Житие на св. преподобни Роман Търновски, ученик на св. Теодосий Търновски

На 17 февруари почитаме паметта на св. Роман Търновски, един многобройните светии, които са българи по род, ученик на св. Теодосий Търновски и прослава на българското име в Православния свят.

Житие на св. преподобни Роман Търновски, ученик на св. Теодосий Търновски.

За преподобни Роман Търновски имаме оскъдни сведения в житието на неговия учител. Този последният бил вече в манастира на св. Григорий Синаит – Парория („приграничен“ – на границата между България и Византия). И понеже там върлували много разбойници, игуменът изпратил веднъж и дваж Теодосия при българския цар Иван Александър, с когото се познавал отдавна, да го моли за неговата царска помощ.

Когато втори път Теодосий дошъл от Парория в Търново, при него се явил Роман, който бил от знатен славен род. Роман отдавна питаел към Теодосия голяма обич и бил привързан към него с безкрайна сърдечна преданост. Бил вече облечен в монашески образ, но много скърбял, загдето нямал истински наставник по Божия път. Когато узнал за присъствието на Теодосий в Търново, Роман скоро дошъл при него, паднал в нозете му с голяма почит, припомнил му за тяхната отдавнашна взаимна обич и рекъл: „Ако ме оставиш така, то ще чуеш, че или съм се заклал или съм се хвърлил от високите търновски скали в някоя пропаст! Защото както еленът се стреми към водни извори, така моята душа желае да се наслаждава на твоите молитви и винаги заедно с тебе да пребъдва!“

Теодосий се съгласил да го вземе със себе си и да го доведе при блажения Григорий Синаит, който го приел сърдечно и го причислил към своето братство. Там Роман покорно изпълнявал възлаганите му послушания и прекарал доста време, докато игуменът го изпратил по манастирски дела – изглежда – пак при българския цар.

В негово отсъствие великият Григорий Синаит починал, а след неговата смърт Теодосий не намирал смисъл да остава повече в Парория. Затова той отишъл в Сливенската планина, гдето по онова време се намирал Роман. Заедно с него Теодосий посетил полуостров Света Гора Атонска.

Поради тогавашното голямо размирие на Балканския полуостров и след някои преходи от място на място, най-после двамата монаси си избрали за местожителство Кефаларево (сега Килифарево) и си построили там манастир, защото околността на столицата била добре охранявана срещу разбойнически и турски нашествия. Тук св. Теодосий развил своята просветна и духовна дейност, в която св. Роман бил един от първите му ученици и сътрудници.

Когато обстоятелствата наложили в България да се брани чистотата на православието от еретическа проповед и трябвало да бъдат спечелени царят, царицата и патриархът, за да свикат в столицата църковнонароден събор, тогава св. Теодосий, заедно с единомисления свой сподвижник Роман, се явява и спечелва за целта тия първенци на тогавашна България. А когато през есента на 1363 г. – малко преди смъртта си – заминава за Цариград с четирима свои ученици, св. Теодосий оставя Романа за свой заместник в игуменството на новия си манастир в местността „Устие“, още по-близко до столицата откъм Дебелец.

Още това обстоятелство, че св. Роман бил толкова близък сътрудник на св. Теодосий Търновски, ясно свидетелства, че той се отличавал със същите качества на подвига и благодатната светост, с каквито е прославен неговият любим учител, макар да не разполагаме с по-подробни житейни данни за него.

Св. Патриарх Евтимий Търновски, който превел от гръцки житието на св. Теодосий, от себе си прибавил следните думи за св. Роман:

„Беше човек добродетелен и знаменит, ревнител на духовния живот, във всичко подобен на блажения Теодосий, истински пустинножител и постник, изпълнител на всички Господни заповеди. След като прие светата обител и предстоятелството на манастирското братство, той усърдно пучаваше братята и се стараеше във всичко да бъде подражател на блажения Теодосий. Затова всички, които живееха наоколо, дохождаха често при него за полза и молитва. А самият той внимателно спазваше постнически живот; веднъж на ден приемаше храна и то много оскъдно, също така вкусваше и малко вино заради телесния си недъг.

А страдаше от много тежък недъг, който го мъчеше и който на славянски се нарича „кашлица“ – много мъчителна. Обаче въпреки това той не изоставяше всегдашното бдение, така че всяка нощ прекарваше без сън и само призори малко заспиваше, като с това оказваше малка грижа за човешкото естество.

Като не забравяше ръзлъката си с дивния Теодосий, той не искаше и за малко време да се бави в тоя живот, а желаеше по-скоро да се разлъчи от тялото си и заедно с Теодосий да се наслаждава на отвъдния блажен живот. Затова трупаше към подвизите подвизи и към болките – болки. В това състояние той като че ли младееше. Обаче поменатият негов недъг се усили, като изнуряваше и сушеше тялото му. Но този храбрец въпреки това не се разслабваше, а много пъти без да обръща внимание на своя недъг утешаваше братята, утешаваше всички и всички поощряваше към духовни подвизи.

Като разбра, че ще премине отвъд, заповяда да се съберат братята, всички утвърди в Божия страх, всичко добро нареди за светата обител, причасти се със страшните Божествени тайни, всички благослови и предаде духа си в Божиите ръце на 17 февруари. Братята хубаво го подредиха и пограбаха като свой отец и по приетия ред му извършиха надгробно пение.“

Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *