверили ученици, колкото за послушание, толкова и за обучение в духовен живот. Един от учениците му бил военен  свещеник през руско-турската война; друг – Мелетий, станал български митрополит. Останалите му ученици заемали важни длъжности в Зограф. Приеманите били в неговия дух, защото е много трудно при извършване на умствената молитва да се живее с човек с друго устроение.

Духовникът на Русик, отец Иероним, слушайки похвали за стареца, пожелал да го види, но тъй като не излизaл никъдe, помолил някои зографски отци дa убедят стареца да го посети. Смятайки себе си за невеж в думи и дела, старецът три години не се съгласявал да отиде. В тази покана виждал само изкушение от дявола да напусне уединението си. След много време казал, че “ще дойде, когато извести Господ”. Избягвайки всякакво разгласяване, той тръгнал тихомълком с пещерника Харитон, който знаел пътя, и пристигнал като “един от бедните”.

Оставил отец Харитон на уговореното място да го чака и незабелязан се отправил към отец Иероним. Прекарали три часа в беседа, която събудила дълбоко уважение у стареца към дара на разсъдителност у духовника. Духовникът дал нареждане да отведат стареца в гостната да си почине с надежда, че ще имат време за по-обширна беседа, но старецът незабелязано излязъл, намерил придружителя си и се отправил обратно към своята пустиня.

В Зограф имало един монах, който преживял десет години, без да е ходил при стареца. Нападнали го изкушения, които угнетявали духа му, и той започнал да изнемогва. Негов близък го уговарял да се срещне със стареца, но той мислел – какво толкова ще чуе от стареца? Накрая се решил да отиде, но тръгнал с неохота.

В беседата старецът изпреварвал въпросите му и започнал да му обяснява изкушенията и всичко, което ставало с него преди и сега, и какво би станало с него въобще, ако постъпи по един или друг начин. Монахът си тръгнал от стареца като че ли обновен.

Ето някои съвети на стареца Василий как да постъпваме по време на вражда с някого:

– Като че ли е естествено за нашата паднала природа сърцето да се смущава, когато някой изпитва ненавист към тебе или ти вреди – явно или скрито; ако при това допуснем да се занимаваме с изследване на нанесеното ни зло, сърцето става подобно на ревящ тигър, който е готов да се нахвърли върху противника си. В раздразненото сърце се повтарят въпросите: Защо? Как? Какъв повод дадох? и т.н. В това време човек иска да овладее себе си и да се успокои. Но когато сърцето се е разпалило от помислите на смущение, умът вече е безсилен да се противопостави на развълнуваното сърце. Трудно му е да се вдигне на молитва, особено на молитва за оскърбителя. Сърцето и мисълта се обръщат с труд и болка. Противодействащите мисли, които възникват в това време, нямат край. Но ако човек, не гледайки на този хаос, създаван от дявола вътре в нас, започне решително да принуждава себе си, въстава една главна противостояща мисъл, нерядко отклоняваща неопитните:  Как ще се молиш? Виж какво е в душата ти! Как ще приеме Бог такава молитва? Ще предизвикаш неговия гняв!

Като вижда тази мислена и сърдечна буря и разбира дяволските козни, подвижникът взима броеницата, прави  поклони и започва: “Господи Иисусе Христе, помилуй Своя раб”. Колко болезнено вървят тези поклони и молитви при първата броеница! Но Господ е близо. Той приема доброволното принуждаване на човека повече от всяка жертва, още повече, че то се извършва за изпълнение на първата Му заповед – за любовта, и при това любов към враговете.

В душата малко по малко като че ли започва да просветлява, възцарява се тишина и след време на сърцето става мирно и радостно, и човек се изпълва с гореща любов към врага, такава любов, че е готов, ако потрябва, да предаде себе си в жертва за него.

Каква светлина, небесна светлина, каква божествена радост, каква пълнота на свята любов се излива в това време над душата. Това може да разбере само този, който го е изпитал, а с думи е невъзможно да се изкаже. Като почувства в сърцето си съвършена любов към оскърбителя, той среща дивна промяна и в самия него. От това се вижда, че само любовта ни е сродна, а враждата, ненавистта са  плевели, посети от лукавия враг!

В допълнение на сведенията за този старец може да се каже, че той е знаел за подвизите на мнозина новомъченици и е бил очевидец на някои от тях.

Други сведения за него не са намерени.

Източник: http://www.sveta-gora-zograph.com/

Свързани публикации:

Съкровеният старец – Български светогорски подвижници през XIX в.

Духовникът отец Григорий – Български светогорски подвижници през XIX в.

Търпеливият и смирен старец Теодосий – български светогорски подвижници през XIX в.

Игуменът Герасим – Български светогорски подвижници през XIX в.

Старецът Антим – Български светогорски подвижници през XIX в.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *