Св. Йоан Рилски Св. Евтимий Търновски
д-р Георги Канев
В изследването на феномена на източноправославното монашество по българските земи историците на средновековния период имат повече от едновековна традиция. В тази област историческата наука привлича в своя подкрепа най-вече обобщенията на свои помощни или близки дисциплини като нумизматиката, сигилографията и археологията. На интердисциплинарното поле много често се привличат и заключенията на специалистите-филолози. Наред с това обаче силно разклонени големи хуманитарни клонове като философията, културологията, религиознанието и богословието са подценявани или напълно пренебрегвани. Без съмнение е, че към тяхното привличане трябва да се пристъпва с необходимото внимание и в зависимост от характера и спецификата на изследвания обект, а интердисциплинарната отвореност трябва да важи както за историците, така и за представителите на останалите хуманитарни разклонения. В случая употребата на интердисциплинарния подход се предпоставя от характера източноправославното монашество като обект изследване – от неговата принадлежност към вековна религиозна културна традиция. И ако привличането на културологията или религиознанието би оправдало актуалността и прецизирало избора на интердисциплинарната методика, то запознаването на изследователя с традициите на православното богословие, въплътени в т. нар. Църковно Св. Предание, би му позволило да анализира обекта на изследване включително през „очите” на породилата го и съхранилата го традиция. Такъв подход би избегнал пренебрегването на общокултурния контекст на вероизповеданието, към който принадлежи изследвания религиозен обект. Следствие от подобна слабост е разглеждането на обекта във въображаемо логическо пространство (Цочо Бояджиев) и интерпретирането му единствено в полето на изкуствено привнесени модерни философско-научни концепции (Мирча Елиаде).[1]
За съжаление, описаната слабост не липсва в изследванията на българската медиевистика във връзка с монашеството, наред с безспорния и огромен принос в същото отношение. Постиженията на българските медиевисти могат да се разделят в две основни приносни сфери. Първата от тях, където успехът на българската медиевистика е огромен, разглежда и утвърждава монашеството като източник на религиозно-просветни центрове с изключително значение във верово, книжовно-просветно и народностно-укрепяващо значение. Първопроходници в това в тази сфера са руските изследователи от края на XIX и началото на XX в. – П. Сирку и К. Радченко.[2] Диренията впоследствие се развиват към цялостно разкриване на материалното археологическо наследство, книжовната и стопанска дейност на българските манастири. Особени приноси имат П. Сирку, К. Иречек, братя Шкорпил, В Иванова, Калюжняцки, Г. А Илински, М. А. Попруженко, Й. Иванов, Ив. Дуйчев, Ив. Сакъзов, Ив. Кепов и др.[3] Натрупаният материал улеснява появата първите обобщаващи изложения, посветени специално на българското монашество и манастири, които съсредоточават своето внимание върху ролята им на родолюбиви огнища.[4] Българските медиевисти категорично утвърждават голямото значение на духовенството и манастирите като разсадници на християнството, книжовни центрове и поддръжници на българщината.[5] Водеща роля в това отношение се признава на св. Йоан Рилски и свързания с него манастир.[6]
Обемът на изследванията нараства изключително след Втората световна война. Въпреки идеологическите ограничения в периода 1944 – 1989 г. тенденцията манастирите и монашеството да бъдат разглеждани като важни културно-книжовни, образователни и народо-укрепяващи центрове, както и като образци на архитектурно културно наследство се запазва. Тази насока остава ненакърнена и подир новите политически промени през 1989 – 1990 г. Натрупаната литература в това отношение е многобройна и нейното подробно изброяване би включило десетки и дори повече заглавия.[7]
Втората важна сфера от приноси в българската медиевистика касае по-тясната задача да се дефинира и определи монашеското битие като културна проява. Тук се очертава подценяване на монашеството като религиозен феномен, който е част от културно-религиозна парадигма с вековни и живи до днес традиции. Упомената по-горе слабост подтиква някои изследователи да пренебрегват, в по-голяма или по-малка степен, православния контекст на монашеството. По този начин се изпуска от поглед отчетливо очертаващия се континуитет в православната монашеската аскетична традиция, която предлага отговори на редица поставяни от изследователите въпроси.[8] Различия в изследователската интерпретация и подход се установяват още при П. Сирку и К. Радченко. По отношение на православната традиция по внимателен е П. Сирку, който в по-голяма степен отчита особеностите на източноправославната култура и мястото на монашеството в нея. Монашеството в неговия труд е описано като религиозен феномен, който е естествено следствие от разбирането за аскезата в Православието с редица благотворни последици.[9] За разлика от него К. Радченко не прави опит да постави констатациите си за монашеския живот в контекста на православната аскетична традиция. Като приема пантеизма за изходна точка при анализирането въобще на мистическите религиозни настроения, К. Радченко приема мистицизма и ересите за естествен резултат от тежкото състояние на обществото през размирния XIV в. Той пренебрегва връзките между Исихазма и вековната монашеска традиция и търси обновяващи елементи на индивидуализъм и особен рационализъм, чрез които исихастите по своеобразен начин се стремят да преобразят обзетата от закостенялост и безплоден формализъм Църква.[10]
Разсъжденията на К. Радченко намират почва за развитие сред българските изследователи. Близки позиции заемат Ив. Кепов и П. Мутафчиев. Ив. Кепов вижда мистическите настроения през XIV в. като следствие от тежките условия за живот и като пропиляване на духовните сили на народа.[11] Подобно мнение споделя П. Мутафчиев, който разглежда отшелничеството като безплоден протест срещу социалното напрежение и неправди.[12] Сходно с Ив. Кепов и П. Мутафчиев мнение по отношение на Исихазма и духовната атмосфера през XIV в. първоначално споделя и Ив. Дуйчев.[13] По-късно, в издадената през 1947 г. книга за св. Йоан Рилски и Рилската монашеска обител, Ив. Дуйчев подлага на положителна оценка православното монашество, аскетизъм и светост и обръща внимание на значимото им място в съзнанието на средновековния човек.[14] Авторът впоследствие не отхвърля, а приема възгледа за протестен мотив в делото на св. Йоан, но открива протеста му в реформен опит – чрез личен пример – за възстановяване на добродетелните и облагодатени прояви на монашеския подвиг като част от Православието.[15]
При изясняването на монашеската култура важна заслуга за хвърлянето за интердисциплинарни мостове към българката медиевистика от първата половина и средата на XX в. имат някои богослови и църковни историци. Техните приноси имат своето важно значение и за утвърждаването на вече възприетата в българската медиевистика роля на монашеството и манастирите като крепости, утвърдители и разсадници на българската книжнина, просвета и народност, но особено важно значение имат те като подтик за по-внимателно отношение към православните културни традиции. На първо място трябва да се спомене протойерей Ив. Гошев. Негова заслуга са преводите на Студийския монашески устав и Чинопоследованията за встъпване в монашество по Синайския молитвослов. Негов труд е също важна студия за изяснение на духовната символика на монашеското облекло и статия, илюстрираща аспекти от духовната борба на монасите. Ценни за разкриване на източноправославната духовност са и неговите бележки по публикациите на житията и Завета на св. Йоан Рилски.[16] Изследванията на протойерей Ив. Гошев съставляват важен принос в изясняване на монашеската култура на Източното Православие, който напуска тясно богословските среди и придобива по-широка популярност. С принос в това отношение трябва да се посочи и църковният историк Д. Цухлев. В своя труд по история на българската църква той отделя подобаващо място на монашеството като присъщ на християнството елемент с множество благоприятни последици в морално-нравствено и просветно-духовно отношение. Редом до Д. Цухлев се нарежда и друг от първопроходниците на българската църковна история – Ст. Станимиров.[17]С особена важност по въпросите във връзка с общата история и духовната същност на монашеството – от периода преди Втората световна война – сред богословите и историците на Църквата трябва без съмнение да се посочат двете студии на руския историк М. Поснов (Монашеството през IV – XI векове (общ очерк) и йеромонах Климент (Християнското монашество (произход, същност и значение).[18]
Идеологическата среда след Втората световна война затруднява проявите на академично сътрудничество между богословите и историците медиевисти. Изследванията в двете сфери се развиват по-скоро автономно. Подобно развитие благоприятства набелязаната линия на подценяване на монашеството и монашеската култура като религиозен феномен и акцентира най-вече върху монашеската традиция като фактор с проявления в книжнината, в социално-икономическите взаимоотношения и съхранението на българщината.[19] Тази насока на академичния поглед в българската медиевистика към монашеската културна традиция в значима степен се запазва и след политическите и обществени промени от края на 80-те и началото на 90-те години на XX в.
Прегледът на цитираната по-горе литература показва, че и в най-ново време рядко в изследванията се поставя въпроса за дефинирането на монашеската култура – с нейната същност и разнообразни прояви. Откроява се липса на достатъчно внимание върху особеностите на Източноправославното християнско вероизповедание, в чиито недра тази монашеската култура се заражда и от които се подхранва. Тенденцията, която се откроява е монашеството като културен феномен да се разглежда в светлината на съставен елемент от по-голямото понятие църковно-манастирска култура. Под това наименование се разбира най-вече амалгамата от проявления, които характеризират живота на църковните служители, монасите и миряните по нравствено-църковните правила и в битово отношение, църковната литература и книгопроизводство, църковното изкуство, богослужение и др. Наред с това манастирът се разглежда като културен посредник между високата култура на образованите среди и низовата култура на обикновеното население. В тази връзка под по-тясното понятие „манастирска култура” се разглежда съвкупността от манастирски и енорийски живот, преплетени чрез богослужение, обредна празничност, култът към светиите и техните мощи, народния фолклор във връзка с християнските представи и пр.[20] В новите обобщаващи констатации отново е налице подценяване на религиозната същност на източноправославното монашество като част от живо до днес световно вероизповедание.[21] Малко са изследванията, които се опитват да го поставят на фона на неговите духовно-религиозни цели, които да съпоставят с конкретните обстоятелства в атмосфера на пропито от Православието средновековно българско общество.[22]
Подценяването на интердисциплинарния подход води до частично или пълно пренебрегване на достиженията на редица хуманитарни клонове. Литературата, която могат да предложат източноправославните богослови и църковни историци е много обемна.[23] Наред с нея, за правилно осмисляне на изследвания обект, много полезно би било познаването на православната догматика и духовност, на която се крепят самите основи на монашеската традиция.[24] Следва като изключително полезни да се добавят изследванията на историци, философи, литературоведи, културолози, изследователи на религията и др.[25]
Погледът „отвътре” към източноправославното монашество посредством интердисциплинарния подход позволява да се открои както сърцевината на монашеското битие като културна проява, така и обемния допълнителен културен продукт, който монашеството създава и условията за подобна дейност. Така допълнително изпъкват проявленията на източноправославната монашеска култура в книжнината, в богослужението, в иконописта, в особености, които се пораждат от пропитостта на средновековното общество от вярата в Бога и особеното място на монашеския подвиг в Православието – монасите са наставници, изповедници и защитници на Православието, и се утвърждава традицията единствено монаси да попълват висшия клир на Църквата.[26]
Възможностите на интердисциплинарния подход позволяват прецизиране и доразкриване на някои елементи от приноса на монашеството за укрепяване на българските духовни сили и народностно чувство. Такива елементи могат да касаят религиозните чувства на българите в дълбочина и да обхващат не толкова богословско-логическо същностно разбиране на монашеския подвиг от населението, колкото неговото „усещане” като такъв, което едновременно се корени във вярата в Бога и едновременно я подхранва.[27] Интердисциплинарният подход може също да спомогне за разкриване и разбиране на някои аспекти от монашеското битие, неразбираеми извън православния поглед върху света. Защо например малкият Лука, племенник на св. Йоан Рилски, почива поради молитвата на светеца? Според съвременни изследователи това е парадокс, който няма връзка с православните, а и въобще с християнските традиции. Парадоксалността е само привидна, което се подчертава от утвърждаването на епизода в житийната традиция и иконописта. Малкият св. Лука почива млад, но печели Небесното Царство и сам влиза в сонма на децата светии на Православието. Разбирането на епизода спомага за допълнително осветляване на ежедневното светоусещане на средновековния православен монах, но и въобще на православния човек.[28] Краткият обем на текста не позволява предлагане на допълнителни примери, но независимо от това безспорно може да се твърди, че привличането на православното богословие носи ключове за по-добро осмисляне на различни аспекти от средновековното българско общество.
В заключение трябва да се изтъкне и отговорната задача на богословите да
предложат на хуманитаристите пример за необходимото внимателно и уважително
отношение към Църковното Св. Предание. Заниманията на богословите с църковната
традиция са естествена част от хуманитарното познание и неизбежно имат
историческа страна, което провокира и специалното отношение на някои богослови
към въпроса.[29]
Отдадените на богословската наука специалисти трябва да бъдат с ясно съзнание,
че техните трудове разкриват православното богословие пред хуманитаристиката
въобще и имат основополагащата задача да представят Църковното Св. Предание в
неговият автентичен вид, както е съхранен и предаван от Св. Отци и св.
Подвижници на Православието. Само в този си вид Св. Предание може да послужи в
полза за осветляване на въпроси от останалите клонове на хуманитаристиката,
включително и българската медиевистика.
[1] Срв. Елиаде, М. Търсенето. История и смисъл в религията, С., 2000, с. 81, срв. пак там, с. 86 – 89; Бояджиев, Ц. Античната философия като феномен на културата, С., 1994, с. 19 – 21 и вж. Канев, Г. Източноправославната монашеска духовност и съвременния културологичен дискурс (с поглед към Средновековна България), В: Алманах – списание за хуманитарни науки, I, бр. 1, 2015, с. 52 – 64 (ел. списание: https://drive.google.com/file/d/0BwqudELYWq-LdGdzSmE4NjhGV1k/edit (18.12.2019).
[2] Радченко, К. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием, Киев, 1898; Сырку, П. К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке, т. I, вып. 1. Время и жизн патриарха Евфимия Тырновского, Санкт-Петербуг, 1898; вып 2. Литургические труды патриарха Евфимия Тырновского, Сант-Петербург, 1890.
[3] Иречек, К. Княжество България, ч. II, Пътувания по България, Пловдив, 1899; Сырку, П. К истории исправления книг…, т. I, вып. 1, с. 24, бел. 3 (с. 24 – 50); Шкорпил, К. Памятники в окрестностях Абобской равнины: Станы, Провадийския Горы, водорадяления возвышенности и Шуменския горы, В: ИРАИК, 10, 1905; Шкорпил, Вл и К. Някои бележки върху археологическите и исторически изследвания в Тракия, Пловдив, 1885; Шкорпил, К. и Х. Черноморското крайбрежие и съседните подбалнски страни в Южна България, Сб. НУНК, III, 1890; Шкорпил, К. Опис на старините по р. Русенски Лом, С., 1914; Шкорпил, Х и К. Североизточна България, Сб. НУНК, VII, 1892; Шкорпил, Х. Спомен за Сливен и манастирите му, Исторически бележки, Сливен, 1886; Иванова, В. Стари църкви и манастири по българските земи (IV – XII в.),В: Год. на Народния музей в София за 1922 – 1925 г., С., 1926 г., с. 429 – 582;Kałužniacki, Е. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393), Wien, 1901 (първо издание: Електронен ресурс:https://archive.org/stream/werkedespatriar00kagoog#page/n0/mode/2up (19.02.2020) Ильинский, Г. А. Грамоты болгарских царей, Москва, 1911; Попруженко, М. Синодик царя Борила, В: Български старини, т. 8, С., 1928; Иванов, Й. Български старини от Македония. (Фототипно издание), С., 1970; Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, т. I, С., 1943 и т. II, С., 1944;Сакъзов, Ив. Средновековното манастирско стопанство в България, В: Списание на българското икономическо дружество, 4 – 5, XXII, 1923 , с. 205 – 232; Сакъзов, Ив. Данъчната система в средновековните ни манастири, В: ДК, 20 – 21, 1924, с. 123 – 151; Сакъзов, Ив. Материалната култура на средновековната ни църква, В: ДК, 34 – 35, 1927, с . 189 – 204; Кепов, Ив. П. Права на средновековните наши манастири, Училищен преглед, 1937, 1. с. 205 – 214; Ласкарис, М. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II, С., 1930.
[4] Жеков, Ал. Възникване на манастирите в България и културно – националното им значение. Кратък исторически очерк, Велико Търново, 1926; Трайчев, Г. Манастирите в Македония, С., 1933.
[5] Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор (под ред. на П. Хр. Петров), С., 1978, с. 202 – 203; Дринов, М. Исторически преглед на Българската църква от самото й начало до днес, В: Съчинения на М. С. Дринова, т. II, С., 1911, с. 39 – 45; Златарски, В. Н. История на българската държава през Средните векове, т. I, ч. 2 (под. ред. на П. Хр. Петров), С., 1971, с. 210 – 280; Мутафчиев, П. История на български народ, т 1, С., 1943, с. 225 – 227, 248 – 269, особено 267 – 269; Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. Второ издание под редакцията на Димитър Косев, С., 1971, с. 41 – 44.
[6] Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917; Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител (фотототипно издание), С., 1990.
[7] Срв. следните по-обобщаващи изследвания: Атанасов Г., За хронологията и монашеската организация в скалните обители през Първото българско царство, В: Светогорска обител Зограф, т. 3, С., 1999, с. 281 – 299; Ваклинов, С., Формиране на старобългарската култура VI – XI в., С., 1977; Витлянов, Ст., Стопанският облик на столичните манастири през IX – X в., В: Плиска – Преслав, т. 7, Шумен, 1995, с. 92 – 100; Същият, За производствения характер на българските средновековни манастири, В: Средновековна християнска Европа. Ценности, традиции, общуване., 2002, с. 713 – 718; Гюзелев, В., Училища, скриптории, библиотеки и знания в България (XIII – XIV в.), С., 1985; Същият, „Пристанище за спасението на всяка душа християнска” (Средновековният български манастир – поява, развитие и роля), В: Родина, 3, 1996, с. 85 – 96; Същият, Константинополските манастири – фактор за византийското влияние в духовната култура на Средновековна България (VII – XV в.), В: Международна конференция: Византийското културно наследство и Балканите (Сб. доклади), Пловдив, 2001, с. 101 – 108; Същият, Студийският манастир и българите през Средновековието, В: Зборник радова Византолошког института, XXXIX, 2001/2002, с. 51 – 66; Димитров, Б., Созополските средновековни манастири, В: Векове, 1, 1980, с. 77 – 81; Киряков, Б., Източноправославните български манастири IX – XIV в., В: Известия на държавните архиви, 63, 1992, с. 68 – 86; Костова, Р., Център и периферия в Равненския манастир (По археологически данни), В: Светогорска обител Зограф, т. II, С., 1996 г., с. 221 – 241; Овчаров, Т., Средновековни манастири около Търновград, В: ДК, 6, 1993, с. 10 – 18; Същият, Търновград – град на църкви и манастири, В: ДК, 8, 2003; Тотев, Т., Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания, В: Старобългаристика, 22, С., 1990, с. 3 – 13; Същият, Преславската култура и изкуство през IX – X в. Студии и статии, С. 2000, Ковачев, Г., И Ив. Русев, Света Гора Сливенска Опит за история на средновековното манастирско селение и района (XII – XVII в.), Велико Търново, 2001; Тулешков, Н., Архитектурата на българските манастири. Техника., С., 1988; Алексиев, Й., Мястото на манастирите в културния живот на столицата Търнов, В: Търновска книжовна школа, т. VI, 1999, с. 512 – 516; Чавръков, Г., Български манастири, С., 2000; Чанева – Дечевска, Н., Църкви и манастири от Велики Преслав, С., 1980; Трантеев, Б., В. Трантеева – Митева, Средновековните скални манастири по река Бели Лом, С., 2008; Николова, Б., Монаси и манастири в българската средновековна терминология, В: ИПр, 5 – 6, 2006, с. 43 – 61; Същата, Монашество, манастири и манастирски живот в средновековна България, т. I Манастирите, т. II Монасите, С., 2010; Николов, М Исихазмът, св. Григорий Синаит и манастирите в Парория, Бургас, 2013 и др.
[8] Нагледен паметник на единната в традицията си източноправославна християнска аскетична и монашеска духовност е оформената от Коритнкия епископ Макарий († 1805) и св. Никодим Светогорец († 1809), и популяризирана от св. Паисий Величковски († 1894) и св. Теофан Затворник († 1894) прочута книга Добротолюбие (Φιλοκάλια). Сборникът обединява наставленията за покаяние, аскеза и обожение на св. писатели от IV до XV в. – вж. Димитров, Ив. Филокалия – Добротолюбие, В: ДК, 11, 2001, с. 10 – 12; Стефанов, Ст. Преподобни Паисий Величковски и неговото „Добротолюбие“, Църковен вестник, 2001, бр. 21 – ел. ресурс: http://www.pravoslavieto.com/life/11.17_sv_Paisij_Velichovsky.htm (20.01.2020); Янкова, В. Аскетичната традиция в седновековна България и делото на преп. Паисий Величковски, В: Т. Коев, Г. Данчев, Д. Кенанов, Паисий Величковски и неговата книовна школа. Сб. с материали от Научната конференция Преподобни Паисий Величковски, неговата книжовна школа и културата на Южоизточна Европа, Велико Търново, 1994, с. 67 – 77.
[9] Сырку, П. К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке, т. I, вып. 1, с. 24 и сл.
[10] Радченко, К. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием, с. 51 и сл.
[11] Кепов, Ив. П. Религиозното състояние на България през втората половина на XIV в., Училищен преглед, кн. 6, 1931 г., с. 1274 – 1289.
[12] Мутафчиев, П. Поп Богомол и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история, В: Изток и Запад в европейкото Средновековие, (фототипно издание), С., 1999, с. 169 – 183; Същият, История на българския народ, Част Втора, С., 1944, с. 22 – 23.
[13] Ив. Дуйчев пише частта, посветена на Шишмановци в цитираната, посмъртно издадена и недовършена от П. Мутафчиев История на българския народ, Част Втора, с. 247 – 249.
[14] Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител (фототипно издание), С. 1990 – по-специално, с. 115 – 118.
[15] Дуйчев, Ив. Нравствената реформа на св. Йоан Рилски, В: Духовна култура, 10, 1976, с. 8 – 15.
[16] Гошев, Ив. Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество (Увод, текст и разяснения), В: Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски”, София, т. VII (XXXIII), 10, 1957 – 1958, 1958, с. 407 – 447; Същият, Правилата на Студийския манастир, В: ГСУ, Богословски факултет, 17, 1939-40, част 6, с. 5-73; Същият. Облеклото на старобългарските монаси. Според византинобългарски извори извори от IX – XI в., в: Известия на Народния етнографски музей, С., 1932 г., с. 39 – 72; Същият, Монашеското храбро «воюване» и «Черноризец Храбър», В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863 – 1933), С., 1933, с. 639 – 642; Същият, Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски (текст и историко-литургически коментар), ГСУ, Богословски фак., XXV, 1947 – 1948, 1948, с. 3 – 72; Същият, Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от IX-XIV в., В:ГДА, „Св. Климент Охридски”, 4, XXX, 1955, с. 431- 507
[17] Цухлев, Д. История на българската църква. Том първи. Първи период (864 – 1186 г.), С., 1911; Станимиров, Ст. История на Българската Църква, С., 1925 и срв. Същият, Учебник по историята на християнската черкова, Пловдив, 1899, с. 161 – 167.
[18] Поснов, М. Монашеството през IV – XI векове (общ очерк), В: ГСУ Богословски факултет, VI, 1926 – 1927, С., 1927, с. 63 – 104; Климент, йером. Християнското монашество (произход, същност и значение), В: ДК, 42, 1930, с. 1 – 16; 43, 1930, с. 130 – 143; 44, 1930, с. 217 – 230.
[19] Повече за идеологичиските преобразувания в историческата наука и налаганите ограничения вж. у Попнеделев, Т. Списание „Исторически преглед“ (1945 – 1948). Към марксиеското простройство на историческата наука в България, С., 2006.
[20] Янкова, В., Между устното и писаното слово. Фолклорът и народните жития, С., 2005, с. 23 и сл.; Драгова, Д., Манастирската култура, В: Старобългарската култура. Седем етюда, С., 2005, с. 275 – 338. С важно значение трябва да се посочи и преводната статия на Шрайнер, П., Три култури във Византия: императорът и дворът – народът – свещениците и монасите, В: Многообразие и съперничество (прев. В. Кожухаров), С., 2004, с . 65 – 83.
[21] Някои изледователи обосновават необходимостта от интердисциплирнарен подход за осмисляне на монашеската култура, но не споменават богословието сред привличаните дисциплини – Янкова, В., Между устното и писаното слово, с. 32, бел. 48.
[22] Труд с такъв елемент сред по-новите изследвания вж. Костова, Р., Монасите в българското средновековно общество през IX – X в.: опит за портрет по писмени и археологически данни, В: Образ и слово. Юб. сб. по случай 60 годишнината на проф. Аксиния Джурова, С., 2004, с. 133 – 144.
[23] Вж. обобщаващите трудове на: Зарин С. М., Аскетизм по православно-христианскому учению, Т.1, Кн.1-2, СПб, 1907; Сергиевский-Казанцев, архим. Амфилохий О трех обетах монашества: девстве, нестяжании и послушании, М., 1998; Ренье Л. Повседневная жизнь отцов-пустынников IV века. М., 2008; Пономарев П. П. Догматические основы христианского аскетизма, Казань, 1899; Пальмов Н. Н. Пострижение в монашество. Чины подстрижения въ монашество въ греческой церкви, Киевъ, 1914; Волкодав, иером. Митрофан, Основы духовной жизни по славянскому Добротолюбию, Москва, 2002; Петр еп. Екатериновский, Указание пути ко спасению. Опыт аскетики, Издательство Сретенского монастыря, 2001; Беляев, еп. Варнава, Основы искусства святости. (опыт изложения православной аскетики), т. 1, Нижний Новгород, 1998; Иларион, еп. Траянополски, Пътят на монаха, С., 1992; Лоски, В. Мистическото богословие на Източната църква. Очерк. Велико Търново, 1993; Сидоров, А. И, Древнехристианский аскетизм и зарождение монашества, Москва, 1998; Казанский П. С. История православного монашества на Востоке, т. I и II, 2000; Скабаланович Н. А. Византийское государство и церковь в XI веке от смерти Василия II Болгаробойцы до воцарения Алексея I Комнина, СПб, 2004 и др.
[24] Вж. обобщаващите и въвеждащи изложения у Мандзаридис, Г. Православен духовен живот, С., 2011; Влахос, архим. Неротерос, Православната духовност. Кратко въведение, Велико Търново, 2005; Чиликов, С. Православна вяра и живот, С., 2012; Стаматова, К. Въведение в православното догматическо богословие, С., 2007; Алипий, архим. и архим. Поликарп. Догматическо богословие. Курс лекции, Славянобългарски манастир Св.Вмчк Георги Зограф, Света Гора, Атон, 2003; Попович, преп. Иустин, Собрание творений, Том II, Догматика Православной Церкви, ч. I и II, 2006; Майендорф, Й. Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми, С., 1995; Никодим, еп. Милош, Правила Святой Православной Церкви с толкованиями, Часть 1, Holy Trinity Orthodox Mission, 2001.
[25] Изследователите на средновековната българска литература предоставят и постоянно обновяват обемен материал, който разкрива редица черти от тогавашната духовност – вж. например обобщаващите трудове на Минчев, Г. Слово и обред. Тълкуванията на литургията в контекста на други културно близки текстове на славянското Средновековие, С., 2011; Петканова, Д. Разноликото средновековие, Велико Търново, 2006; Славова Т. Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина, С., 2002; Станчев, Кр. Стилистика и жанрове в старобългарската литература, С. 1995; Цибранска – Костова, М. Покайната книжнина на Българското средновековие IX – XVIII в. Езиково-тeкстологически и култорологични аспекти, С., 2011; Дограманджиева, Е. Показалецът „Евангелия различни на всяка потреба“, С., 1998; Кенанов, Д. Славянска метафрастика, Пловдив/Велико Търново, 2002; История на българската средновековна литература (съст. А. Милтенова), С., 2009 и др. Своя принос за разкриване средновековната душевност и мисъл дават изследванията учени от различни сфери като Бояджиев, Ц. Loca Remotissima. Студии по културна антропологияна европейското средновековие, С., 2007; Каприев, Г. История, философия и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие, С., 1991; Същият, Византийската философия. Четири центъра на синтеза., С., 2001; Богомилова, Н. Религията и човешката същност. Класически идеи, С., 2010; Елиаде, М. Търсенето. История и смисъл в религията (прев. Д. Стаменов), С., 2000; Ангелов, Д. Българинът в Средновековието. Светоглед, идеология, душевност, Варна, 1985; Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (IX – XIV в.), С., 1997; Петрова, Г. Църква и църковно право в Средновековна България, С., 2005; Каймакамова, М. Власт и история в средновековна България, С., 2011; Същата, Българска средновековна иториопис, С., 1990; Гюзелев, В. Училища, скрипторий, библиотеки и знания в България XIII – XIV век, С., 1985; Браун, П. Тялото и обществото. Мъжете, жените и сексуалното самоотричане през ранното християнство, С., 2003; Йорданов, Ст. Въведение в историята на религиите, Курс лекции. Част I, Религията като културно-исторически феномен, Велико Търново, 2008 г и др.
[26] За монашеската култура вж. по-подробно Канев, Г. Що е източноправославната монашеска култура и какви са нейните елементи – поглед към средновековна България, В: История, XXI, 1, 2012, с. 8 – 24 и част втората на същия материал – сп. История, XXII, 2, 2012, с. 109 – 134 и Същият, Монашество и монашеска култура в средновековна България (XI – XIV в.) : Автореферат на дисертация за присъждане на образователна и научна степен „доктор“, С., 2014. Срв. Същият, Жертвеният подвиг на монасите в българската средновековна агиографска литература (предварителни наблюдения), В: Сб. Collegium Historicum, т. 2, С., 2012, с. 358 – 368; Същият, Занаятите като част от монашеската култура в средновековна България (IX – XIV в.), В: Сб. Музеят и градът (Сб. с доклади от Национална научна конференция, посветена на 50-годишнината на Музея на занаятите, с научен ръководител проф. д.изк. Лозанка Пейчева (Троян 18 – 19 октомври 2012 г.), Троян, 2013, с. 58 – 63; Същият, Първичните приписки като градиво за душевността на средновековния български монах(X – XIV в.), В: Сб. XVIII Кюстендилски четения – 2011, Кюстендил – София, С., 2013, с. 57 – 68; Същият, Показалецът „Евангелия различни за всяка потреба” в българските ръкописни евангелия през XI – XVI в. като градиво за източноправославното монашеско битие, В: Сб. Докторантски и постдокторантски четения, 2012 г., С., 2014, с. 53 – 65; Същият, Иконата като израз на монашеската култура (с поглед към средновековната лавра Св. архангел Михаил при с. Иваново), В: Сб. Поломието. Находки, събития, личности. VII и VIII Национални научни конфернеции, Велико Търново, 2015, с. 206 – 215; Същият, Монашеската харизма в средновековното българско общество (IX – XIV в.), В: Стандарти на всекидневието през Средновековието и Ново време, Сб. с материали от Първа и Втора кръгли маси (2009 и 2010), Велико Търново, 2012, с. 291 – 304.
[27] Срв. Канев, Г. Паметта на Св. Димитър Басарбовски и народоукрепяващите сили на българската култура, В Сб. Поломието. Находки, събития, личности. VII и VIII Национални научни конфернеции, Велико Търново, 2015, с. 782 – 795.
[28] По подробно у Канев, Г. Насочеността на монашеския подвиг в светлината на пример от Народното житие на св. Йоан Рилски, В: България в световното културно наследство. Материали от Третата национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България” – Шумен 17 – 19.05. 2012, Шумен, 2014, с. 357 – 364. Срв. Темелски, Хр. П. Повлов, Българи светци, С., 2010, с. 81.
[29] Срв. например Флоровски, прот. Георги. Затрудненията пред християнина историк, В: Християнство и култура, т. 2, С., 2006, с. 37 – 78; Риболов, Св. (съст. и ред.), Увод в православното християнство за политолози, историци и социолози, С., 2017. Методиките на историческото изследване обаче трябва да бъдат съобразени с методиката и традииците на православното богословие и обратното – богословите и историците трябва да си помагат, а не да се опитват взаимно да заемат местата си – срв. показателния случай с труда на на о. Александър Шмеман (†1983) „Въведение в литургическото богословие”(1961)и обоснованата критика към него – Pomazansky, Fr. Michael, The Liturgical Theology of Father A. Schmemann, (Електронен ресурс: http://orthodoxinfo.com/phronema/pom_lit.aspx (19.II.2020), и обощение на дискусията у Дамаскин, йером. Отец Серафим Роуз. Живот и дело, С., 2007, с. 472 – 474.
Източник: Георги Канев, За изследователския подход към монашеската култура в средновековна България, В: Сб. Наследство българско. БЪЛГАРСКИ ИСТОРИЧЕСКИ ЧЕТЕНИЯ 2020, изд. АНДАРИ, Варна, 2020, с. 57 – 58.
Свързани публикации:
…
Свързани публикацииот същия автор: Архиви – МИО Историци (istorici.com)